задника.
Погледът на Пейсу се проясни, той каза тихо, но ясно:
— Еманюел.
Дадох му още една глътка ракия и отново му разтрих слепоочията.
— Какво се е случило? — запитах, като го плясках по бузите, а очите ми се опитваха да задържат погледа му, който отново се стремеше да побегне в мъглявината.
— Получил е странен шок — каза Колен, като се изправи. — Но той ще дойде на себе си, вече изглежда по-добре.
— Пейсу! Чуваш ли ме? Пейсу!
Вдигнах глава.
— Мену, подай ми колана от хавлията.
Като взех колана, сложих го на коляното си, нагънах на четири кърпичката си, напоих я с ракия и внимателно я сложих на раната, която продължаваше силно да кърви, и като замолих Мену да придържа компреса, завързах отгоре колана, като го увих около челото му. Старата Мену изпълняваше, без да продума, с поглед, втренчен през цялото време в Момо, когото „смъртта сигурно бе уловила“, докато бе тичал по студа.
— Не зная — каза изведнаж Пейсу.
— Не знаеш как се е случило това?
— Не.
Той затвори очи и аз веднага го шляпнах по двете бузи.
— Ела да видиш нещо, Еманюел! — каза Колен.
Той се бе изправил до ралото с гръб към нас, но бе обърнал глава, лицето му бе разстроено, очите — впити в моите.
Изправих се и отидох при него.
— Я погледни това — каза той тихо.
Първия път, като впрегнахме Амарант, забелязахме, че липсва каишът, който задържаше стръката. Заместили го бяхме с найлонова панделка, затегната около дървото с множество превъртания и възли. Тази панделка бе срязана.
— Това е направил човек — каза Колен.
Той бе пребледнял, устните му бяха пресъхнали.
После каза:
— С нож.
Доближих двата края на панделката до очите си. Срязването бе ясно, без ръбове, без разнищвания. Безмълвен наведох глава. Не бях способен да говоря.
— Човекът, който е разпрегнал Амарант, е разкопчал подбрадника и лявата закопчалка на подкоремника, но като е стигнал до възлите на дясната страна, се е ядосал и извадил ножа — продължи Колен.
— Преди това — допълних аз с разтреперан глас — е ударил Пейсу изотзад.
Видях, че старата Мену, Мейсоние и Момо стоят около нас. Очите им бяха приковани в мен. И Тома ме гледаше с едното коляно на земята, а другото изправено; той поддържаше гърба на Пейсу.
— Ох, боже! Ох, боже! — викаше старата Мену, като поглеждаше наоколо си ужасена и дръпна Момо за ръка, за да го приюти до себе си.
Настъпи мълчание. Заедно с някакво начало на страх изпитах и чувство на горчива подигравка. Един бог знае с колко ревност, с каква любов и с какъв почти отчаян порив ние се бяхме молили в себе си да има и други оцелели хора. Сега бяхме сигурни: имаше.
VII
Взех двадесет и две калибрената дългоцевна пушка (чичо ми я беше подарил за петнадесетия ми рожден ден), а Тома — ловната пушка. Уговорихме се, че другите ще останат в Малвил с двуцевната пушка. Слабо въоръжение, но пък Малвил имаше крепостни стени, бойници и ровове.
В момента, когато поемахме по острия завой, който води от пътя за Малвил към пътеката към Ле Рюн, аз огледах продължително сгушения в скалата замък. Забелязах, че и Тома го оглежда. Излишно бе да споделяме впечатленията си. На всяка стъпка човек се чувствуваше все по-оголен, по-уязвим. Малвил бе наше убежище, нашето „гнездо с назъбени стени“. До днес той ни бе закрилял от всичко, включително и от последните изтънчени изисквания на техниката. Какъв кошмар бе да излезем вън от него и какъв кошмар също така бе това дълго вървене един зад друг. Сивото небе, сивата земя, почернелите останки от дърветата, тишината, мъртвешката неподвижност. И накрая — единствените същества, които още живееха в този пейзаж, ни очакваха в засада, за да ни претрепят.
Сигурен бях: кражбата на кобилата — щом като следите й не бяха заличени по прашната изгоряла земя — означаваше, че крадците бяха предвидили преследване и че някъде, на някое място в оголения хоризонт, ни чакаше засада. Но ние нямахме избор. Не можехме да допуснем да убият някого от нас и да ни откраднат коня. А щом не искахме да стоим пасивни, трябваше да се включим в играта на нападателя.
Между момента, в който забелязах Пейсу, прострян неподвижно на нивата при Ле Рюн, и оня, в който излязохме от Малвил, не бе изминало повече от половин час. Очевидно крадецът бе изгубил много от преднината си пред нас, за да се оправя с Амарант. Виждах места, където тя бе отказвала да върви, бе тъпкала на място или се бе движила в кръг. Колкото и да беше кротка, тя бе привързана към своята конюшня, към Малвил, към Беламур в съседния до нейния бокс, която можеше да гледа през пречките на разделящия ги отвор. Освен това тя бе младо животно и още се страхуваше от всичко — локвата, маркуча за поливане, камъка, в който се бе спънала, отнасяния от вятъра вестник. Следите от стъпки до следите от копита показваха, че човекът не бе посмял да я яхне без седло. Доказателство, че буйният нрав на англо- арабина го е изплашил и че той не е добър ездач. Чудо е, че въпреки съпротивата си Амарант все пак се бе съгласила да го последва.
Ле Рюн представляваше широка поляна около стотина метра между два реда по-рано залесени хълмове; двата ръкава на рекичката течаха в посока север — юг, а селският път минаваше успоредно, като се виеше по склоновете на бърдата откъм изток. Крадецът не бе поел по правия път, където щеше да бъде видим много отдалече, а долу по склона на хълмовете откъм запад, където по-големите извивки го прикриваха по-добре. Във всеки случай аз смятах, че опасността бе по-малка, преди той да се прибере в жилището си. Той и другарите му нямаше да започнат да действуват, докато не са сложили Амарант на сигурно място — в конюшня или в обор.
Но все пак бях нащрек с пушка не на рамо, а в ръка, като се взирах ту в земята, ту в хоризонта. Не размених нито дума с Тома. Въпреки прохладния въздух напрежението ме караше да се потя, особено ръцете, и макар че Тома бе външно спокоен като мен, забелязах влажна следа на мястото, където бе държал оръжието си, когато, за да си отпочине, той го сложи на рамо, като го придържаше за цевта.
Вървяхме вече час и половина, когато следата от Амарант напусна Ле Рюн и зави под прав ъгъл в западна посока между един хълм и една скала. Изложението и разположението на мястото бе същото като в Малвил: на север — скала и в подножието й — рекичка, която в Малвил бе изчезнала, ала тук още съществуваше под формата на обилно, бистроструйно поточе по повърхността на земята. Очевидно нищо не е било направено, за да се уголеми коритото му и от разливанията му малката, едва четиридесет метра широка поляна между хълма и скалата бе съвсем прогизнала от водата. Спомням си, че по тази причина чичо ми я бе забранил изрично за конете от
Затова пък знаех кой живее там, в една пещера в скалата, затворена със стена с пробити в нея прозорци. Хора, които минаваха за груби, неразговорчиви, със съмнителни нрави и — което е по-лошо — заподозрени в бракониерство по земите на съседите. Поради естеството на жилището господин Льо Кутьолие ги наричаше „троглодити“ — име, което ни очароваше по времето на
