Малвил

това, че никога не ги виждахме в Малжак: те се продоволствуваха в Сен-Совьор. Страшни, разбира се, толкова повече, че не знаехме почти нищо за тях, не знаехме дори от колко души се състои задругата им. Разказваха все пак, че бащата, за когото чичо ми беше казал, че по лице и походка приличал на човека от Кро-Маньон7, бил „получил“ два пъти затвор: първия път за побоища, а втория — за това, че бил изнасилил дъщеря си. Последната — единствен член от семейството, която познавах поне по име — се наричаше Кати и слугуваше у кмета на Ла Рок. Разказваха, че била красиво момиче с много дързък поглед и предизвикващо клюки държане. Ако е имало изнасилване, то не я бе накарало да намрази мъжете.

Чифликът на троглодитите имаше име, което ни озадачаваше още от времето на Клуба — Блатото. Озадачаваше ни, тъй като, разбира се, блато вече нямаше, само прогизнала земя, затворена между една скала и един също така стръмен хълм. Нито електричество, нито път. Нещо като влажно дере, където никой никога не отиваше, нито дори раздавачът, който разнасяше пощата или, да речем, писмо веднаж в месеца за „Кюсак“ — хубав чифлик на върха на хълма. От раздавача Будно̀ знаехме поне как се наричат: Варвоорд. По общо мнение не бе християнско име. Будно̀ твърдеше, че бащата бил „дивак“, но че не бил беден, съвсем не. Имал добитък и хубава земя по хълма.

Настигнах Тома, спрях го, като го хванах за ръка, и му казах тихо на ухо:

— Тук е. Аз трябва да водя.

Той хвърли поглед наоколо си, погледна часовника си и отвърна по същия начин:

— Не съм изкарал моя четвърт час.

— Остави сега. Аз познавам мястото.

После добавих:

— Ще ме следваш на десетина метра разстояние.

Задминах го, взех малко преднина и като му дадох знак с широко отворена дясна ръка на височината на кръста, за да му кажа да спре, спрях и аз. Извадих бинокъла от калъфа и като го сложих до очите си, разгледах местността. Тясната ливада вървеше полегато нагоре между хълма и скалата, пресечена напреко от насипи и зидове. Хълмът бе също така оголен и почернял като всички онези, които бяхме видели дотук. Но ливадата, запазена от скалата откъм север, а и поради местоположението си бе пострадала в опустошението — как да кажа — с една степен по-малко. Тя имаше вид на местност, чиято растителност е горяла, но не се е овъглила, без почвата да приеме (може би преди деня на събитието е била пренаситена с вода) сивия и прашен изглед както навсякъде другаде. Дори тук-таме се виждаха жълтеникави туфи, които навярно са били трева, и две-три оголени и почернели дървета, но останали прави. Прибрах бинокъла и пристъпих предпазливо. Една друга изненада ме очакваше обаче: почвата бе твърда и устойчива под краката ми. Под влияние на горещината водата в деня на събитието навярно е извряла от земята като струи пара от чайник. И тъй като оттогава не бе валяло, тресавището бе пресъхнало.

Докато бистрият ми ум отбелязваше всички тези подробности с отлична яснота, тялото ми ми правеше номера: обилно изпотяване по дланите, ускорен пулс, туптящи слепоочия и дори — когато прибрах бинокъла в калъфа му — леко треперене в ръцете, което, ако трябваше да стрелям, нямаше да насочи добре стрелбата ми. Помъчих се да дишам дълбоко и бавно в такт с крачките и с поглед, вперен ту в следата от краката на Амарант, ту в ливадата пред мен. Никакъв полъх от вятър, никакъв шум, дори и отдалеч. Пред мен, на десет метра — малка зидана стена.

Всичко стана много бързо. Забелязах купчина фъшкии, които ми се сториха пресни. Застанах неподвижно и се наведох, за да ги огледам: по-точно имах намерение да ги докосна с опакото на дланта, за да видя дали са още топли. В същия миг нещо изсвири над главата ми. Секунда по-късно Тома се появи до мен, също клекнал, с една стрела в ръка. Черният й и много остър връх бе изцапан с пръст. В същия миг се чу ново изсвирване, силно като първото. Залегнах и тръгнах, прилазвайки, към зида. Мислех, че съм оставил Тома на място, толкова бързо бях припълзял, но за голяма моя изненада, когато положих карабината до мен и се обърнах наляво, намерих го прострян с цял ръст да приспособява от срутените камъни нещо като бойница на стеничката. Странно нещо — той се бе сетил да вземе стрелата със себе си. Тя бе там, положена до него, жълтите и зелени пера по нея бяха единствените цветни петна в пейзажа. Погледнах я. Не вярвах на очите си. Троглодитите стреляха по нас с лък!

Погледнах бързо иззад стеничката. На петдесет метра от нас напреко на тясната долина се издигаше друг зид. По средата — голям орех, изгорял, но останал прав. Добро местоположение, но те все пак бяха допуснали една грешка: би трябвало да ни оставят да минем малкия зид и да ни нападнат на открито. Бяха стреляли много рано, насърчени сигурно от моята неподвижност в момента, в който забелязах купчината фъшкии.

Чух ново изсвирване и не зная защо подгънах крака. Това бе щастлив рефлекс, защото стрелата, която сякаш идеше от небето, се заби дълбоко в земята на петдесет сантиметра от краката ми. Навярно бе изстреляна във въздуха под желания ъгъл, за да се предаде насока на траекторията й. И стрелецът се ориентираше — забелязах това веднага — по бойницата на Тома. Дадох знак на Тома да ме следва и с пълзене покрай зида се дръпнах няколко метра вляво.

Нова стрела изсвири, точно по оста на бойницата, която току-що бяхме напуснали, но на метър разстояние от предишната. От момента, в който тя се заби в земята, аз започнах да броя бавно: „Едно, две, три, четири, пет.“ На „пет“ — ново изсвирване: значи, на стрелеца му трябваха пет секунди, за да вземе нова стрела, да я постави на мястото, да се прицели и да пусне тетивата. И лъковете не бяха два, а само един. Стрелите идваха една след друга, не заедно.

Извадих от карабината окуляра. Той позволяваше само бавно целене поради самия факт, че увеличаваше предметите. Казах тихо:

— Тома, застани от другата страна на бойницата и щом стрелям два пъти, покажи си главата зад зида, изстреляй напосоки твоите два патрона и веднага си смени мястото.

Той се отдалечи. Проследих го с поглед. Щом спря, извадих предпазителя и коленичих, като приближих лице ниско до земята, хванал с две ръце карабината почти успоредно със зида. Изправих се внезапно, като опрях същевременно карабината на рамото си, извъртях се с тялото си, стори ми се, че видях крайчеца на лъка зад ореха, стрелях два пъти и се скрих. Начаса — докато сменях мястото си — чух два пъти „Бум! Бум!“ от пушката на Тома, много по-силни от сухите изплющявания на моите патрони.

Зачаках отговор. Той не дойде. Изведнаж, за огромно мое изумление, видях, че отстранилият се на около дванадесетина метра от мен Тома се изправя и застава прав, отпуснато, опрял хълбок до зида, с пушка на ръка. Изкрещях тихо — ако изобщо е възможно да се крещи тихо:

— Залегни!

— Показват бяло знаме — отвърна той спокойно и бавно (да побеснееш!) обърна глава към мен.

— Залегни! — викнах яростно.

Той се подчини. Отидох до бойницата и хвърлих поглед към противниковия зид. Този път напълно видимият лък се размахваше, без да се вижда ръката, която го движи, а на края му висеше бяла кърпа. Сложих бинокъла на очите си и огледах горе зида от единия до другия край. Не видях нищо. Пуснах бинокъла, сложих ръце като фуния на устата и казах на тукашното наречие:

— Ей ти, с белия парцал, какво искаш?

Отговор нямаше. Повторих въпроса на френски.

— Да се предам — отвърна на френски млад глас.

Извиках:

— Сложи лъка си на тила, дръж го с две ръце и ела насам.

Настъпи мълчание. Взех отново бинокъла. Лъкът и бялото знаме не бяха мръднали. Тома потри крак в земята, като си смени позата. Дадох му знак да стои неподвижно и заслушах с всички сили. Не долових нито един звук.

Изчаках една цяла минута и се провикнах, без да оставям бинокъла си:

— Е, какво чакаш?

— Няма ли да стреляте по мен? — извика гласът.

— Разбира се, че не.

Изминаха отново няколко секунди, после видях, че човекът излиза иззад зида, огромен в бинокъла, с лък на тила, който поддържаше с две ръце, както му бях заповядал. Оставих бинокъла и взех карабината.