случи аз да остана самичка в Малвил, няма да си отида, докато има животни за гледане.
— Вярно — рече Пейсу, — животните.
Благодарен му бях, че каза това, и то веднага и с такъв тон.
— Животните ще се оправят чудесно и без теб — възрази малкият Колен с горчиво оживление, противоречащо с онази хвърковата, скоклива веселост, която той влагаше по-рано в думите си. — О, не сега, разбира се, когато всичко е изгоряло и загубено, но когато тревата пак порасне, Аделаид и Пренсес — ти трябва само да им отвориш вратата — те все ще намерят какво да ядат.
— Все пак животните са дружина — продължи старата Мену. — Слушай, спомням си, когато Полин остана сама в чифлика си, като падна мъжът й от колата от мозъчния удар, а сина й го бяха убили в Алжир. Тя ми казваше: „Няма да повярваш, Мену, цял ден говоря на животните.“
— Полин беше стара — отговори Пейсу, — а човек колкото е по-стар, толкова повече му се живее. Наистина не виждам защо.
— Ще хванеш вяра, като стигнеш на мяра — каза му старата Мену.
— Не го казах за теб — отвърна й големият Пейсу, все така загрижен никого да не обиди, — а пък и ти няма защо да се сравняваш. Тя, Полин, почти не се движеше вече. А ти все припкаш ли, припкаш.
— Е да — каза старата Мену, — припкам! И то така добре, че един ден ще се намеря на гробищата. Абе я млъкни, мухльо такъв — обърна се тя към Момо, — не става дума за утре.
— Мен нещо ме порази, и то откакто Аделаид и Пренсес добиха и често си мисля — каза Мейсоние. — След петдесет години — нито един човек на земята, а крави и прасета — цяло гъмжило!
— Вярно — добави Пейсу, облакъти двете си силни ръце на раздалечените си колене и се наведе към огъня. — И аз си мислех за това. И казвам ти го, Мейсоние, това е мисъл, която не мога да понеса: Малжак, горите му, ливадите му, кравите и — нито един човек.
Настъпи мълчание и всички се вгледаха в пламъците с някаква морна почуда, в тях можеше да се различи бъдещето така, както го бе описал Пейсу: Малжак с неговите гори, ливади, крави и нито един човек. Гледах другарите си и виждах себе си в тях. Човекът е единственият животински вид, способен да осъзнае изчезването си, и единственият, отчаян от това осъзнаване. Каква странна раса: толкова настървена да се взаимоизтребва и толкова ревнива да се запази!
— Така че не е достатъчно да оцелееш — каза Пейсу сякаш в заключение на дълъг размисъл. — За да вложиш интерес, животът трябва да продължи и след тебе.
Казвайки това, той сигурно мислеше за Ивет и за двете си деца, защото лицето му внезапно се вкамени и той остана неподвижен с ръце, положени на колене, с все още отворена уста, загледан в огъня с отнесен поглед.
— Не е доказано, че само ние сме оцелели — казах аз след малко. — Скалата, която се издига откъм север, защити Малвил. Възможно е да има и други кътчета — и дори не много далеч оттук, — където да е имало същата преграда.
Не исках обаче да им говоря за Ла Рок, не исках много да ги обнадеждвам, да не би да останат разочаровани.
— Да, но няма често да срещнеш изба като в Малвил — забеляза Мейсоние.
Поклатих глава.
— Не е толкова избата, скалата е. Виж животните от
—
— Да, но виждаш ли, мисля, че нашата нравствена издръжливост е по-добра — отговорих аз.
— Според мен те по-малко са страдали — обади се Тома. — Топлинният удар в
Той добави към мен:
— Но аз съм на твоето мнение. Сигурно има навсякъде по малко останали живи. Дори и в градовете.
Колен пак вдигна вежди, а Пейсу сви рамене. Всъщност те бяха приели нещастието и не искаха вече да слушат да се говори за нищо друго, сякаш вътре в самото отчаяние имаше някаква сигурност, за която не искаха да поемат рискове.
Настъпи много дълго мълчание. Погледнах часовника си: едва десет часа. Доста време щеше да мине, преди огънят да изконсумира определената дажба дърва. Жалко би било да изгубиш цялата тази топлина и да си легнеш толкова рано в леденостудената стая. Отново се зачетох, но не за дълго.
— Какво четеш, клети ми Еманюел? — запита старата Мену.
„Клети“ бе израз на обич, а не белег на съжаление.
— Стария завет.
Добавих:
— Ако предпочиташ — „Светото писание“.
Защото бях напълно уверен, че старата Мену познава от Библията само съкратения и разкрасен текст, който й бяха дали по вероучение.
— А да, познах сега и книгата, която чичо ти често държеше в ръце — каза тя.
— Как? — запита Мейсоние. — Ти четеш това, ти?
— Бях обещал на чичо ми — отговорих кратко.
И добавих:
— Освен това намирам, че е интересно.
— Хайде, Мейсоние — каза Колен с нещо, напомнящо някогашната му усмивка, — ти забравяш, че винаги си бил пръв по вероучение.
— Той се престараваше, нашият Мейсоние — забеляза Пейсу с кратък проблясък на веселост. — Издумваше ти го всичкото като по книга.
Той продължи:
— Аз пък си спомням главно за момчето и за братята му, дето го продали като роб. — После след миг размисъл: — Така излиза, че в семейството ти правят най-големите мръсотии.
Мълчание.
— Ами да ни бе прочел нещо на глас — каза старата Мену.
— На глас ли? — учудих се аз.
— Защо не — каза Пейсу, — на мен би ми било приятно да чуя тия истории, вече съм ги забравил.
— Чичото на Еманюел, нали беше винаги много внимателен, клетият, та случваше се той да ми чете вечер, като седяхме — каза старата Мену.
— Еманюел, не карай да те молят — каза Колен.
— Хайде! — добави Пейсу.
— Това може би ще ви отегчи — отговорих аз, като избягвах да гледам към Тома.
— Ама не, не — възкликна старата Мену. — По-добре е, отколкото да говорим каквото и да е или всеки да стои с мислите си.
Тя добави:
— Особено след като няма вече телевизия.
— Права си — каза Пейсу.
Погледнах последователно Мейсоние и Тома, но нито един от тях не отвърна на погледа ми.
— Съгласен съм, ако няма никой против — казах след малко.
И тъй като онези двамата продължаваха да мълчат и да гледат огъня, казах:
— Мейсоние?
Той не очакваше толкова пряко нападение. Изправи се и се облегна на гърба на стола.
— Аз съм материалист — заяви той с достойнство, — но щом никой не ме принуждава да вярвам в бога, няма никак да ми е отегчително да послушам историята на еврейския народ.
— Тома?
Отпуснат, с ръце в джобовете и изпружил напред крака, Тома гледаше втренчено върховете на обувките си.
