кости, намерени в домовете им. Те не изрекоха нито дума, само дето Мейсоние ми поиска дъски и сечива; не пожелаха нищо да хапнат, нито да се измият, преди да са сковали едно малко сандъче, дълго 60 сантиметра и широко — 30. И сега виждам лицата им, когато свършилият коването Мейсоние вземаше една по една костите, за да ги сложи в сандъчето.
Решихме да го заровим в паркинга пред крепостната стена, на мястото, където скалата отстъпва място на земята, до гроба на Жермен, когото току-що бях погребал. Пейсу изкопа 60 сантиметра в земята, като хвърляше пръста от лявата си страна. Сандъчето лежеше спокойно до него. Дори в малките му размери имаше нещо окаяно. Човек трудно можеше да си представи, че в този мъничък ковчег бе затворено всичко, което бе останало от три семейства. Но другарите ми сигурно не бяха искали да съберат пепелта около костите да не би тя да е смесена с пепел от предмети.
Видях, че след като сандъчето бе положено в дъното на ямата, Пейсу наслага по него едри камъни, сякаш се боеше да не го изрови някое куче или лисица. Съвсем излишна мярка, защото по всяка вероятност цялата фауна бе унищожена. Като запълни дупката, Пейсу подреди останалата пръст като малко четириъгълно хълмче, като с острата страна на лопатата се погрижи да го изравни хубаво под прав ъгъл. После се обърна към мен:
— Не можем да ги оставим да си отидат така. Трябва да се прочетат молитви.
— Не ги зная — отвърнах аз объркан.
— Нали имаш книга, където са написани.
Кимнах с глава.
— Може би ще отидеш да я потърсиш.
Казах полугласно:
— Знаеш възгледите ми, Пейсу, нали?
— Това няма никаква връзка. Ще прочетеш молитви заради тях, не заради себе си.
— Молитви! — промълви полугласно Мейсоние, плъзгайки поглед по носа му.
— Твоята Матилд не ходеше ли на църква? — обърна се Пейсу към него.
— Все пак… — каза Мейсоние.
Целият спор се водеше тихо и сдържано с продължителни мълчания между репликите.
— Моята Ивет — каза Пейсу с очи към земята — редовно, всяка неделя — на църква, а вечер, по нощница, до леглото — „Отче наш“ и „Пресветая Богородице“. — Споменът стана прекалено силен. Той се задави и преди да продължи, постоя два-три мига като вцепенен. — Така — поде той най-сетне, — щом е обичала молитвите, аз ви заявявам, че в часа, когато тя си отива, няма да я оставя без молитви. Нито пък децата.
— Той е прав — каза Колен.
Какво мислеше старата Мену, никой не узна, защото тя не отвори уста.
— Ще отида да потърся молитвеника — казах аз след малко.
По-късно научих, че докато не съм бил там, Пейсу поискал от Мейсоние да му скове един кръст, за да отбележи мястото на гроба, и че Мейсоние се съгласил, без да възрази. Като се върнах, Пейсу ми каза:
— Много си внимателен, но ако тая работа те измъчва, Колен или аз можем да прочетем молитвите.
— Не, моля ти се — отвърнах, — и аз мога да го направя, щом казваш, че е за тях.
Чух все пак коментара на старата Мену, когато останахме сами. „Ако беше отказал, Еманюел, нямаше нищо да река, защото туй, вярата, си е нещо деликатно, но за мен нямаше да си прав. И на това отгоре добре я прочете, по-добре от свещеника, дето мънка молитвите, и то така бързо, че хората нищо не разбират, а и по лицето му не личи да присъствува. С теб, Еманюел, беше прочувствено.“
Трябваше да се подредим за през нощта. Предложих на Тома моето канапе, с което се освободи стаята до моята за Мейсоние. Дадох стаята на първия етаж на Колен и Пейсу.
Изтегнат по гръб, изтощен и неспособен да заспя, лежах с широко отворени очи. Никаква светлинка. Обикновено нощта е противоположност в сиво. Тази нощ бе с мастилен цвят. Не различавах нищо, нито най-слаби очертания, дори и ръката си на три сантиметра от очите. Близо до мен под прозореца Тома се въртеше на леглото си. Чувах го. Но не го виждах.
Някой чукна на вратата. Подскочих и извиках по навик:
— Влезте!
Вратата се отвори със скърцане. Всички шумове получаваха в мрака неестествена изостреност.
— Аз съм — обади се Мейсоние.
Обърнах се по посока на гласа му.
— Влез. Ние не спим.
— И аз не спя — обясни, без да е нужно, Мейсоние.
Той застана неподвижно на прага, като не се решаваше да влезе. Така поне предположих, защото никак не го виждах. Ако бяхме сенки в задгробния свят, нямаше да бъдем по-невидими един за друг.
— Седни. Креслото от бюрото ми е срещу теб.
По шума отгатвах движенията му. Той затвори вратата, пристъпи и се блъсна в креслото. Навярно бе бос, защото изруга. После чух скърцането на износените пружини на креслото под тежестта на тялото му. Това, значи, не бе сянка. И той имаше плът, вклещена като моята между две мъки: да умрем и не по-малко голямата сега — да живеем.
Мислех, че Мейсоние ще заговори, но той не каза нищо. Колен и Пейсу бяха заедно в стаята на първия етаж, аз и Тома — на втория, а Мейсоние бе сам в стаята на Биржита. Не бе могъл да понесе наведнаж мрака, безсънието и самотата.
В този момент си спомних за Матилд и за разправиите му с нея. Чувствувах се позасрамен, защото не успявах да си спомня имената на двете му момченца. Как издържаше да живее още Мейсоние — ето какво бях искал да узная. За мен — като оставим Малвил и работата — животът бе празен. Но той… Какво ли изпитва човек, когато всичко, което е обичал, е скрито под земята в малко, сандъче?
Лежах гол на леглото и се потях. Бяхме се поколебали за прозореца. Стените на стаята така задушаваха, че отначало широко го бяхме отворили. Но не бяхме могли дълго да дишаме острата миризма на изгоряло. Навън природата продължаваше да доизгаря в най-голямото през всички времена аутодафе. Вече нямаше пламъци, те поне щяха да осветяват. От прозореца прииждаше само смъртният мирис на овъглената природа. Минута по-късно бях замолил Тома да затвори.
В пълния мрак на стаята нямаше нищо друго — само дишането на трима мъже, а вън, отвъд свръхнагорещените стени — една мъртва планета. Бяха я убили в разгара на пролетта, с едва напъпили дървета, с току-що родените в леговищата зайчета. Не бе останало нито едно животно. Нито една птичка. Нито едно насекомо. Изгорена земя. Къщи-пепелища. Тук-там изпочупени и изгорели колове — останки от дървета. И сред всичко това — шепа люде. Запазени живи, може би като опитни свинчета — очевидци на някакъв опит? Смешно. Посред тази костница — няколко дробове, всмукващи въздух. Сърца, които изтласкваха кръв. Действуващи човешки мозъци. Действуващи: за какво?
Когато заговорих, мисля, че поводът бе Мейсоние. Не можех да издържам повече онова, за което той мислеше съвсем сам, седнал в мрачината пред писалищната ми маса.
— Тома?
— Да.
— Как си обясняваш, че няма радиоактивност?
— Може би е било бомба с литий — каза Тома.
Той добави със слаб, но сведущ глас, привидно без всякакво вълнение:
— Това е чиста бомба.
Чух как Мейсоние се размърда в креслото си.
— Чиста! — повтори той с морен глас.
— Това значи без радиоактивен прах — отвърна гласът на Тома.
— Разбрал го бях — каза Мейсоние.
Отново мълчание. Дишане и нищо повече. Притисках двете си слепоочия с ръце. Ако бомбата е била „чиста“, то значи, че оня, който я е хвърлил, е възнамерявал да завладее територията. Няма да я завладее. И той на свой ред е бил унищожен: мълчанието на станциите по радиото го съобщи. А колкото до Франция — не си струва и да се предполага дори, че е имала време да влезе във войната. Франция е
