Малвил

същия отговор.

Тогава промених ъгъла си на стрелба. Не обича ли Еманюел? Утвърдително кимане, многократно повтаряно, трепкане с клепачи над нежните очи, полуотворени устни, отворено лице. Веднага питам отново: „Тогава защо?“ Очите й се затварят, устата — също и отново главата й се поклаща отдясно наляво. Тъпчем на едно място. Ставам, вземам от джоба на сакото си един бележник, в който отбелязвам вземанията и връщанията на сечивата от склада, и на слабата светлина на кандилото написвам с едри печатни букви: „Защо не Еманюел?“ Подавам на Миет молива и бележничето. Тя го слага на повдигнатите си колене, смуче молива и написва много прилежно: „Защото така.“ Като помисля, тя дори добавя точка след „така“, предполагам, за да ми покаже, че отговорът й е окончателен.

Съвсем случайно три дни по-късно най-после разбирам основанията й или по-скоро — причината, защото тя е само една.

Преследван както винаги от мисълта за нашата безопасност, Еманюел бе решил да пази трите ловни пушки, карабината, боеприпасите, двата лъка и стрелите в нашата стая, да заключва винаги вратата и да крие ключа в дъното на едно чекмедже в склада — скривалище, известно на нас двамата и на Мейсоние.

Един следобед, като исках да се преоблека — Еманюел току-що ми бе дал първия урок по езда и бях плувнал в пот, — отидох да взема ключа от мястото, където го криехме. Витлообразната стълба към главната кула не е лека и понеже се чувствувах изморен, изкачвах я бавно, като опирах с лявата си ръка каменната колона, около която са стъпалата. Така стигнах до втория етаж и като се спрях да отдъхна на площадката, видях с изумление на другия край на голямата празна зала, която водеше към двете стаи, Миет, прилепила ухо до ключалката на нашата врата; тя като че ли се вслушваше в нещо с всички сили. Обаче аз знаех отлично, че стаята е празна, първо, защото току-що се бях разделил с Еманюел пред Родилното и после, защото сам аз бях заключил преди час и половина, когато бях идвал да си сложа ботушите за езда. Приближих се към нея и извиках:

— Миет, какво правиш тук?

Тя подскочи, изправи се, зачерви се и погледна около себе си като подгонена, сякаш се канеше да бяга. Скочих обаче веднага към нея, улових я за китката и казах:

— Слушай, Миет, няма нищо за подслушване, стаята е празна!

Тя ме погледна така недоверчиво, че аз извадих ключа от джоба си, отключих и като я държах все така здраво за ръката, дръпнах я силно вътре, не без енергична съпротива от нейна страна. Но щом влязохме в стаята, и тя си даде сметка, че наистина е празна, застана слисана неподвижно. После, без да обръща внимание на въпросите ми, тя отвори със смръщени вежди долапа и сигурно различи Еманюеловите дрехи от моите, защото пренебрегна моите, а погали с ръка неговите. След което заотваря едно по едно всичките чекмеджета на скрина, а лицето й се проясняваше постепенно. Като свърши, погледна ме въпросително, после, тъй като не казвах нищо, доста изненадан от това претърсване, насочи показалеца на дясната си ръка към канапето до прозореца, а след това към гърдите ми. Казах „да“ с глава. В този момент като завъртя на всички страни учудените си очи, тя забеляза снимката на стрелящата с лък Биржита на бюрото на Еманюел, сграбчи я буйно и като ме гледаше, блещейки очи, размаха я с дясната си ръка, а същевременно с лявата ми я показваше. Не знам как, но тогава с държанието си, с положението на тялото, наклона на главата, израза на лицето и движенията на ръката, тя успя не да ми зададе въпроса, тъй като от устните й не се изтръгна нито звук, а да ми го изрази с мимика, да го изиграе и почти да го изтанцува. И този въпрос бе така ясен, че почти повярвах, че го чувам: „Но къде е немкинята?“

Всичко стана ясно. В Блатото смятаха, спомняте си, че Биржита е още сред нас. Тази заблуда не се бе разсеяла в съзнанието на Миет. Обратно, тя бе изтълкувала сдържаността на Еманюел по отношение на нея вечерта при завръщането в Малвил като доказателство за привързаността на сърцето му другаде. Тъй като не виждаше никъде Биржита в замъка, тя си беше въобразила, че Еманюел я държи затворена, за да я избави от нашите домогвания. Обстоятелството, че стаята на Еманюел, където тя не знаеше, че и аз спя, бе единствено заключена, бе затвърдило тази мисъл. Тя не се бе замислила нито за миг над материалните трудности, с които се сблъскваше тезата й. В оня момент тя, разбира се, не бе спряла избора си на Еманюел поради зачитане на ревнивата му страст.

Както и да е, още същата вечер след седянката ни, Миет поправи заблуждението си и освен облекчението, изпитано от всички ни, аз лично почувствувах някакво заядливо допълнително удоволствие да гледам как Еманюел напуска голямата зала с дебелата Библия в едната си ръка и — ако мога да се изразя така — с Миет в другата.

IХ

Фюлбер ни съобщи две добри вести. Марсел Фалвин, брат на Фалвиница, бил жив, както и Кати, по- голямата сестра на Миет. Освен това железарската и водопроводчийската работилница на Колен била запазена.

Не толкова за да го зачета, колкото за да наблюдавам на воля лицето му, поставих госта си на масата срещу мен, като преместих с един стол Миет и я отделих от Пейсу за голямо негово неудоволствие.

Този пришелец имаше гъсти, вълнисти черни коси, без каквато и да било следа от тонзура на темето. Те настъпателно белееха по слепоочията му, а отпред падаха на едри, благородни вълни, образуващи нещо като шлем или грива, която правеше да изпъква широкото му чело и великолепните, блестящи от живот и хитрина очи. За жалост малко разногледите му зеници придаваха на погледа му обезпокоително кривогледство. Жалко също, че долната част на лицето му завършваше като муцуна, подчертавайки още повече изражението на фалшивост, което кривогледството придаваше на очите му.

Но това не беше единственият контраст у Фюлбер. Например китките на ръцете му. Широки и силни, с лопатести пръсти. Ръце на работник, които сякаш не принадлежаха на същия човек с мазния красив глас и грижлив изговор.

Същото и при така странно разпределената му мършавина. Двойното издуване под очите — така прелестно у детето, — наричано „бузи“ и обозначавано от лекарите не така поетично като „мастни топки на Биша̀“, тези бузи или топки, както щете, у Фюлбер се бяха напълно стопили и оставили от двете страни на носа по една драматична хлътнатина, която извикваше представата за последния стадий на туберкулозата и му придаваше измамния вид на умиращ или на аскет. Казвам „измамен“ ето защо: като човек, свикнал да живее от запасите на страната, в момента на тръгването си от Малвил Фюлбер ме замоли „братски“ (предполагам в името на нашия общ баща) да му отстъпя (така каза) една от ризите си, тъй като неговата била износена. Поучуден все пак, че само на мен се пада да поема грижите около това „братство“, аз изпълних молбата му. Начаса Фюлбер направи размяната, като по този повод показа едно цъфтящо мускулесто тяло, охранено и дори пълно, което заедно с мършавото лице сякаш не принадлежеше на един и същ човек.

Аскет и болен: по време на първото ни хранене у нас Фюлбер твърдеше и едното, и другото. Отначало ни довери, че „винаги е живял с малко“, „не се нуждае“ от нищо и е „свикнал с бедността“. Няколко мига по-късно той отиде по-далеч в доверяванията си. „Подкопавала го неизлечима болест“, за щастие не прилепчива (това, предполагам, за да ни успокои). „Единият му крак бил вече в гроба“ — каза той простичко. Ядеше обаче за четирима и говореше непрекъснато с красивия си баритон, целият тръпнещ от жизненост. От време на време между два залъка прокрадваше някой и друг поглед към съседката си отляво. И интересът му сякаш се удвои, като научи, че тя е няма.

Що се отнася до мен, аз започнах да се позапитвам кое-що за Фюлбер. Според онова, което разказваше за живота си преди деня на събитието — поне наглед той много говореше за себе си, макар и все някак си неопределено, — бил пребродил цяла Централна и Югозападна Франция, като отсядал ту у еди-кой си свещеник, ту у еди-коя си госпожа, ту при светите отци в З. и все го канели. Когато денят „Д“ го изненадал, живеел вече от цяла седмица у добрия свещеник в Ла Рок, който предал богу дух пред очите му.

Значи, не е имал енория нашият приятел Фюлбер, нито свой дом? А от какво е живеел? В приказките му ставаше дума само за благотворителни дами, които посрещали „потребностите“ му