Малвил

(потребностите, дето ги нямал!) и му правели стотици подаръци, като се надпреварвали коя да бъде в обществото му. Тук ми се стори, че красавецът Фюлбер не говореше без кокетство и изглеждаше доволен от чаровете си.

Беше облечен в антрацитовочерен, доста изтъркан, но след изчеткването му — много чист костюм, с риза, чиято съвсем не свещеническа яка наистина бе оръфана, и връзка от тъмносиво трико. Но главно, носеше на гърдите си на дълъг черен шнур великолепен сребърен кръст, какъвто според мене никое духовно лице, освен ако е епископ, не би си позволило да носи.

— Щом си родом от Каор — казах аз (бях решил въпреки величествеността му да продължавам да му говоря на „ти“), — сигурно си учил в семинарията.

— Ами да — отвърна Фюлбер, при което тежките му клепачи прикриха кривогледите му очи.

— А в коя година си постъпил?

— И ти ме питаш едни работи! — каза Фюлбер все така с наведени очи и лек добродушен смях. — Толкова време измина оттогава! Не съм вече младеж — добави той кокетливо.

— Хайде, помъчи се да си спомниш! — казах аз. — Все пак годината, в която постъпва в семинарията, трябва да е важна за един свещеник.

— Наистина — отговори Фюлбер с хубавия си плътен глас. — Това е важна дата.

И понеже мълчах, той продължи, притиснат от мълчанието ми:

— Чакай… Трябва да е било през петдесет и шеста година… Да — потвърди той след ново умствено усилие, — през петдесет и шеста година…

— Така си и мислех — отговорих веднага с щастливо изражение. — Ти си постъпил в семинарията в Каор по същото време с моя приятел Серюрие.

— То… ние бяхме много в семинарията — каза Фюлбер с лека усмивка. — Не познавам всички.

— Но не и през първата година — продължих аз. — Освен това човек като Серюрие не остава незабелязан. Метър и деветдесет и четири и червенокос като пламък.

— А да, разбира се, сега като ми го описваш… — каза Фюлбер.

Той се бе изказал сдържано и се показа много облекчен, когато го замолих да ни разкаже за Ла Рок.

— След бомбата — каза той с тъга — трябваше да се справим с едно твърде скръбно положение.

Отбелязвам пътем думата „скръбно“. Винаги съм я чувал само в устата на свещеници или на такива, които им подражават. У тях това е почти професионален термин. И въпреки неприятното му смислово съдържание, изглежда, че този термин им дава някакво задоволство. Чувал съм да казват, че младите свещеници не го употребявали. Ако е така, толкова по-добре. Тази дума е противна поради самодоволството в смисъла й. Скръбта — особено скръбта на другите — все пак не е нещо, което се дегустира или което може да послужи за украса на красивите души.

Фюлбер се опиваше от своето „твърде скръбно положение“. За оцелелите то се бе изразило в погребване на онова, което бе останало от мъртвите. И ние преживяхме същото, но ние никога не говорим за него.

Понеже не ни спестяваше никакви подробности, запитах го, за да променя темата, как живеят хората в Ла Рок.

— И добре, и зле — отговори той, като поклати глава и огледа с хубавите си тъжни очи всички около масата. — Добре от духовна гледна точка и зле — от материална. От духовна гледна точка — продължи той и полузатворил очи, метна в устата си голямо парче пушено — трябва да кажа, че съм много доволен. Посещаемостта на църковните служби е забележителна.

Като забеляза у Мейсоние и у мен известно учудване (защото общината в Ла Рок бе в ръцете на социалисти и комунисти), той добави:

— Може би ще ви изненада, но в Ла Рок всички присъствуват на църковната служба и всички се причестяват.

— И как си обясняваш това? — запита Мейсоние раздразнено, смръщвайки вежди.

Понеже бе седнал от лявата ми страна, обърнах глава да го погледна. Бях поразен от строгостта на удължения му профил. По всяка вероятност той бе поразен от току-що чутото. Макар че денят на събитието бе превърнал в пепел надеждите му, Мейсоние продължаваше да мисли за света като за общини, които трябва да спечелят със съюзените сили на левицата. Бутнах го лекичко с крак под масата. Едно е времето да бъдеш откровен, друго — да не си толкова. Недоверието ми спрямо Фюлбер растеше с всяка изминала минута. Не се съмнявах в силното му влияние над останалите живи в Ла Рок и го намирах за обезпокояващо.

— След бомбата — каза Фюлбер с хубавия си плътен глас, като сякаш се любуваше сам на себе си — хората се вглъбиха в себе си и подложиха на преценка съвестта си. Физическите им, а най-вече нравствените им страдания бяха такива, че те се запитваха дали над тях не тегне някакво проклятие по причина на заблужденията, на греховете, на равнодушието им към бога, заради това, че са забравили задълженията си и особено религиозните си задължения. И после трябва да кажа, че нашето съществуване — на всички нас — е станало толкова несигурно, че инстинктивно се обръщаме към Спасителя, за да искаме закрилата му.

Като слушах словата му, заподозрях го, че е направил всичко възможно, за да засили чувството на виновност у енориашите си, та след това да го насочи към колелата на воденицата си. Почувствувах, че Тома се размърда от дясната ми страна. Побоях се и от него да не избухне и му изпратих едно предупреждение под масата. По една точка бях твърд: никакви разправии с Фюлбер по въпроса за религията. Още повече, че с кадифените си, макар и възкривогледи очи, с красивата си глава на аскет и дълбокия глас на човек, който е „с единия си крак в гроба“ (но с другия, разбира се, добре се е хванал с всичките си пръсти за земята), Фюлбер за по-малко от два часа бе спечелил трите жени и направил силно впечатление на Жаке, Пейсу и дори на Колен.

След вечерята, както бяхме насядали всички в кръг около огъня, Фюлбер сам отново заговори за материалните затруднения в Ла Рок.

Отначало жителите гледали на бъдещето с оптимизъм, тъй като голямата бакалница и саламджийницата до магазинчето на Колен останали незасегнати от пожара, който в деня на събитието опустошил долната част на града. Забелязали обаче, че запасите един ден ще се изчерпят и че Ла Рок не ще може да ги възстанови, тъй като всичките чифлици в околността на градчето били унищожени заедно с добитъка. В замъка, чиито собственици живеели в Париж, и можели да бъдат считани за мъртви, останали няколко прасета, един бик и пет коня за езда, както и фуражът за прехраната им. В Курсьожак — махала между Ла Рок и Малвил, — която също останала невредима и наброявала шест души, загинали всичките крави освен една с женско теленце. Тази загуба била още по-плачевна и поради обстоятелството, че в Ла Рок имало две бебета и едно момиченце — сираче на около дванадесет години, но чието здраве искало грижи. Досега вземали за прехраната им от кондензираното мляко на прах в бакалницата, но този източник бил на привършване.

Фюлбер остави словото си без заключителна част. Спогледахме се. И понеже никой не обели дума, зададох няколко въпроса на нашия гост. Така научих, че жителите на Ла Рок допускали още от началото, че в Малвил има оцелели, тъй като, подобно на Ла Рок и Курсьожак, и Малвил е защитен от скала. Убеждението им се затвърдило преди около месец, когато една сутрин им се сторило, че чуват камбаната ни. Научих също, че за отбраната си разполагат с дузина ловни пушки, „достатъчно количество патрони“ и карабини.

Наострих уши, когато Фюлбер заговори отново за яздитните коне, но не се осведомих за тях. Познавах ги добре. Аз ги бях продал на Лормиови. Лормиови бяха парижки индустриалци, които бяха купили извънредно скъпо един разнебитен исторически замък, бяха похарчили луди пари за реставрирането му и прекарваха в него един месец в годината. Те си бяха наумили през този месец да играят ролята на кастелани и да ходят на езда. И тримата яздеха зле, но само за тях им трябваха не по-малко от три коня англо-арабска порода, въпреки, общо взето, похвалните им усилия да им продам не толкова забележителни животни. От друга страна, преди деня „Д“ не можех все пак да попреча на снобите да ми помогнат да спечеля пари. Освен трите коня от англо-арабска раса Лормиови бяха купили от мен и две бели кобили, но за тях ще разкажа по-нататък.

Забелязах, че иначе толкова разговорливият Фюлбер отговаря накратко на въпросите ми. От това