към Фюлбер с възмутителните му искания. И Колен е объркан, макар че не го показва толкова. Той гледа непрекъснато към вратата, развълнуван и измамен, по причини, които вече изложих.
Затова пък в очите на Тома — ни най-малко съмнение: Фюлбер е мошеник. Така мисли — сигурен съм, — макар че никак не схваща кощунството, извършено от Фюлбер в очите на другарите: кравата. Нашата най-свята ценност след бога (а може би и преди него). За нас една крава не съответствува на продажната й цена. Ни най-малко. Това, че искаме пари, когато отиде в други ръце, е, за да изразим чрез паричните знаци почти религиозното благоговение, което й дължим.
Колкото до Мейсоние, той чувствува силно двете безобразия на Фюлбер: едното, така да се каже, теоретично, като представител на
Вратата на голямата зала се отваря: това е Миет. Поглеждам часовника си: 10 часът и 25 минути. Пет минути. Липса на материално време, дори и ако надценим (или ако подценим) Фюлбер. Докато се приближава към нас в полумрака на голямата зала с кършене, но не предизвикателно, Миет разнася някаква вълна от топлота, която пристига до нас преди нея, която ни обгръща. Благодаря, Миет. Виждам по лицето на Колен и по възраждащата му се усмивка, че е дълбоко облекчен. Щом нашият голям стрелец не може тази вечер да се радва на присъствието на Миет, нека поне никой друг да не му я взема.
Сега сме всички: никога до днес не сме имали пленарни заседания с трите жени, с Момо, с „крепостника“. Демократизираме се. Ще го кажа на Тома.
Старата Мену се навежда да посъживи огъня, защото за икономия веднага след свършването на вечерята сме изгасили голямата лампа, така че единствено огнището ни дава светлина. Без ръжен и без маша, само като доближи малко цепениците, старата Мену успява да изкара пламък и сякаш е очаквал само този сигнал, за да пламне и той, Мейсоние избухва:
— Като го видях това кюре да пристига — казва той, смесвайки в гнева си френския и тукашното наречие, — здравата се усъмних, че не идва за хубавите ни очи. И все пак не бих повярвал. Бива си го! — казва той с възмущение, сякаш никакъв друг израз не може да изкаже невероятността на случилото се. Той повтаря неколкократно: „Бива си го!“, като пляска с длан по коляното си.
После продължава вън от себе си:
— Седнал ми тук най-спокойно на задника си, като че ли е самият бог-отец, и ти иска кравата, като че ли ти иска кибритена клечка да си запали лампата! Кравата, дето си я отгледал, грижил си се за нея по два пътя на ден цели години, че през зимата, като замръзне чешмата, си мъкнал кофи с вода от кухнята в обора да й дадеш да пие, а ветеринарният колко ти струва, да не броим лекарствата и грижите за слама и за сено, които привършват в хамбара, та се питаш ще можеш ли да дочакаш новата реколта. Дори и не говоря за мъките около отелването й. Е, и? — подема той с нова сила. — Казват ти няколко „Отче наш“ и ти задигат кравата. В средновековието ли се връщаме? Дотам ли сме стигнали? Църквата пристига да си иска десетъка? Защо не тогава и ангарията, щом е така?
Макар и безбожни, тези думи въздействуват дори и на благочестивите. В този край още си спомнят за владетелите-благородници и дори онези, които ходят на църква, са недоверчиви към властта на свещеника. Аз обаче мълча. Изчаквам. Не искам за втори път да остана малцинство.
— Нали има бебета? — казва Колен.
— Точно така — допълва Тома, — защо да не ги дадат в Малвил? Трудно ми е да повярвам, че майките няма да се съгласят да се разделят с тях, за да им осигурят живота.
Не е зле, Тома. Сдържан и логичен, макар и малко абстрактен, може би за да е убедителен.
— Обаче точно това ни каза Фюлбер — забелязва Пейсу с присъщото му огромно чистосърдечие.
Мейсоние вдига рамене и изрича буйно:
— Фюлбер ни каза, каквото си иска!
Тук, струва ми се, той отива доста далеч за слушателите си. Защото по заобиколен път окачествява Фюлбер като лъжец и освен нас двамата с Тома никой тук не е склонен да приеме такава преценка. На което отговаря дълго мълчание. А и аз не правя нищо, за да го наруша.
— Трябва да си признаем, че нещата са зле устроени — казва най-после старата Мену, като слага плетивото си на колене и го оглажда с длан, защото то се навива на маркуч. Ония в Ла Рок са двадесет души и за двадесет имат само един бик и пет коня, а от това не печелят кой знае какво.
— Никой не ти пречи да им дадеш кравата си — подхвърля с насмешка Мейсоние.
Не ми харесва това. Внимание! „Мое“ и „твое“ ми се струват твърде опасни понятия. Намесвам се:
— Не съм съгласен с такъв начин на изразяване. Тук няма нито „кравата на Мену“, нито „кравата на
Говоря много твърдо и след изявленията ми настъпва малко натегнато мълчание.
— Та какво искаш да ни кажеш с това, Еманюел? — пита след малко Колен.
— Искам да кажа, че ако трябва да се разделим с едното от животните, това ще го решим всички.
Казах „да се разделим“, а не „да дадем“. Нюансът не убягва на никого.
— Трябва да се поставим на мястото им — намесва се Фалвиница и ние всички я поглеждаме учудени, защото от един месец, откакто е тук, старата Мену така здраво я е изкълвала, че тя не се решава да си отвори устата. Насърчена от вниманието ни, тя изпуска дълбока въздишка, за да освободи дъха си от гънките, където той се губи, и добавя:
— Щом като за десет души в Малвил има три крави, а за двадесет в Ла Рок — нито една, няма да е чудно един ден да има завистници.
— Не каза нещо повече от онова, което аз казах — изрича старата Мену с убийствен глас, за да постави Фалвиница на мястото й.
На мен обаче ми дотегна това тиранизиране и затова поставям старата Мену на нейното място.
— Добре го каза, Фалвинице.
Двойните брадички се тресат, всичко в нея се отпуска, тя ни оглежда и се усмихва със задоволство.
— Но нима не ни откраднаха един кон — казва Пейсу и като вижда, че бедният Жаке се свива на стола си, добавя: — Не искам да обидя никого. Защо тогава да не ни откраднат една крава от пасбището?
— Една ли? — питам аз. — Защо не и трите? В Ла Рок имат пет коня, достатъчни са петима мъже на коне. Пристигат, избиват пазачите ни и — сбогом на кравите!
Доволен съм, че напомних за конете; много добре зная защо.
— Ние сме въоръжени — възразява Колен.
Поглеждам го.
— Те — също. И по-добре от нас. Ние имаме четири пушки. В Ла Рок имат десет. И, цитирам ти Фюлбер, достатъчно патрони. Което не може да се каже за нас.
Мълчание. Мислим с тревога какво би била една война между Ла Рок и нас.
— Не мога да повярвам това от хората в Ла Рок — заявява старата Мену, поклащайки глава. — Това са нашенци. Почтени хора.
Показвам й тримата новодошли.
— Почтени? Ами тези не са ли почтени? А видя какво стана.
Добавям на диалект:
— Една шугава овца стига, за да зарази цялото стадо.
— Точно така — намесва се Фалвиница, двойно по-щастлива да ме подкрепи, защото в същото време може без всякакъв риск да покаже, че Мену не е права. Но и Мену се съгласява с мен, както и Колен, и Пейсу.
— Ти си съвсем прав, Еманюел — съгласява се и Мейсоние, вдига очи към небето и посочва с пръст към главната кула на замъка, та всекиму да стане ясно. После повтаря на диалект: — Стига и една шугава овца, за да зарази цялото стадо.
