Малвил

религията на болшинството. Това е компромис. А ти, Мейсоние, би трябвало все пак да разбереш един компромис. Твоята партия на времето премина през доста такива. (Мейсоние премигва.) Що се отнася до Фюлбер, почти съм сигурен, че не е свещеник. Рижавият семинарист на име Серюрие е моя измислица от край докрай, а Фюлбер си спомни за него! С една дума, самозванец, авантюрист, човек без всякакви скрупули. И толкова по-опасен. Ако сте разумни, вие двамата с Тома също бихте дошли на литургията. То не е истинска литургия, защото и Фюлбер не е свещеник, и причастието няма да е истинско, тъй като едва ли е бил ръкоположен.

Мисля, че не мога да отида по-надалеч в усилията си да ги убедя и тайничко изпитвам удоволствие от този връх на иронията: да ги убеждавам да присъствуват на литургията, уверявайки ги, че е „лъжлива“.

В този момент някой драска на вратата. Не се чука, драска се. Заставам неподвижно, поглеждам двамата си гости, после часовника. Един часът през нощта. В тишината отново се чува драскане. Вземам карабината от поставката за пушки, направена от Мейсоние до стената срещу леглото ми, подканвам със знак Мейсоние и Тома да се въоръжат, вдигам резето и полуотварям вратата. Там стои Миет.

Тя се усмихва за миг на Тома, когото очаква да намери тук, и на Мейсоние, чието присъствие я учудва, и веднага с ръце, устни, очи и вежди, с тяло, крака и дори с косите си ми заговаря. Това е спонтанно изразяване, нямащо нищо общо с мимиката на ръцете у глухонемите, която тя никога не е изучавала, а и аз не бих разбрал. Тя ми съобщава изненадващи неща. Докато придружавала след вечеря Фюлбер в стаята му, той поискал от нея да отиде при него, когато всички заспят (пръст, завъртян в кръг — „всички“, а двете ръце, подложени под наведената буза — „спят“). Тя много се съмнява, че той иска да се люби с нея (тук жест, неописуемо неприличен). Като видяла светлина при мен (вдига малкото пръстче на дясната ръка, а с другото рисува ореол около пръста си, за да посочи пламъка), качила се да ме пита съгласен ли съм.

— Не съм против — отговарям аз най-после. — Прави каквото искаш, Миет. Никой не те насилва нито в единия, нито в другия смисъл.

„Добре, отивам от учтивост и любезност. Но без всякакво желание“ — отговаря нейната мимика.

— Значи, той не ти харесва, Миет?

Крив поглед, събрани пръсти на ръцете (Фюлбер), после — дясната ръка на сърцето и накрая — силно раздвижен показалец на същата ръка отдясно наляво пред носа. След което излиза и затваря вратата след себе си. Ние стоим и тримата прави пред затворената врата.

— Ама и тоя си го бива — казва Тома.

— Ти би трябвало да се противопоставиш — казва намръщено и сурово Мейсоние.

Вдигам рамене.

— В името на какво? Добре знаеш, че принципът е да я оставим да постъпва, както иска.

Гледам ги. Разярени и обидени са, като измамени съпрузи. Парадоксално и може би малко смешно чувство, защото най-после ние не се ревнуваме един друг. Вероятно защото всичко става вътре в групата ни, пред очите на всички. Няма нито измама, нито безсрамие. Нашата договореност съдържа дори някакъв учредителен, напълно успокоителен елемент. А Фюлбер не само не принадлежи на нашето общество, но постъпката му е крайно лукава. Тома и Мейсоние отбелязват, че ако Миет не бе така лоялна, те нямаше и да знаят за „прелюбодеянието“ й. Те не казват това, тъй като все пак имат усет за смешното, но думата не е далеч от ума им. Достатъчно е да ги погледнеш как кипят от ярост.

Какъв мръсник! — възкликва Мейсоние и понеже не му стига да го каже на френски, повтаря го и по нашенски.

Тома одобрява, като и той един път излиза от безстрастието си.

— Във всеки случай — продължава Мейсоние със заплашителен тон — ще видиш дали няма да кажа аз утре на Колен и на Пейсу как Фюлбер е прекарал нощта.

Провиквам се изплашено:

— Няма да им го казваш!

— Как така? — отговаря Мейсоние. — Те имат право да знаят, не смяташ ли?

Вярно е, имат право да узнаят как и те са били измамени. Особено Колен, при когото измамата е двойна.

— И на Жаке дори ще кажа — добавя Мейсоние със свити юмруци. — Крепостникът има същите права като нас.

Отново се намесвам, като гледам да спася нещо от пожара:

— Кажи го на Колен, но не и на Пейсу. Или почакай да си замине Фюлбер. Нали познаваш Пейсу, способен е да му смаже мутрата!

— И добре би направил — процежда Тома, стиснал зъби.

За Миет — нито дума и сигурен съм, дори нито една укоризнена мисъл, но обратно — увереност, че коварният Фюлбер е злоупотребил с чувството за дълг и гостоприемство у горкото момиче. Сигурен съм също, че ако бях предложил да отидем и събудим начаса Колен, Пейсу и Жаке, да разбием вратата на Фюлбер и да го изхвърлим заедно с магарето му, предложението ми щеше да бъде прието възторжено. Тъй като не искам в никакъв случай да изживея подобна сцена, задоволявам се да мечтая за нея. И като си представям как шестимата измамени мъже се втурват в стаята и натупват любовника на жена им, започвам да се смея.

— Няма нищо смешно — забелязва строго Мейсоние.

— Хайде — казвам аз, — върви си лягай. Станалото, — станало.

Тази изтъркана и успокояваща мисъл остава без ефект върху него — би трябвало да кажа: върху тях, тъй като, макар че говори по-малко, Тома е също така разярен.

— Противно ми е да си мисля, че се е опитал да се възползува от недъга на момичето — казва Мейсоние. — Казал си е: „Тя е няма, не ще каже на никого.“

— И как ли да не отида на литургията му утре — продължава той и повишава глас, — като зная, което зная, за да го видя как изрежда всички ония идиотщини за греха! Хайде, отивам да спя — добавя, като забелязва нетърпението ми.

И си тръгва, превил гръб. Докато се събличам, оставам със затворено лице, та Тома да мълчи. Не драматизирам. Първо, Фюлбер не е свещеник. Впрочем защо пък в края на краищата и един свещеник да не се люби? Но че нещастникът върши това скришом — там е болното му място.

Не изпитвам ненавист спрямо Фюлбер, че ни е отнел Миет за една нощ. Утре ще използувам без стеснение тази случка срещу него, но по други причини. Защото — сигурен съм в това — той е лош и несправедлив човек, който не желае добро на Малвил и срещу когото ще възстановя единството на Малвил. Единството, в което снощи религиозният въпрос едва не отвори пукнатина.

След като кандилото изгасва, аз си лягам, но както и очаквам, без да успея да заспя. И Тома също не заспива. Чувам го как се върти на канапето си. Той прави опит да ми заговори, но аз шумно го отблъсвам. Като не заспивам, да имам поне тишина.

Х

След закуска, докато Фюлбер приема каещите се в „своята“ стая, аз се запътвам към Родилното, за да яхна Малабар и продължа обяздването му. Още много липсва — въпреки усилията ми — на тежкия впрегатен кон, докато стане приемлив за езда. Устата му не е много чувствителна, той разбира, когато му хрумне, езика на краката и юздите и не е лесно да го спреш. Затруднен съм и от широкия му гръб, който ме принуждава да разтварям крака повече, отколкото съм свикнал, а това прави хватката ми не така ефикасна. Толкова тромав е Малабар, че ми се струва, като го яхна, че съм средновековен рицар. Липсва ми само снаряжение; впрочем то не би го смутило. Огромният жребец е в състояние — сигурен съм в това — да носи двойно и тройно моята тежест. Той разполага с невероятен запас от сила и когато препуска в галоп, винаги имам усещането, че напада. Всъщност, макар че се учудвам от ширината на гърба му, не критикувам удобството от нея. Човек се чувствува отгоре му извънредно добре, така че, ако става дума за някоя по-дълга разходка, при която бързината не е от голямо значение, бих препоръчал Малабар на чувствителните задници.

Намирам Жаке и Момо заети с почистване на боксовете, и в момента, в който отивам да оседлая Малабар, забелязвам, че Момо пак е сложил на Беламур два пъти повече слама, отколкото на другите два