заключих, че описанието му на материалните условия в Ла Рок съдържа някакъв извод, но че въпреки забележителната му самоувереност не смее или не бе успял още да го изрази. Замълчах, загледан в огъня.
След малко Фюлбер се изкашля лекичко, което издаваше не затруднеността му, а това, че след като с единия крак е вече „отвъд“, изпитва известна мъка да се върне в този свят и да се занимава с човешките дела.
— Трябва да кажа — продължи той, — че съм много загрижен за съдбата на двете бебета и на нашето осиротяло момиченце. Това е много скръбно положение, за което не виждам изход. Без мляко не виждам как ще ги отгледаме.
И отново остави мълчанието да натежи. Всички погледи бяха призовани в него и никой нямаше желание да говори.
— Зная прекрасно — продължи Фюлбер с плътния си глас, — че онова, което ще ви поискам, ще ви се стори огромно, но в края на краищата обстоятелствата са изключителни, божиите блага са неравномерно разпределени, а за да живеем, за да оцелеем дори, ще трябва да си припомним, че сме братя и че сме длъжни да се подпомагаме.
Слушах го. Само по себе си всичко, което каза, бе вярно. Но казано от него, звучеше фалшиво. Имах впечатлението, че този човек не изпитваше човешките чувства, с които жонглираше. Той продължи.
— Изказвам молбата си в името на нашите нещастни бебета в Ла Рок. Забелязах, че имате няколко крави. Ще ви бъдем извънредно признателни, ако можете да ни преотстъпите една.
Мъртво мълчание.
— Да преотстъпим? — запитах аз. — Ти каза „да преотстъпим“? Значи, имаш пред вид някаква замяна?
— Всъщност не — отговори Фюлбер високомерно. — Не съм гледал на тази работа като на търговска сделка. Виждах я по-скоро като задължение да се подпомогнат хора, изпаднали в беда.
Значи, предупредени сме. Ако откажем, ще бъдем в очите на Фюлбер безсърдечни и безнравствени.
— Тогава не става дума за преотстъпване, а за даване.
Фюлбер скланя глава; с изключение на Тома всички се гледаме поразени. Да искаш от селяни да ти
— Не би ли било по-просто да вземем на прехрана в Малвил двете бебета и сирачето? — питам аз с кротък глас, но все пак не така кротък като на Фюлбер.
Миет е седнала между мен и Фюлбер и като се обръщам към него да му задам въпроса, виждам милото й лице и забелязвам, че мисълта за детски ясли в Малвил я преизпълва с удоволствие. Отделно от спора й отправям една усмивка, тя ме гледа цяла секунда с хубавите си детски очи, прозрачни и бездънни, после изведнаж ми връща усмивката. Връща ми я, ако може да се каже, стократно, сякаш бе събрала в себе си цялата си обич, та да ми я даде наведнаж.
— Би било напълно възможно за момиченцето — каза Фюлбер, — защото ни създава големи грижи. Тринадесетгодишно е, но е толкова слабо и дребно, че изглежда на десет, има кризи от астма и на това отгоре е опърничаво. Тъжно е да се каже, но трудно ще се намери в Ла Рок кой да се грижи за него.
Красивото му аскетическо лице потъва за кратък миг в меланхолия. Той размишлява за човешкия егоизъм и аз чувствувам, че и ние имаме дял в тези размисли. Все пак той не губи мисълта си и продължава с въздишка:
— За жалост не е възможно да ви поверим бебетата. Майките им не искат да се разделят с тях.
Тъй като не е можел да знае предварително имаме ли крави, нито пък, че ще му предложим да вземем бебетата на прехрана у нас, не е можел и да иска мнението на майките. Следователно подозирам го в лъжа и че не са само бебетата в Ла Рок, които биха били щастливи да имат мляко.
Пускам му още един фитил:
— В такъв случай ние бихме приели в Малвил и майките заедно с децата.
Той клати глава:
— Не е възможно. Всяка от тях си има мъж, други деца. Не може да се разкъсва така едно семейство.
В същото време той махва енергично с ръка, за да отхвърли предложението ми. После млъква. Безмилостно ни затваря в дилемата: или даваме крава, или бебетата умират. И сега чака.
Мълчанието се проточва.
— Миет — казвам аз, — съгласна ли си да дадеш на Фюлбер стаята си за тази нощ?
— Ама не — възразява доста вяло Фюлбер, — не бих искал да безпокоя никого. Купчина сено в обора ще ми е достатъчно.
Отклонявам любезно това евангелско предложение.
— След дългото пътуване ти имаш нужда от почивка — казвам, като ставам от стола. — А докато спиш, ние ще обсъдим искането ти. Отговор ще ти дадем утре сутрин.
Той също става, изправя се в цял ръст и ни гледа със сериозни и изпитателни очи. Издържам кротко погледа му и след малко той бавно отвръща глава.
— Миет — казвам аз, — тази нощ ще спиш при Фалвина.
Тя казва „да“ с глава. Фюлбер се е отказал от намерението си да ме шашардисва. Той обгръща вярващите с бащински поглед и разперва широко ръце.
— В колко часа ще искате утре да отслужа литургията? — пита той.
Допитващи се погледи. Старата Мену предлага девет часа. Всички приемат освен Тома и Мейсоние, които не участвуват в допитването.
— Девет часа — казва величествено Фюлбер. — Така да бъде: девет часа. От седем и половина до девет ще бъда в моята стая (забелязвам пътем „моята“), за да изповядам онези, които ще искат да се причестят.
Готово. Хванал ни е здравата. Телом и духом. Сега може да отиде да си легне.
— Миет — казвам аз, — заведи Фюлбер в твоята стая. Ще му смениш чаршафите.
Фюлбер изрича бавно „лека нощ“, като се обръща поименно поред към всеки един от нас с хубавия си плътен глас. После тръгва след Миет, която върви чевръсто пред него, към вратата на голямата зала. Има един, който е много ядосан, като го вижда да се отдалечава така, и това е малкият Колен, комуто тази вечер беше ред да бъде гост на Миет13, а поради липса на помещение няма да бъде. Той я проследява с поглед и с малко ревност към Фюлбер. А и аз, като си спомням известни погледи по време на ядене, се питам дали постъпих добре, като оставих Миет да води нашия гост. Поглеждам часовника си: 10 часът и 20 минути. Отбелязвам си, че трябва пак да го погледна, когато Миет се върне.
След затварянето на вратата по лицата ни се изписва облекчение. Натискът, упражнен от Фюлбер над нас, бе толкова голям, че едва го понасяхме. И след като излезе, ние се почувствувахме освободени. Освободени наполовина, тъй като Фюлбер не оттегли искането си.
По лицата не чета само облекчение, но и много смущение и смесени чувства. Доволен съм, че възпрях Мейсоние и Тома да предизвикат по време на вечерята религиозен спор, защото той щеше сигурно да внесе разделение в Малвил и да увеличи бъркотията.
Оглеждам другарите си един по един. Горгона или Медуза, старата Мену плете непроницаема, свела очи, заключила устни. Момо, за когото няма интересен обект, откакто Миет е излязла, бута с крак една полуизгоряла главня и майка му го пита тихо, но яростно и без да вдига очи, искали да му зашие един по задника, задето прави всичко да изгори обувките си. Фалвиница пъхти и въздиша сред многобройните си гънки; коремът й е опрян на коленете, гърдите й са опрени на корема, а увисналите кожи от врата й се спускат на гърдите й. „Никога не се е чувало, нито пък виждало подобно нещо“ — ето какво искат да кажат стенанията й. Затворникът Жаке, когото Колен нарича на шега „крепостник“ и който за по-малко от месец успя да ме вклещи в почти синовно-бащински отношения, защото върви навсякъде подире ми и дебне движенията ми с хубавите си златистокафяви като на куче очи, Жаке, разбира се, ме гледа и мисълта му е ясна и успокояваща: „Ако Еманюел даде кравата, прав е да я даде. Ако не — пак е прав.“ Добрата, кръгла и грубо издялана чутура на Пейсу, в която носът е като селски нож, забучен в картоф, буди съжаление, дотолкова е сбръчкана от колебания. Виждам го, че се мъчи да примири зараждащото се страхопочитание
