Малвил

Виждам, че Тома се навежда към Мейсоние, моли го да му преведе поговорката на френски и одобрява. Обаяние на хилядолетните шаблони! Пословицата ми получи единодушно одобрение. Фюлберисти и антифюлберисти са в съгласие. Различаваме се само по въпроса за идентичността на шугавата овца. За едни тя е ясна, за други — неопределена.

След успеха си не казвам вече нито дума. Разговорът се върти все на едно и също. Спорът засяда на сухо и аз го оставям да затъне. Сега чувствувам умората в гласовете, положенията на тялото, раздразнителността. По-добре, нека се изморят; аз изчаквам.

И не чакам дълго, защото след продължително мълчание Колен казва:

— Добре, ами ти, Еманюел, какво ще кажеш?

— О, аз ще се присъединя към общото мнение — отговарям.

Всички ме гледат. Смутени са от такава скромност. Освен Тома, който ме наблюдава с ирония. Но Тома няма да каже нищо. У него има напредък. Станал е по-предпазлив.

Мълча. И както очаквах, те настояват.

— Все пак, Еманюел — казва Пейсу, — нали си имаш нещичко наум?

— Е, да — отговарям, — имам нещичко. И то ми казва, първо, че ни изнудват с тия бебета. (Разбира се, под третото лице на „изнудват“ се подразбира шугавата овца, но тя все още не е уточнена.) Защото ти, Мену, виждаш ли се (тук започвам да говоря на наречието ни) с Момо като бебе на ръце и нито капка мляко, за да го нахраниш, и да откажеш да го повериш на хора, които имат мляко? И дори да имаш тупето да им кажеш: „Не искам млякото за Момо, искам кравата!“

Не казвам нещо по-различно от Тома преди няколко минути. Но го казах конкретно. Същите цветя, но букетът е друг. Улучил съм, виждам го по лицата им.

— Добре — продължавам след малко, — като отидем в Ла Рок, ще изясним тази работа, ще запитаме майките какво мислят те. Както казахте, ние имаме три крави, а хората от Ла Рок — нито една. И щом е така, можете да си представите колко могат да ги настройват срещу нас (третото лице отново не е уточнено) и да им внушават различни мисли. А тези мисли — набийте го в главата си! — могат да бъдат само лоши при положение, че те са повече от нас и по-добре въоръжени.

Мълчание.

— Тогава ти какво мислиш, Еманюел, че трябва да им дадем кравата ли? — казва Пейсу, по-объркан от всякога.

Развиквам се веднага:

— Да им дадем! А, не! Никога! Особено пък да им я дадем! Ще се поставим, както казва Мейсоние, в положението да им плащаме десетък! Сякаш сме им длъжни! Сякаш е право на града да иска от селото да го храни безплатно! Само това липсваше! Че те дори няма да ни зачитат, ония от Ла Рок, ако излезем такива будали, че да им дадем кравата!

Погледите блестят от споделено възмущение. Пълно единомислие у фюлберисти и антифюлберисти, хиляди селски поколения ме поддържат и тласкат напред. Чувствувам почвата под краката си твърда и продължавам по-нататък:

— Според мен трябва да ги накараме да платят кравата. И то скъпо! Защото ние не продаваме. Те искат да я купят.

Спирам за малко и им намигам безсрамно, като че ли искам да им кажа: „Не съм племенник на коневъдец и сам аз — коневъдец за оня, дето духа.“ Продължавам, като натъртвам всяка дума:

— За нашата крава ще поискаме два коня, три пушки и петстотин патрона.

Прекъсвам се за втори път, за да изтъкна още по-добре прекалените си изисквания. Мълчание. Усилено допитване с погледи. Успехът ми — а аз така и очаквах — е доста накърнен.

— За пушките разбирам — казва Колен. — Те имат десет. Ние ще вземем три. Остават им седем. А с нашите четири пушки и с трите, които ще вземем от тях, и ние ще имаме седем. Значи, ще бъдем наравно. И за патроните идеята също е добра, защото нашите са малко.

Мълчание. Гледам ги. Макар че никой не иска да го каже, но първата половина за размяната не им е ясна. Чувствувам се доста уморен, но правя още малко усилие и продължавам:

— Естествено вие си казвате: „Имаме си достатъчно коне: Малабар, Амарант, Беламур, без да смятаме Малис.“ Казвате си: „Не са конете, които дават мляко.“ Добре. Но я поразгледайте истинското положение в Малвил откъм конете. Малис за момента е неизползуваема. Също и Беламур, тъй като храни Малис. Остават два коня за езда или за работа: Малабар и Амарант. Аз казвам: два коня за езда за шестима здрави мъже не е достатъчно. И разберете добре едно (навеждам се напред и говоря натъртено): някой и друг ден тук всички ще трябва да се научите да яздите. Всички! И ще ви кажа защо: преди деня на събитието на село момък или девойка, който не знаеше да кара кола, бе жалък тип. А жалкият тип сега ще бъде човек, който не умее да язди и който няма кон. В мирно и във военно време. Защото, ако се бием, за да връхлетим като мълния върху противника или за да избягаме, ако сме по-слабите, не трябва друго: само коне. Сега конят замества всичко: мотоциклета, автомобила, трактора и моторизираната картечница. Без кон днес ти не си нищо. Ти представляваш пехота, това е всичко.

Не знам дали съм убедил старата Мену и Фалвиница. Но мъжете — да. Надви не военният аргумент, а съображението за ежедневните потребности. Жалкият тип е определен: човек без кон. Точно както преди деня на събитието бе квалификацията за селски стопани без трактор. Ах, страстта към трактора в нашия край! Един трактор за имение от десет хектара, че дори и два! Хората правеха дългове, но купуваха нов трактор от 50 конски сили, обаче запазваха стария от 20 конски сили за в случай на нужда. Като съседа! Не можеше да се остане по-назад! За десет обработваеми хектара, а останалото в гори!

И безумието може да е полезно, защото успях да прехвърля престижа от трактора на коня.

Гласуваме. Дори и жените са „за“. Изпускам въздишка на облекчение и умора. Ставам. Всички ме последват и в повдигналата се глъчка се доближавам до Мейсоние и Тома и им пошушвам, че бих искал да разговарям с тях двамата в моята стая. Те са съгласни. Отново искам тишина и казвам:

— Възнамерявам утре да присъствувам на черковната служба и да се причестя, ако Фюлбер ми разреши, защото не смятам да се изповядвам.

Това изявление ги смайва. То поражда гняв у едни (но те се въздържат, защото след малко ще ме видят насаме) и радост у други. Именно у старата Мену, поради една особена причина. Защото преди деня на събитието тя се бе скарала до смърт със свещеника от Малжак, понеже не бе пожелал да даде причастие на Момо без изповед. А сега тя се надява, че ако Фюлбер се съгласи, синът й ще може да мине през отвора, който аз ще направя.

Продължавам:

— Добре ще е, които се изповядват, да бъдат много предпазливи, в случай че им задават (все в трето лице!) нескромни въпроси за Малвил.

Мълчание.

— Какви въпроси? — пита изведнаж Жаке, който вече се страхува, че какъвто е слабохарактерен и податлив, може да каже излишни неща.

— Ами въпроси за оръжието, с което разполагаме, също и за резервите от вино, жито и колбаси.

— Е и какво трябва да кажа, ако задава такива въпроси? — пита Жаке, преизпълнен с добра воля.

— Ще кажеш: това не знам, ще трябва да запитате Еманюел.

— Виж какво… — намесва се големият Пейсу, като се усмихва широко и слага едната си ръка на силното рамо на Жаке. (Откакто вторият преби първия, тия двамата се разбират отлично.) — Виж какво, за да си сигурен, че няма да сбъркаш, ще отговаряш така на всички въпроси. Например Фюлбер те пита: „Сине мой, съгрешавал ли си с плътта си?“ А ти отговаряш: „А, това не знам. Трябва да питате Еманюел.“

Смеем се. Смеем се с Пейсу, тъй като той е много доволен от шегата си; смеем се на Жаке и заедно с него. Крепостникът получава няколко потупвания. Възхитен е. В Малвил е все пак друга атмосферата, не като в Блатото.

Няколко минути по-късно в стаята ми разговорът с Мейсоние и Тома е доста напрегнат. Те буйно ме укоряват, че влизам в играта на Фюлбер (и дори — о ужас! — да се причестявам!), вместо да изхвърля този лъжесвещеник. Обяснявам им становището си. Боя се от въоръжен конфликт с Ла Рок — там е работата. И аз не искам да дам на Фюлбер и най-малко основание, материално или духовно, да го предизвика. Ето защо му отстъпвам кравата, като постъпвам така, че да отслабя огневата му мощ. Ето защо и възприемам