VIII глава
Предсказание
Сивите от четвъртото стадо се изхлузваха от обгърналата ги отвсякъде слуз. Нежният мъх по телата им бе влажен и прилепнал по кожата. С полуотворените си все още очи те се опитваха да различат нещо в заобикалящите ги мрак и миризма на влажна пръст.
Асура усети от дълбините на скривалището си, че сивите са готови и вече се измъкват от зародишните си обвивки. Тръгна нагоре към гнездата. Трябваше да им помогне и да ги изведе навън. Само няколко часа още и стадото щеше да събира нектар и прашец, окъпано от топлите лъчи на слънцето. Достигнала повърхностния слой, тя видя една сива точно пред себе си и с грубо движение я освободи от останалите по тялото й парчета от обвивката. Придърпа я към себе си и хубаво я облиза. Щом я пусна, отворилата широко очи сива плахо се запромъква към слабия лъч светлина някъде над нея. Но в този момент в главата й прозвуча властният хрип на майката и тя застина на място. Сивата не излиза никога сама. Това бе първият урок, на който я научи Асура.
Ермиар оглозга докрай пушения бут и надигна каната. Водата се разля по лицето му и тънки струйки потекоха по брадата и шията му. Напи се хубаво и избърса с ръка уста. Отметна глава и едва тогава огледа добре момичето и мъжа. Мъжът бе много висок и здрав. Около тридесет и пет-шест годишен, с остри, но правилни черти. Откак дойде, не обърна никакво внимание на Ермиар, обикаляше бавно около дърветата, наведен, сякаш търси нещо. Момичето му се видя още по-хубаво на дневната светлина. Бе сменила вчерашните дрехи с дълга светла рокля. Тя се наведе и вдигна нещо от земята до него:
— Не сте го използвали, а трябваше. Скоро няма да станете, ако не се намажете с този мехлем.
Тя потърси наоколо капачката, намери я, затвори бурканчето и го прибра в торбата си, без да му обръща повече внимание.
— Как се казваш? — Ермиар с интерес следеше движенията й.
— Загарда — тя се озърна и когато намери с поглед мъжа между дърветата, започна да го следи с внимание.
— Благодаря за храната, Загарда.
Момичето само кимна с глава и продължи внимателно да наблюдава мъжа.
— Какво прави той? — интересът на Ермиар се събуди.
— Не знам — момичето сви рамене и озадачено повдигна вежди, — странен е, нали?
— Но нали ти го доведе?
— Да, но нямам представа какво прави. Откак е дошъл в селото, живее в нашата къща. С майка ми сме сами. Той върши някои мъжки работи. Цепи дърва за огъня, постегна къщата, купува и ядене, но не знам нито за какво, нито откъде е дошъл. Много е потаен. Всеки ден излиза сутрин, обикаля околностите и се връща, някой път и по тъмно.
През това време мъжът клекна и се вгледа внимателно в нещо, което само той виждаше. Озърна се, видя че го гледат, изправи се и с бързи крачки се приближи към тях.
— Е, нахранихте ли се? — гласът му беше груб и сопнат.
Ермиар кимна. Мъжът застана до него и протегна ръка.
— Хванете се за мен. Ще ви помогна да стигнем до селото.
Ермиар си спомни, че се похвали на момичето, как ще стане, когато си поиска, и не обърна внимание на протегната ръка. Вместо това събра сили и се опита да се изправи сам. Но болката го прониза толкова силно, че бързо прие помощта на мъжа и бавно се надигна. Лицето му се покри с руменина — беше се изложил пред Загарда, но тя изобщо не бе обърнала внимание, а замечтано зяпаше някъде към хоризонта. Мъжът го прихвана през кръста и двамата тръгнаха след Загарда. Ермиар го погледна крадешком. Въпреки сърдитото и строго изражение, което имаше лицето му, то се хареса на Ермиар. Силата, която излъчваше тялото му, предизвикваше и възхищение, и страхопочитание.
— Името ми е Ермиар.
Мъжът се извърна и го изгледа така, сякаш за първи път го вижда:
— Знам.
Ермиар замълча. Непознатият явно не държеше на добрите обноски. Повървяха малко и Ермиар отново направи опит да завърже разговор:
— А вашето как е?
— Кое?
Първоначалното добро впечатление на Ермиар се изпари и той загуби търпение. За какъв се мисли този селянин? Въпреки неизгодната си позиция спрямо непознатия той го погледна надменно и отвърна с леден глас:
— Или сте глупав, или се правите на такъв, но и в двата случая името ви вече не ме интересува.
— Чудесно.
Ермиар се обърка от държанието на мъжа. Благодарение на положението си се ползваше с уважението на министри, жреци и военни. Това пренебрежително отношение от един най-обикновен ури-сантропи го накара да се замисли. Колко по-различен е животът в Исинейския дворец от този сред обикновеното билярско население. Но може би живееха по-истински!? Ермиар, още от завършването на Карпонилската школа, се питаше какво е мястото му в този свят. Целият му живот — от раждането нататък — бе предопределен. Други бяха решили къде ще учи, коя ще е жена му, а по наследство получаваше и управлението над област Онгалада. Но никой никога не го бе попитал какво желае сърцето му.
Селото беше малко и спретнато. Повечето къщи бяха само на един етаж, но имаха хубави градини, изпъстрени от много цветя. Ермиар видя в далечината да се извисява над всички останали къщи храмът, но така и не стигнаха до него. Свиха в една тясна улица и се озоваха пред голяма, в сравнение с другите, къща. Беше на два етажа, но доста запусната. Боята й беше олющена, някои от прозорците бяха изкъртени, но се виждаше, че навремето е била много хубава. В голямата градина имаше и друга постройка, на един етаж и доста широка. Ермиар прецени, че вътре има поне три стаи. Под дървен навес стоеше завързан кон, който пасеше от висока купа сено. Мъжът го поведе към ниската постройка, а момичето изчезна в къщата. Въведе го в малък коридор, стаите наистина бяха три, личеше от трите врати в коридора. Влязоха в една от стаите. Помещението беше с камина, в дъното имаше легло, а в средата дървена ниска маса. Мъжът заведе Ермиар до леглото, остави го да легне и запали огън в камината. После се обърна към него:
— Името ми е Безмер. Живея в съседната стая — и излезе.
Останал сам, Ермиар се повъртя известно време, премръзнал до кости от нощувката навън. Скоро огънят затопли помещението и топлината сякаш се вля в тялото му. Мислейки за странните събития, случили се напоследък, неусетно заспа.
Събуди се по тъмно. В стаята светеше само огънят от камината, но той успя да забележи храната, оставена на масата. Наяде се добре. На масата намери и бурканчето със странния мехлем. „Защо пък не?“ — помисли, и внимателно намаза тялото си, преди да легне отново. По-късно, вече в просъница, Ермиар дочу шум от отварянето на външната врата, после проскърца и вратата на съседната стая.
Загарда разтребваше остатъците от храната на масата. Лъчите на слънцето играеха по масата, по косите и ръцете й. Ермиар не се обади, а продължи да я наблюдава. Движенията й бяха бързи, отсечени и някак припрени. Често поглеждаше към вратата, спираше, ослушваше се и пак продължаваше да забърсва масата. Когато свърши, Загарда се изправи, прокара ръка по челото си и въздъхна. Сети се, че в стаята има и друг човек, и погледна към Ермиар. Когато видя, че и той я гледа, се сепна, но после се усмихна широко:
— Видях, че сте използвали мехлема. По-добре ли сте?
Ермиар се размърда под завивките. Тялото наистина не го болеше толкова много, колкото предишния ден.
