странно, но той се замисли за момент, каза си на ум: „Какво пък толкова, ако го взема?“, и закачи верижката на врата си. Измъкна се бързо оттам и слезе внимателно по паянтовите стълби. Загарда го очакваше:
— Оставила съм ядене в стаята ви.
— Благодаря ти — погледна я право в очите. — Майка ти е странна жена, Загарда.
Момичето наведе глава:
— Веднъж тя ми каза, че не сте попаднал случайно тук, а за да възстановите равновесието, но не знам какво означава това. Каза също, че сте с добра душа и затова злото ви е повикало в Кодили.
Тези думи на девойката затвърдиха убеждението на Ермиар за старата. Загарда сякаш усети това и добави:
— Някои казват, че е луда. Струва ми се, че и вие искате да кажете същото.
Ермиар не обичаше да се оправдава и увърта, затова не каза нищо повече, а се запъти към стаята си.
Когато се качи на колесницата и хвана поводите, почувства в себе си огромна сила. Тя го теглеше напред и той забрави, че търси душата си. Всичко останало загуби смисъл освен това, да овладее тази сила и да я използва, за да насочва колесницата, накъдето си поиска.
—
IX глава
Обсадата
Деница, облегната на прозореца, премести погледа си от препускащите в далечината конници, предвождани от Янкул, Вихтун и Угаин, и го устреми към мястото в градината, където бе видяла Салистар в деня на пристигането си. Птички прехвърчаха по клоните на високото дърво и слънцето шареше с отблясъци едрите му листа. В свежата утрин нямаше какво да я безпокои, но тя се чувстваше по-самотна и по- объркана от всякога.
Кан-предводителят Умар бе тръгнал ден по-рано от синовете си. Дойде новината, че Артебос е обсаден, и въпреки че бе на голямо разстояние от Юртия град, кан-предводителят взе мерки за защита. Всички мъже се събираха на лагер във външния град, откъдето щяха да бранят вътрешните стени на града, приютили жените и децата им и двореца Юртия.
Деница обаче не се притесняваше толкова от войната, колкото от пристъпите, които продължаваха, и от странната поява на Салистар в деня на пристигането. Все повече я свързваше с поличба за нещо лошо. А отношенията им с Вихтун потвърждаваха опасенията й — нещата между тях не вървяха въпреки доброто начало. Тя не можеше да се отпусне пред него, не го харесваше и компанията му я отегчаваше. Само няколко дни след решението си да се опита да го заобича разбра, че това е невъзможно. Янкул й се сърдеше и я отбягваше, както тя бе постъпила с него по време на пътуването. Майката на Вихтун кан-царица Деви се стремеше да се сближи с Деница. Интересуваше се за здравето й, канеше я на дворцови сбирки и по два-три пъти на ден търсеше компанията й. Но Деница изпитваше угризения за това, че не обича Вихтун, и въпреки симпатията си към кан-царицата се стремеше да избягва компанията й. Това поведение я обрече на изолация и самота. Избягвайки Деви, Деница губеше шансовете си да води пълноценен социален живот.
Въздъхна и прокара ръка през косите си. Мислите й се въртяха най-вече около пристъпите, които продължаваха. Единствено личната й ка-придружителка знаеше за тях, но Деница я бе предупредила, че ще я убие, ако каже и дума на някого. Постоянно се страхуваше Вихтун или някой друг да не види припадъците й, затова почувства известно облекчение, когато мъжът й замина за външния град. Едва бе успяла да го убеди, че е сънувал в нощта, когато бе получила последния пристъп. Най-много я измъчваше фактът, че няма към кого да се обърне за помощ. Тя въздъхна и тъкмо когато се извърна да се прибере в стаята си, зърна тъмната и висока фигура на Салистар. Той стоеше на същото място до дървото и я гледаше. Този път Деница отвърна на погледа му и в продължение на няколко минути двамата останаха втренчени един в друг. Салистар пръв извърна очи и се огледа наоколо. Из парка се мяркаха войници, охраняващи двореца; сред храстите и цветните лехи градинарите поливаха, плевяха, подкастряха, окопаваха… И въпреки че Салистар стоеше на видно място, никой не забелязваше присъствието му. След като обходи всичко с поглед, той отново се обърна към Деница, която го наблюдаваше внимателно. Вдигна ръка и посочи към една беседка недалече от мястото, на което стоеше. Беседката бе прикрита почти изцяло от зеленина. Сърцето на Деница щеше да изскочи, толкова силно туптеше. Но тя решително излезе от стаята, с намерение да отиде в беседката и да разбере какво иска този мъж от нея.
Салистар се изправи, когато Деница се приближи, и я поздрави с присъщата си иронична и крива усмивка. Но тя не обърна внимание на изражението му, а се озърна предпазливо. Не видя нищо обезпокоително и тихо прошепна:
— Какво искате от мен? — гласът й бе тревожен, този човек я плашеше.
— Не съм съгласен с вас, Деница — той се наклони към нея и тя усети дъха му. — Вие искате нещо от мен, не аз от вас.
— Грешите — тя направи крачка назад и смело го погледна в очите. — Какво ви кара да го мислите?
— Погледнали сте сива в очите, Деница, а никой не ви е казал, че така не бива — изражението му вече беше сериозно, но погледът и тонът му сякаш бяха предназначени за малко детенце, сторило беля.
Тя се стъписа и го изгледа с разширени от учудване очи:
— Но как… как сте разбрали за това?
— Хм, потърсили сте помощта не на когото трябва. Долното племе на така наречените жреци няма да ви помогне. Те мислят единствено и само за себе си.
— Не ми отговорихте на въпроса. Как разбрахте?
— Не ви отговорих, защото нямам такова намерение. Но мога да ви помогна.
Деница се смълча и замисли. Салистар не й харесваше, но желанието й да се отърве от пристъпите победи над предпазливостта й.
— Как ще ми помогнете? — тихо попита Деница.
— Първо трябва да ми се доверите — разсеяно отвърна Салистар и погледът му се зарея из дворцовата градина, — а след това ще научите истината за сивите и връзката им с жреците.
Любопитството започна да човърка Деница и тя несъзнателно седна на пейката.
— Слушам ви.
— Не тук и не сега — очите му сякаш се впиха в нейните и тя изгуби способността да вижда друго освен тях… Когато се осъзна, от Салистар вече нямаше и следа. Небето бе притъмняло и хладен ветрец разбърка косите й. Деница се изправи и тръгна към двореца. Очите й се напълниха със сълзи. Страхът се запромъква като тънка студена нишка в сърцето й.
Асура, свита на кълбо, се пробуждаше от краткия си сън. Скоро щяха да се появят сивите, за да й донесат еликсир. Бе ги призовала. Гладът й нарастваше, тя усещаше края. Още няколко дни й оставаха, преди да тръгне на път. Майката се размърда и надигна. От устата и се понесоха задавени хрипове. Асура беше единствената оцеляла. Бе се крила и спотайвала през всичките тези години. А сега бе дошло времето да продължи рода си. Идваше времето на новата майка. Асура помнеше къде е дървото, но пътят бе дълъг.
