Бакуриан, предводителят на Уголия, примижа, оглеждайки външната стена на Артебос. Нямаше много време за губене. Трябваше да вземе важно решение. Той се извърна и хвърли поглед към огромната войска, която бе повел. Вече два дни обсаждаха града и заемаха позиции, но той все още не беше решил дали да атакува. През нощта се срещна с пратеник на неочакван и могъщ съюзник, който се появи изневиделица и му даде идея, която сега обмисляше внимателно. Махна с ръка към придружителя си, който побърза да се приближи.
— Намери Тобел и го доведи в шатрата ми — нареди Бакуриан и с бързи крачки се отправи към срещата с първия си министър, който все още не смееше да се появи пред него от онази нощ, когато го посети учителят Татра.
Министърът не се забави, бързо дотича в шатрата. Бакуриан едва се бе отпуснал върху меките кожи, когато чергилото се отметна и придружителят направи път на Тобел. Бакуриан нетърпеливо прекъсна поздрава му:
— Седни, трябва да обсъдя нещо с теб.
Тобел седна срещу господаря си. В скованата му стойка се усещаше напрежение. Министърът нямаше желание да говори с Бакуриан, чието избухване го бе обидило и озлобило, но нямаше избор и с внимание зачака да чуе какво иска да му съобщи кан-предводителят. Щом Тобел се настани, Бакуриан започна да излага плана си:
— Знаеш, че целите ми са две: Истрос и манастира Карпонили.
Тобел кимна в съгласие. Бакуриан продължи:
— Защо да хвърлям силите си в Артебос тогава?
— Пътят към Истрос минава оттук и ако не атакуваме града, а се опитаме да ги отминем, те ще ни подгонят в гръб и ще попаднем в засада. От Истрос сигурно вече са тръгнали насам. Ще се озовем между двете войски — на Артебос и на Истрос. Не можем да ги подминем.
Бакуриан поклати глава:
— Какво се вижда от кулите на града според теб? — той се изправи. В движенията и в гласа му личеше възбуда.
Тобел не разбираше накъде бие Бакуриан и затова замълча.
— Благодарение на дългите години мир около този град са израсли толкова гори и храсталаци, че едва ли виждат и половината от войската ни. Съдят за броя ни от това, което са видели съгледвачите им, когато бяхме на откритото, преди да навлезем в тази местност.
— Така е — след известно мълчание отговори Тобел.
Артебос бе неголям град, построен върху полегат хълм, около който растеше гъста растителност. Но стената, която го ограждаше, не беше за пренебрегване. Висока, двойна, изградена от белите камъни, добивани в Карпонилските кариери. За разлика от околните градове, които бяха предимно търговски и се охраняваха от малки войскови части, Артебос бе пограничен град, пълен с войници. Бе замислен като отбранителна крепост пред евентуални нашественици, защото преграждаше пътя към столицата на Биляра. Но с войската си от тридесет хиляди пешаци и две хиляди конници Бакуриан имаше реален шанс да превземе града, преди Издулор да стигне навреме, за да подсили защитата.
— Ако оставим една част от хората тук за заблуда, а с другата тръгнем към вътрешността, без да ни видят, ще си спечелим преднина — очите на Бакуриан блестяха. Личеше, че е възхитен от тази идея.
Но Тобел не успя да се въодушеви като него и поклати замислено глава:
— Не мисля, господарю. Какво ще спечелим така? Издулор сигурно е на път и ще ни пресрещне. Само ще разпилеем силите си.
Бакуриан се усмихна:
— Мислил съм за това, но аз ще ти разиграя друг вариант. Несъмнено Артебос поддържа връзка със столицата. Докато Издулор смята, че сме тук и обсаждаме града, без да имаме особен успех, няма да бърза и ще се забави, за да събере по-многобройна войска от близките градове. Така би бил по-сигурен в победата си. А докато той се готви, ние ще настъпим достатъчно навътре, за да избегнем срещата с него и да се разминем незабелязано. Така, той отива към Артебос, а ние удряме Истрос, преди да е разбрал какво всъщност става. Докато се движим към Истрос, негулите ще нападнат манастира от югозапад, а таболите и северните племена ще върлуват по границите и ще отклоняват билярските войски. Ако успеем да превземем столицата, пътят ни към манастира става открит и ще се притечем на помощ на негулите… ако дотогава сангасите не са ги избили. Във всеки случай, дори ако сансгасите победят негулите, както най-вероятно ще се случи, то те ще бъдат достатъчно изтощени след битката. В Карпонили срещу манастира ще ни помогнат и таболците. От нас се иска да бъдем колкото се може по-незабележими, докато не достигнем столицата. Ако успеем с този план, Издулор постоянно ще бъде с няколко дни зад нас и няма да може да направи нищо.
— Но Издулор може да тръгне насам, без да губи време — възрази Тобел, учуден от увереността на Бакуриан.
— Готов съм да рискувам — с присвити очи и замислено изражение отговори Бакуриан. — Имам предчувствие, че планът ми ще се осъществи.
— Падаме в капан, ако ни усетят — не се предаваше Тобел, чиято умора от живота се предаваше и на всичко, с което се захване. Бакуриан бе млад, пълен с амбиции и идеи, с желание да действа, да рискува и побеждава. Но министърът мразеше тази война и младостта на господаря си. Предпочиташе да си стои вкъщи и да се наслаждава на спокойния живот. До последно се надяваше Бакуриан да приеме някое от предложенията на Издулор и когато това не се случи, го налегна тежка депресия. Обзе го мрачно предчувствие — че няма да се върне жив обратно в Уголия.
— Ще се пазим — твърдо отвърна Бакуриан, който вече бе решил и никакви възражения нямаше да успеят да го отклонят.
— Много сме. Не познаваме пътищата. Трябва ни водач — сипеше аргументите си Тобел и в очите му засвяткаха гневни искри от безсилие, че няма власт да спре безумието на господаря си.
— Така е — рязко отвърна Бакуриан. — Но аз съм се погрижил. Имаме водач. След един ден тръгваме — смръщи вежди и замълча за момент. — И искам утре по изгрев да дойдеш, за да можем с теб и командващите да определим колко хора ще останат тук и колко ще тръгнат с мен за Истрос. Дотогава нито дума на никого. Не искам да се разправям с празноглавите си министри.
— А какво ще стане с тези, които останат? — попита Тобел.
Бакуриан разсеяно го погледна. Личеше, си че не се интересува особено от този въпрос.
— Ще се бият и ще отвличат вниманието, докато могат.
— Как ще се спасят от гнева на Издулор, когато разбере, че е изигран?
Бакуриан махна с ръка и смръщи вежди.
— Това е война, а те са войници, ветровете да те отнесат. Какво си се завайкал? Ще нападат нощем, за да не усетят броя им. Ако са достатъчно смели, никой няма да разбере, че са само шепа нещастници.
Бакуриан нервно си отсипа вода в голяма дървена чаша, изпи я на един дъх и с остър тон се обърна към Тобел:
— Свободен си.
Тобел се изправи и бързо напусна шатрата. Въпреки предчувствията на господаря за успех, министърът се прибра, потиснат от предчувствието за надвиснала над всички тях беда.
Асура призова стадата си и бавно се заизкачва към повърхността. Наближаваше времето да напусне дома, който й бяха осигурявали корените на голямото дърво. Предпазливо се спря, когато лъч светлина проникна в тъмното и блесна в очите й. Тя подуши въздуха. Изключително силното й обоняние не регистрира опасност, но въпреки това се върна малко назад и се сви в очакване. Преди да настъпи нощта, Асура щеше да се нахрани с достатъчно еликсир и тела на сиви, за да си осигури необходимите сили за дългия и рискован път. Майката щеше да остави живи само членовете от последното стадо, за да й помагат в пътуването. Останалите сиви бяха вече ненужни. Предвкусила обилното угощение, Асура облиза муцуната
