отмина.
— Не бяхте на себе си. Издавахте странни звуци, очите ви се въртяха, мятахте се. Както предишните пъти, но сега продължи цял ден.
Деница се приближи до огледалото. Кожата й бе бяла като платно, само две червени петна грееха трескаво върху хлътналите бузи. Под очите се чернееха тъмни кръгове, а на челото й бе прилепнал кичур коса, мокра от пот. Докато гледаше отражението си в огледалото, тя започна да си припомня виденията, в които бе потънала. Цял ден съзнанието й се носеше из тъмни тунели, където грозно чудовище пиеше от устата й. Бе летяла сред ухаещи цветя и бе събирала прашец от красивите им цветове. И бе опитала животворна течност, несравнима с нищо, което бе вкусвала досега.
— Принцесо, трябва да потърсите помощ — изхлипа придружителката.
— Мълчи, глупачке. Ти беше с мен, когато говорих с жреца Батбал — просъска Деница и впери яростен поглед в придружителката си. — Никой не може да ми помогне, не разбираш ли?
Жената се сви на стола и избърса с ръка зачервените си очи. Деница постепенно потисна гнева си и дишането й се нормализира.
— А може би има един човек, който ще ми помогне — каза Деница повече на себе си, отколкото на придружителката.
Случващото се й показа, че няма друг избор, освен да се довери на Салистар. Почувства се слаба и изоставена от всички. Сълзи избиха в очите й, когато си помисли за Янкул. Как искаше сега да е до нея. Но разумът й подсказваше, че освен предводителят на боломитите никой друг няма силите и възможностите да й помогне. И още по-лошо, разбираше, че ако остави така нещата, много скоро всички щяха да разберат за болестта й и да я обявят за луда. Единствените, от които семейството й би поискало помощ, бяха жреците, а тя бе вече наясно, че те или не искат, или не могат да й помогнат. Кан-принцеса Деница Стювиги нямаше друг избор, освен да се довери на Салистар.
Ермиар достигна селото посред нощ. Влезе в съседен двор, но достатъчно отдалечен от пристройката, която обитаваше през последните дни. Завърза коня си и тръгна пеша по калдъръма към къщата на Загарада. Светлината от кълбетата огряваше пътя, но той се криеше в сенките. Промъкна се възможно най- тихо — прозорецът на Безмер светеше. Огледа се и бързо се шмугна в къщата отсреща, откъдето се виждаха и прозорецът, и входът, през който Безмер щеше да излезе на сутринта. Намери подходяща за наблюдение стая и се отпусна на леглото. Сънят веднага го пребори.
Над опустялото село се стелеше утринна мъгла. Кълбетата светлина избледняваха постепенно на дневната светлина и само птичите песни нарушаваха непривичната тишина. Ермиар тихо изруга под носа си, когато се събуди и разбра, че се е успал, а Безмер вероятно отдавна е излязъл. Времето бе захладняло и студеният вятър го накара да настръхне. Той се промъкна внимателно в двора на Загардината къща и се ослуша. Не се чуваше нищо. Влезе в пристройката и се спря пред вратата на Безмер, почука, но не получи отговор. Отвори внимателно вратата, стаята бе обзаведена също като неговата. Огледа се, порови между дрехите, нахвърляни на един стол, повдигна завивките на леглото, но никъде не откри нищо подозрително или странно. Повтори претърсването и като се убеди, че нищо няма да намери, се отпусна на един стол и се замисли. Единственото, което му оставаше, бе да проследи Безмер, за да види къде отива и какво прави. Изправи се, погрижи се всичко да си бъде, както го е заварил, и излезе на двора. Имаше цял ден до завръщането на Безмер. Запъти се към мястото, където бе оставил коня си, за да го нахрани и напои. След близо час и половина се върна и влезе в къщата, която доскоро обитаваха двете жени. Зачака в една стая на първия етаж завръщането на Безмер. И този път не от умора, а от скука пак заспа.
От дрямката го изтръгна звук от отваряне или затваряне на врата. Повдигна се и погледна през прозореца. Никого не видя. Отиде до вратата на стаята и се заслуша. Ясно долови нечии стъпки в къщата. Едва ли е Безмер, той не се прибираше никога толкова рано. Дочу как стъпките се изкачиха по дървеното стълбище и продължиха по коридора. Ермиар отвори внимателно вратата и излезе в тъмния коридор. Притаи се зад един шкаф и зачака, за да види кой бе влязъл в къщата. Отгоре долитаха звуци от стъпки, шумолеше хартия, скърцаха мебели, дрънкаха стъкленици — някой май ровеше и търсеше нещо. Не след дълго стъпките затрополиха по стълбището и Ермиар с учудване видя Загарда да слиза към него, понесла в ръцете си торба. Успокои се и се поколеба дали да й се обади и да я смъмри, но се отказа. Сигурно е дошла да вземе някои от лековете на майка си… но бе опасно да се връща в селото сама. Когато Загарда затвори вратата след себе си, той се приближи до един прозорец и продължи да я следва с поглед. За негова изненада момичето не си тръгна, а се запъти към ниската постройка и влезе вътре. Ермиар продължи да наднича от прозореца, а тя се бавеше и не излизаше.
Както си чакаше, дочу конски тропот и скоро се зададе и конникът — Безмер. Дали тези двамата нямат среща? — запита се Ермиар и интересът му се усили. Безмер завърза коня под навеса и влезе в постройката. Ермиар остана на мястото си, за да не се издаде. Смрачаваше се и той реши да изчака, докато съвсем се стъмни.
Скоро Ермиар излезе от къщата и се запромъква към пристройката. Мракът извън обхвата на вечната светлина бе плътен и Ермиар достигна без проблеми до прозореца на Безмер. Внимателно надникна в стаята. Безмер се разхождаше около масата, а Загарда седеше на един стол. Двамата разговаряха оживено. До него обаче не достигаше нито думичка от това, което приказваха. Трябваше да влезе вътре и да подслуша на вратата. Въпреки риска да го хванат, любопитството му надделя и той внимателно отвори външната врата. Промъкна се безшумно в коридора и залепи ухо на вратата.
Загарада звучеше развълнувано:
— Колко пъти да ти повторя, Безмер, търсих го навсякъде. Не го е взела със себе си в пещерите, тук също го няма. Единственият начин е да я попитам.
— Сигурна ли си, че майка ти ще се съгласи да ми го продаде? Ще платя в злато колкото трябва.
— Защо да не се съгласи? Не виждам причина да не го продаде, но все пак трябва да я попитам.
— Погледни пак — нещо прошумоля, сякаш разгъваше хартия. — Сигурна ли си, че това е медальонът?
— Да, същият е. И дървото от едната страна, и кръговете от другата — също като на тази рисунка. Но ти не ми казваш защо ти е. И откъде имаш тази рисунка?
Гласът на Безмер стана студен:
— Не ме питай нищо, момиче. Намери го и аз ще платя добре за него. Това е достатъчно. И нито дума на никого. Разбра ли?!
Разговорът на Загарда и Безмер накара Ермиар да си спомни верижката с медальона, който му даде лудата майка на момичето. Извади го от пазвата си и го стисна в юмрук. Дали не говорят за това? Ермиар отново се заслуша.
— Добре, но защо не ми кажеш, нямаш ли ми доверие? — думите й прозвучаха с тон, в който се долавяше такава мъка и горчива безнадеждност, че Ермиар се стъписа. Трябва да е много влюбена, помисли си той, макар че на самият него до този момент не му се беше случвало да се влюби.
Безмер сякаш не чу последните й думи:
— Късно е. Ще те изпратя.
Ермиар бързо се измъкна от къщата и се сви в един храсталак. Изчака да отминат и когато тропотът на конете им заглъхна, се върна в постройката. Първото, което забеляза, щом влезе в стаята на Безмер, бе един лист на масата. Личеше си, че е много стар: краищата му бяха оръфани и като по чудо се крепеше цял, без да се разпадне. Той го разгъна с интерес. На листа бяха нарисувани, доста избелели, но ясни, изображенията на неговия медальон от двете страни. Сега вече се убеди, че това, което търсеха Безмер и Загарда, се намира у него. За какво ли му е на Безмер, та е готов да го купи със злато? Въпросите, довели го тук, станаха с един повече. Ермиар бързо излезе и се върна в къщата. Очакваше го дълга нощ. Не трябваше да заспива, за да последва Безмер на сутринта и да удовлетвори нарастващото си любопитство.
Ермиар прекара неспокойна нощ. Ту заспиваше, ту се стряскаше и проверяваше дали не е дошло утрото. Когато небето просветля, той се изправи и зачака появата на Безмер в двора. Не мина много време и силуетът на Безмер се очерта в отвора на вратата. Мъжът се протегна и дълга прозявка изкриви лицето
