Демон, юда и магьосник

на някаква жена, която не оставаше по-назад и го ругаеше здравата. Ермиар се стъписа пред тази жалка и комична сцена. Постоя известно време като зрител — сред дюдюканията и подигравките на хората — и със свъсени вежди застана между Секубал и разгневената жена.

— Ти пък кой си? — старецът го изгледа учудено.

Ермиар не си даде труд да му отговаря, а ядосано се развика:

— Не те ли е срам? Какъв управител си ти? Викнал си цялото село за публика на семейните си кавги.

Хората, застанали наоколо, млъкнаха и впериха очи в него. Секубал предизвикателно наклони глава и надменно изгледа Ермиар:

— Кой си ти, вчерашен сополанко такъв, и откъде си, та да ми казваш какво да правя?

— Не си позволявай да говориш така на бъдещия кан-предводител на Онгалада. Аз съм Ермиар, син на Иртхитюин, и те питам кой луд те е направил върховен на Кодили и къде му е бил мозъкът? Жена ти щеше да се оправи по-добре от теб, изкуфял старец такъв. А теб те бива за върховен само на стадо крави.

Дружен смях придружи последните думи на ядосания Ермиар, но когато той изгледа смръщено тълпата, кикотът утихна и спря. Секубал наведе глава и тихо помоли:

— Простете, господарю. Не ви познах. А жената e луда горката, така ме ядоса, че…

Ермиар нетърпеливо го прекъсна:

— Не искам да слушам глупавите ти оправдания. Къде е жрецът на селото?

— Умря преди два дена — наведе глава Секубал.

Ермиар замълча за момент и попита:

— Какви са новините от Истрос?

— Артебос е обсаден от огромна уголска войска. Пратеникът нареди да се скрием и да чакаме заповеди. Ако се наложи, мъжете ни ще заминат за Сатрос, най-близкия до Артебос град, но само ако получим заповед от Издулор.

— Добре. Слушай ме внимателно. Първо, още сега изпрати съгледвачи във всички посоки и веднага махни хората от площада и улиците. Нека всички се приберат по домовете си. Жените и децата да са готови най-късно след три часа да напуснат селото, и то без никакъв багаж и животни, освен конете, които ще яздят. Избери десет мъже, които да ги придружат. Още двайсетина мъже ще трябват за добитъка и багажа. Ще тръгнат утре рано сутринта. Останалите мъже да останат по домовете си, докато реша какво ще правим по-нататък. Намери ми кон и ме чакай тук, скоро ще се върна. И по-живо!

Секубал се поклони, а Ермиар тръгна обратно към къщата на Загарда. Този път не се наложи да разбутва тълпата. Мълвата за присъствието му се разнесе от уста на уста из множеството и хората сами му правеха път.

Загарда очакваше Ермиар, застанала пред къщата. Нетърпеливо се оглеждаше на всички посоки. Видя го да се задава, махна му с ръка и когато той я наближи, заговори припряно:

— Елате, майка ми иска да разговаря с вас. Каза, щом дойдете, да ви заведа при нея.

— Не сега. Донеси ми нещо за ядене.

— Моля ви, елате. Вие не я познавате. Не помня досега да е искала да разговаря с някого. Винаги другите са тези, които искат помощта и съветите й. Сигурно е важно.

Ермиар си припомни подигравателния смях на старицата и го побиха тръпки на неприязън, но любопитството надделя и с нежелание тръгна след Загарда.

Къщата беше мрачна и тъмна. Изкачиха се по дървено стълбище, което жално поскърцваше, и минаха по дълъг коридор, в чието дъно се спряха. Загарда го въведе в претрупано от различни мебели помещение и си тръгна. Ермиар се огледа, но не видя никого. Върху дървени лавици стояха много шишета, стъкленици и бурканчета с най различни течности и мехлеми. Закачени по стените, висяха изсушени снопове растения, върху масата имаше нахвърляни книги. Докато разглеждаше наоколо с интерес, една завеса, която до този момент не бе забелязал, се дръпна и старицата влезе при него. Накани се да я поздрави и тръгна към нея, но тя махна бързо с ръка:

— Седни тук — посочи му една ниска маса с два стола. Върху масата стоеше голяма стъклена купа с вода, на чието дъно забеляза някакви почернели от водата листа.

Ермиар послушно седна на стола. Въпреки краткия си престой при селяните, той привикна към различното отношение на билярите, непознали дворцовите обноски и живота в града, тъй като не беше нито тщеславен, нито самовлюбен. Непринудеността в отношенията дори му се харесваше.

Старата се приближи до него, наведе се и надникна с внимание в очите му:

— Момче, ти чувал ли си за оренда?

— Да, чувал съм — Ермиар не за първи път чуваше тази дума. Бе слушал жреците да я споменават често в разговорите си, но не знаеше значението й.

Ала старицата не обърна внимание на отговора му, а продължи да говори:

— Оренда е сила, която живее у всекиго. Тя може да преминава всякакви граници, да влиза от човек в човек, в предмети и в животни. Оренда е форма и сила, дух и вечност. Тя е в кръвта ни, в сърцето, в главата, но малцина намират пътя към оренда, малцина я познават.

Устните й зашепнаха някакъв стих, който постепенно премина в мелодия:

Чудна, страшна и красива, разперила крила,
неописуема, зловеща, по-черна от смъртта.
Отровна, злобна, но и мила, по-нежна от роса,
могъща, силна, дива като вековната земя.
И зла е, но и жива е, по-жива от дъха,
по свежа е от въздуха, по-мокра от вода.
След стъпките й кървави, разкъсали плътта,
ще тръгне пътят към орендата, ела след мен, ела.

Ермиар никога не бе чувал такава музика. Унесе се, тъй като гласът на старата жена бе хубав и нежен, а извивките на мелодията го плениха. Изненадващо тя млъкна, бръкна с ръка в купата и го напръска с водата в лицето. Това го стресна и той започна да се бърше с ръка, а жената отново избухна в странния си смях:

— Ха-ха-ха — седна срещу него и го изгледа хитро с черните си мънистени очи. — Голям мъж, а го е страх от водата, ха-ха-ха…

Смехът й секна така внезапно, както и пеенето. Лицето й придоби сериозно и страшно изражение, когато каза:

— Ти си тръгнал по пътя на оренда. Изправи се и върви, защо се страхуваш?

Ермиар отново се ядоса и бързо скочи на крака. Не се развика само защото тя го бе приютила в дома си, но нямаше намерение да стои там и да я забавлява. Явно е напълно луда, помисли Ермиар с досада. Вече достигна вратата, когато кикотът й спря:

— Забрави нещо, момче.

Ермиар се извърна и видя в ръката й, протегната към него, да блести някаква верижка. На края й висеше нещо, което той не успя да различи. Поколеба се за момент, но се върна и протегна ръка, за да вземе предмета. Тя обаче го дръпна бързо към себе си:

— Преди да го вземеш, да знаеш и да помниш: До вратата друг ще те заведе, но ти трябва да я отвориш!

Старата постави верижката на масата, изправи се и се скри зад завесата, откъдето се бе появила. Ермиар взе верижката и я разгледа. Бе изработена от странен, непознат за него метал, а на нея висеше закачен голям кръгъл медальон от същия метал. В средата на кръга бе гравирано свещеното дърво, заобиколено от надписи на савхи. На обратната страна на медальона изпъкваха само три окръжности, две от тях — близо една до друга, а третата — по-отдалечена от останалите. Всичко това му се стори много