— Мисля, че съм по-добре. Какъв е този мехлем?
— О, съдържа много билки, прави го майка ми. Не знам какво слага, но наистина лекува. Сигурно сте гладен. Сега ще ви донеса нещо.
— Чакай — момичето спря, — къде да се измия?
— Банята е до вас.
Тя се върна с голямо парче хляб и паница топла супа. Ермиар, измит и вече облечен, се зае бързо с храната. Докато опитваше от супата, повдигна очи и видя, че Загарда стои права до вратата и се суети, сякаш се чуди дали да остане, или да си тръгне.
— Седни де — Ермиар се усмихна.
Тя сведе притеснено глава и седна срещу него. Ермиар се нахрани и доволен се облегна назад:
— Много вкусна супа. Кой я приготви?
— Аз — тя притеснено се размърда. — Но вие сигурно сте привикнали на по-изискани ястия, наистина ли ви хареса?
— Да, Загарда, много е вкусна. Говори приятелски с мен, няма нужда от официалности. Ти ми направи добро. Не знам как да ти се отплатя.
— О, ние с мама бихме направили това за всекиго. Нали тя е лечителка.
— И все пак… — Ермиар не довърши мисълта си. — Нямате ли жрец в селото, да ви лекува? Защо майка ти върши това?
— О, имаме — Загарда се наведе към него и тихо прошепна: — но майка ми е по-добра.
После с бързо движение се дръпна назад и звучно се засмя. Ермиар не се присъедини към смеха й, видя му се нередно, без сам да разбира защо, и бързо смени темата:
— Откъде мога да си купя кон тук?
Загарда спря да се смее така внезапно, както и започна, и отговори със сериозно изражение:
— На пазара продават, но не бързайте. Останете поне още един ден, докато оздравеете напълно.
Ермиар кимна:
— Сигурно ще се наложи да остана още малко време — той надникна през прозореца. — В коя област се намираме? За първи път попадам тук.
— Лексинта Варнас. Оттук до столицата има девет-десет дена път. Но ти каза, че отиваш в Карпонили, тогава разстоянието е малко по-дълго, около двадесет дни.
Скърцането на отваряща се врата ги прекъсна. Безмер бе станал от сън. Ермиар с учудване забеляза, че шумът от отварянето на вратата накара момичето да скочи и бързо да разтреби масата. Лицето й поруменя и дишането й се учести. Ермиар смътно усети на какво се дължи тази промяна и с изненада установи, че не му стана приятно. Наистина я харесваше, но чак да ревнува. Стана и отвори вратата. Безмер вече излизаше от банята. Не обърна никакво внимание на Ермиар, а погледна към Загарда:
— Има ли нещо за ядене?
— Да, супа — тя сведе поглед и забързано започна да събира чиниите. — Да донеса ли?
— Аха — Безмер отвори вратата на стаята си и я затръшна след себе си.
В същия момент Загарда се спъна и изпусна чинията. Двамата с Ермиар се наведоха едновременно, но Ермиар пръв я хвана и я подаде на момичето. Погледите им се срещнаха:
— Благодаря ви — смотолеви притеснено тя, — трябва да тръгвам.
Изправи се и бързо излезе от стаята.
Той остана известно време клекнал на земята. Загарда имаше хубави очи.
Ермиар се разхождаше в градината. Вече втори ден прекарваше или в стаята, или навън, но стигаше само до ниската ограда и не проявяваше интерес към селото. Мъчеше се да си спомни как се е озовал тук и какво се е случило с „вълците“, но безуспешно. Безмер изчезваше всеки ден нанякъде и само по звуците на вратите, нощем и рано сутрин, се разбираше, че живее там. Загарда се появяваше за малко, колкото да му остави нещо за ядене или да разчисти. Желанието й да разговаря с него сякаш се бе изпарило в момента, когато изпусна чинията. А от странната й майка нямаше никаква следа. Дори и един път, откакто пристигна в селото, не я чу, нито я видя. В двора често идваха някакви хора, повечето жени, и влизаха в къщата, но ги посрещаше и изпращаше Загарда.
„Утре ще си купя кон и ще се махна от това затънтено село“, мислеше Ермиар, докато кръстосваше за пореден път градината. Тялото вече не го болеше толкова благодарение на белия мехлем, а ежедневната скука така му омръзна, че бе готов да се махне на момента. Разнообразяваха го единствено догадките, които се опитваше да прави по отношение на мистериозния си съсед. Но колкото и да си блъскаше главата, не успя да намери логично обяснение на странното му поведение и целодневните му разходки. Бързо го умориха и тези мисли. Остана му утехата, че съвсем скоро ще напусне новите си познайници. Дори Загарда, когато го посещаваше, за да му донесе храна, вече не му се виждаше толкова хубава и интересна.
Както се разхождаше, по-скоро първо със сетивата си усети напрежението. До ушите му долитаха звуци, които го обезпокоиха, но той продължаваше да мисли за предстоящия ден и не обърна внимание на обхваналата го, незнайно как и защо, възбуда. Постепенно безпокойството взе връх и той се ослуша внимателно.
Из тесните улици на селото често притичваха нечий стъпки; дочуваше тревожни гласове; вратите на съседните къщи се затваряха и отваряха през странно малък интервал от време. Обзе го любопитство и се запъти към улицата, да провери какво става, но бе пресрещнат от забързаната и задъхана Загарда:
— Артебос е обсаден от уголските войски. Във война сме — тя го погледна с тъмни, разширени от уплаха очи, и продължи: — Ако имате багаж, съберете го, отиваме в пещерите.
— Какви пещери, Загарда? Как разбра за Артебос?
— Дойде пратеник на кан-предводител Издулор. Наредено е да се скрием в пещерите извън селото и там да чакаме още заповеди от Истрос.
— Къде е пратеникът?
— Замина още преди час за съседното село Пулчир.
— Какви са тези пещери?
— Помните ли скалите, дето ви изхвърли реката? По-навътре на брега скалите са образували пещери. При опасност хората от селото намират убежище там. Бързо, побързайте.
И момичето се втурна към къщата.
Ермиар се ядоса:
— Загарда — гласът му бе груб и силен, — спри веднага и се успокой.
Тя се извърна и стреснато го изгледа. За първи път го чуваше да говори така.
— На какво разстояние оттук се намира Артебос?
— Шест-седем дни път с кон.
— Има ли друг обсаден град?
— Не знам — уплахата не слизаше от лицето й.
— Кой е върховен в селото?
— Секубал.
— Къде мога да го намеря?
— На площада, всички се събират там, за да отидем заедно в пещерите.
— Добре, върви. Съберете си багажа и ме изчакайте тук. Ще дойда да ви взема. И стига си се паникьосвала. Артебос е далече.
Ермиар излезе на улицата и се отправи към площада. Не познаваше селото, но се ориентира лесно по хората, стичащи се на тълпи към центъра му, и по високата кула на храма.
Площадът беше във формата на квадрат. В единия му край се издигаше храмът, но Ермиар не успя да види нищо друго, тъй като море от хора го изпълваше и дори тези, които тепърва пристигаха, се принуждаваха да застават по съседните улици. Хората водеха всякакъв добитък и коне, натоварени с вързопи покъщнина. Малки деца ревяха, гушнали полите на разтревожените си майки, а мъжете се събираха на групи и от време на време ги гълчаха, за да млъкнат.
Ермиар с възмущение си пробиваше път сред тълпата. Какъв управител е този Секубал, щом допуска тази бъркотия? Нима в това село няма жрец или някой с повече мозък? Разпита тук-там и накрая едва успя да си проправи път до стълбите на храма, където управителят Секубал, побелял и прегърбен мъж, се караше
