му. Набързо оседла жребеца си и бавно потегли по улицата. Ермиар изчака известно време, колкото да се увери, че Безмер се намира на достатъчно разстояние, за да не го усети, и тичешком отиде при коня си. Не се наложи да гадае накъде отива Безмер, защото тропотът на коня му кънтеше из самотните улици. Ермиар поведе внимателно своя жребец за юздите, следвайки звука. Когато шумът заглъхна, той се метна на коня и ускори ход. Стигнал до края на селото, Ермиар едва успя да зърне изчезващия сред дърветата Безмер. За радост на преследвача в меката пръст ясно личаха дирите на коня и не се наложи да бърза, за да не го изгуби от поглед. Яздейки по следите, Ермиар забеляза, че водят към реката, и то точно към мястото, където го бе изхвърлила. Спомни си, че тогава Безмер като че ли намери нещо, но когато двамата със Загарда го забелязаха, бързо се изправи и се върна при тях. Този спомен възбуди още по-силно любопитството му.
Следвайки дирите, стигна до нещо, което със сигурност не беше там предишния път. Тревата, по която досега вървеше, свършваше пред широк път от големи каменни правоъгълници. Ермиар скочи от коня и се наведе да го разгледа отблизо. Отстрани на пътя бяха изхвърлени буци пръст и коренища, което го наведе на мисълта, че някой, най-вероятно Безмер, го е разчистил от земята и тревата, които доскоро са го скривали. Качи се отново на коня и продължи да язди встрани от пътя, следвайки посоката му. Премина близо до мястото, където го изхвърли реката, като се оглеждаше внимателно за Безмер, но той сякаш бе изчезнал. Каменната алея го отведе до скалите, близо до брега. На едно дърво в подножието им беше завързан конят на Безмер, но самият той не се виждаше никъде. Ермиар скочи от коня си и го поведе навътре между дърветата. Завърза го така, че да не се вижда, и се върна до скалите. Огледа ги, но не забеляза нищо странно или особено. Никакъв отвор на пещера, нищо. Краят на каменния път опираше в обраслата с бръшляни скала пред него. Той се приближи към скалата и за всеки случай я опипа, натисна, но тя си стоеше непоклатимо на мястото. Продължи да оглежда и с периферното си зрение долови някакво движение встрани от пътя, близо до скалите. Учудиха го буците пръст, хвърчащи иззад храстите. Внимателно се приближи и когато стигна до мястото, разбра, че някой копае яма, и то доста дълбока, като съдеше по това, че копаещият не се виждаше, а бе изцяло под земята.
В този момент пръстта спря да хвърчи нагоре и от дупката се подаде първо главата на Безмер, а после и цялото му тяло. Той намръщено гледаше към Ермиар, без да прояви никакви признаци на учудване. Само промърмори сърдито:
— Знаех си, че ще ми създадеш проблеми. Защо не си вървиш по пътя, а се вреш, където не ти е работа? — и без да се бави се запъти към коня си.
— Чакай — Ермиар тръгна след него, — няма ли да ми обясниш какво става тук?
Безмер невъзмутимо продължаваше да върви.
— Не.
Ермиар го настигна и застана пред него.
— Ще ми обясниш, защото аз имам нещо, което ти трябва!
— Ако имаш пред вид нахалство, грешиш, запази си го за себе си.
— Виж, внимавай как ми говориш! Няма да търпя вечно наглостта ти — отвърна ядосан Ермиар и хвана дръжката на меча си. Бе му омръзнало да си затваря очите за грубите обноски на мъжа.
Но когато Безмер видя, че работите отиват към сериозна свада, омекна и се постара да успокои Ермиар.
— Не искам да съм груб, но аз не преследвам хората и не им се вра в работата — намусено отговори той.
— Слушай, аз наистина имам нещо, от което ти се интересуваш — Ермиар изтегли верижката от врата си и извади медальона.
Безмер го погледна внимателно и ядосано възкликна:
— Откъде имаш това?
— Първо ти ми кажи какво е това място тук и защо ти трябва медальонът?
— Кой ти каза, че медальонът ми трябва? Загарда ли?
— Не, аз ви подслушах вчера, докато разговаряхте в стаята ти.
Безмер се замисли за момент, преди да яхне шарения си кон, изгледа го продължително и каза:
— Последвай ме.
Ермиар се затича да отвърже коня си, яхна го и препусна след Безмер.
В двореца Юртия царяха смут и суматоха. Кан-царица Деви бе закачила бели пердета на прозорците си в знак на голяма скръб. Принцеса Деница Стювиги бе отвлечена. „Глиганите“ обикаляха на групи по коридорите и общите помещения. Присъствието им в двореца бе утроено, за да пазят останалите членове от семейството на кан-предводителя Умар. Отряди войници обикаляха из града и претърсваха всяка съмнителна къща, кръчма или хотел. Вихтун, когото тази вест завари на лагер във външния град, бе сформирал дружина, с която обикаляше околностите на града вече трети ден. Но от принцесата нямаше и следа.
Слънцето вече преваляше, когато кан-царица Деви получи известие, че Деница все още не е намерена. Тя смръщи вежди. Кан-царицата бе отговорна за официалната кореспонденция на двореца и тъй като считаше, че не е редно да отлага повече, седна да напише писмо до Иртхитюин и Андала. Свидела, сестрата на мъжа й, се наведе над рамото й и погледна към все още празния лист на бюрото.
— Недей, не им пиши още — разтревожено прошепна тя, изправи се и се приближи към масичка в ъгъла, отрупана с напитки.
Кан-царицата я проследи с поглед:
— Рано или късно ще се разбере. Не мога да крия вечно липсата й.
— Може да избухне конфликт, Деви.
— Знам — тъжно поклати глава Деви и въздъхна. — Как е възможно да изчезне точно сега? Та дворецът е с постоянна охрана, а външният град гъмжи от войски. Дори в покоите й бдят „глигани“. Това е лудост. Трябва да има крила, за да изчезне.
Свидела повдигна рамене:
— Нямам представа. Наистина е необяснимо, но е от ясно по-ясно, че Деница сама е избягала.
Деви изненадано я погледна:
— Какво те кара да го мислиш?
— Тя се държи странно още от самото начало. Избягва всички и се усамотява. Вихтун не е щастлив с нея. Според мен, без самата Деница да го пожелае, няма как да я отвлекат оттук. Тя е планирала бягството си.
Деви поклати глава и се загледа замислено в тъмните очи на Свидела.
— Това са силни думи.
— Но верни — Свидела отпи от чаша вода и прямо погледна Деви в очите. — Аз харесвам Деница. Тя е най-красивата жена, която съм виждала, но решителността и независимостта, които излъчва личността й, ме карат да изтръпвам. Плаши ме, Деви, тя не е добра съпруга на сина ти.
— Това са глупости, Свидела. Деница е младо и объркано момиче и аз съм много притеснена за нея. Забравяш, че сме във война. Може да е отвлечена за заложничка и … — Деви замълча и ужасено прехапа устните си. — Каквото и да се е случило, трябва да я намерим. „Глиганите“ я издирват навсякъде. Вихтун също я търси. Моля се на Живото Дърво да е добре и скоро да се завърне.
Свидела едва успя да прикрие презрението си към заключенията на Деви, но се овладя и продължи с равен глас:
— Както искаш, но моят съвет е да не бързаш да пишеш на Иртхитюин за изчезването й.
Деви се замисли, наведе се, написа няколко реда и запечата плика с печата си. Извика една от кан- придружителките и й предаде писмото:
— Да се изпрати на кан-предводител Умар — нареди царицата и се отпусна назад в креслото.
— Нека кан-предводителят реши дали да уведомим двореца Исиней за изчезването на Деница, но аз го помолих да не отлага. Те са й родители и имат право да знаят — каза Деви, когато придружителката излезе.
Свидела кимна:
