— Решението ти е правилно. Умар би изчакал, преди да изпрати тази вест в Онгалада. Все още има шанс Деница да бъде намерена.
Докато седеше край пътя, докато размишляваше и съзерцаваше как животът тече покрай него, близо до него спря колесница. Един човек излезе от нея, въздъхна уморено и го попита:
— Може ли да седна до теб да си почина? — но дори не изчака отговора и седна до него:
— Откога си тук?
— Отдавна — отговори той. — Конят ми се спъна в един камък и колесницата ми се преобърна. Сега мисля дали аз съм виновен, дали каменистият път, дали конят, или съдбата?
— Е, след като толкова отдавна мислиш, какво реши? Кой е виновен?
Той повдигна рамене:
— Колкото повече мисля, толкова повече се обърквам.
— Тогава защо продължаваш да мислиш, а не продължиш пътя си?
— Защото ме е страх, че ако тръгна, без да съм намерил отговора, отново ще падна.
Човекът до него поклати глава:
— На твое място аз бих се страхувал не че отново ще падна, а че няма вече да стана.
— Да, но първо трябва да решиш дали искаш, дали трябва, дали тук е по-добре, или там, където ще отидеш.
Като каза това, човекът се изправи, качи се на колесницата си, махна му с ръка и се изгуби по пътя.
XI глава
Гелда Валуния
Докато писмото на кан-царица Деви пътуваше към външния град, двама конници препускаха по прашния път на изток от град Юртия, в подножието на планината Ервелас. Това бе най-краткият път за област Ябрус и Черната планина, но пътуващите в тази посока рядко го използваха, защото бе стръмен и неравен. Край него нямаше нито една кръчма, където човек да се измие, да отдъхне и да изпие чаша квесел, та да накваси прашасалото си гърло. Но тези двамата яздеха уверено, личеше си, че бързат и неудобствата по пътя не ги интересуват.
Бяха изминали вече три дни, откакто Деница избяга от двореца Юртия с помощта на Салистар. Той бе обещал да й разкрие всичко, което знае за сивите, и тя го последва без колебание. Но времето минаваше, а той все още не бе изпълнил обещанието си, защото през деня спираха само за кратко и продължаваха да яздят. Все още бяха много близо до града и имаше опасност да ги заловят. А вечер бяха толкова изтощени, че веднага след като заситеха глада си, заспиваха.
Слънцето клонеше към залез. Тук-там се забелязваха изгряващите вече кълбета вечна светлина. Сенките по земята ставаха все по-тъмни. Деница, на която не й се налагаше да пътува често и с толкова кратки почивки, се чувстваше изтощена, но се стараеше да не го показва. Стоически понасяше дългия и труден път.
Салистар препускаше на няколко крачки пред нея и тя с облекчение видя, че й дава знак да се отбият от пътя. Намериха една закътана поляна, където разседлаха конете. За тях имаше хубава сочна трева, а Салистар успя да събере достатъчно дървета и клони за един голям и топъл огън. През това време Деница отдъхваше от тежкия път, увита в дебела кожа. Въпреки топлите дни, привечер ставаше хладно и остър вятър брулеше клоните на дърветата. Най-после Салистар седна до нея и извади от мешката си големия бут осолено еленско, от което ядяха вече трета вечер. Но поради глада и умората им се стори, че опитват най- вкусното месо. Когато се наситиха и напиха с вода, принцесата подложи един кат дрехи под главата си, уви се плътно с кожата и с уморен глас каза:
— Спокойни сънища.
Салистар я погледна изпод вежди и не отговори. Хванал един клон в ръка, той разгори огъня и се вгледа замислен в пламъците. Деница, не получила отговор, се извърна към него и го погледна:
— Какво има?
— Мисля, че е време да научиш това, което знам за сивите — отговори й Салистар.
Деница се размърда и надигна, умората и сънливостта й сякаш отлетяха:
— Слушам те.
— Знанията, които имам, съм натрупал от различни източници в продължение на години. Някои от нещата могат да ти прозвучат нереално, но те уверявам, че векове наред нашите предци и ние сме живели в заблуда и неведение. Аз разказвам, а ти сама ще прецениш.
Деница кимна в съгласие, а очите й се разшириха от любопитство и нетърпение.
— Учили сме, че всяка една епоха на Живото Дърво продължава триста години, нали?
— Да.
— Така е — отвърна Салистар. — Но ти запитвала ли си се някога, дали такова дърво наистина съществува?
— Дори съм говорила за това с Батбал — засмя се принцесата — преди много години. Още бях дете. Той каза, че Живото Дърво пониква на всеки триста години. Израствало на скрито място някъде в свещените планини Карпонили и за един ден преминавало през всички фази на растеж, докато достигне размери, по- големи от тези на най-големите дървета. На следващия ден изчезвало, за да се появи отново след три века. Благодарение на появата му животът продължавал за още триста години напред. Но, разбира се, това са приказки за деца. Всеки знае, че дървото не съществува. Просто една хубава легенда.
— Но в тази легенда има повече истина, отколкото можеш да предположиш, принцесо — отвърна Салистар и отново разрови огъня с пръчката. — Аз съм виждал с очите си Живото Дърво.
Деница не отговори нищо, а продължи да слуша с внимание Салистар, по чието лице играеха сенки и отблясъци от огъня. Студенината, която той излъчваше, сякаш се бе стопила от топлината на огнените езици и Деница имаше чувството, че говори друг човек — добър и внимателен.
— Но то не израства за един ден, както ти е казал Батбал — продължи Салистар. — Живото Дърво расте и живее като всяко друго дърво. Единствената разлика е, че цъфти и дава плодове веднъж на всеки триста години. Цъфти само едно денонощие, а плодовете му узряват за няма и пет дни след цъфтежа. Било е време, когато Живото Дърво е растяло навсякъде из планината Карпонили, единственото място, където вирее. Но жреците са го унищожили. Организирали са експедиции специално с тази цел. Сега има запазени само няколко екземпляра, които строго се охраняват и се пазят в тайна.
— Но защо? — учуди се Деница.
— Знаете, че ние хората сме се появили за пръв път на Архадиния. Континент, който някога е бил плодороден и богат, с растителност, реки и езера. Ала голям катаклизъм го е потопил наполовина в океана, а оцелялата част се е превърнала в пустиня, негодна за живот.
Деница продължаваше да слуша с внимание, въпреки че Салистар повтаряше неща, които всеки що- годе образован биляр знаеше още от дете.
— Оцелелите се принудили да потърсят друго място за живот — продължи с разказа си Салистар. — Въпреки рисковете и неизвестността те преплували океана с цената на много жертви, но все пак успели да стигнат до нова земя — нашия дом Гелда Валуния — и да донесат със себе си семето на Живото Дърво.
Салистар млъкна за момент и погледна принцесата в очите.
— Всичко, което разказах досега, не е новост за теб, знам това. Но от тук нататък ще чуеш неща, за които не си и помисляла. Жреците са положили много усилия, за да преиначат миналото и да скрият това, което не им изнася да се знае. Когато хората попаднали на Гелда Валуния, те за първи път видели Живото Дърво. Лъжа е, че са го донесли със себе си от Архадиния. Най-малкото, защото това дърво вирее само в
