XII глава
Черна Юда
Ермиар и Безмер препускаха мълчаливо до селото. Ермиар разбра, че благодарение на медальона Безмер ще разкрие пред него тайната си. Затова реши да не го притиска и дразни с въпроси, докато сам не пожелае да проговори. От своя страна Безмер напрегнато обмисляше ситуацията. Трябваше да измисли правдоподобна легенда за присъствието си в селото и намирането на останките на древния град Лимен Карон. Затова поведе Ермиар обратно към Кодили, печелеше време, преди да прецени какво да му разкрие и как да действа. Тревожеше се доколко наследникът на онгаладския трон е запознат с древната история, но правилно заключи, че представителите на стети-сантропи за разлика от вети-сантропи, жреческото съсловие, не достигат чак толкова напред в обучението си. Образованието в Биляра изцяло се ръководеше, организираше и изпълняваше от жреците, които нямаха интерес от разкриването на някои истини. Но Безмер се безпокоеше. Знаеше, че Ермиар е тръгнал към Карпонили и манастира. Ако той проговори пред Алобоготур или някой друг от пазителите, преди Безмер да намери това, за което е дошъл, мисията му се проваляше. А и медальонът се намираше у Ермиар. Безмер едва се удържа да не изругае, но ако Ермиар знаеше за какво служи, нямаше да го разпитва и преследва. Как се бе озовал в него, на този въпрос Безмер нямаше отговор.
Така, увлечени всеки в мислите си, не усетиха как пред тях изникна портата на Загардината къща. Вързаха конете си под стрехата, напоиха ги с прясна вода и се прибраха в стаята, обитавана от Безмер. Той извади от торбата си пушен бут, наряза го на едри парчета и се обърна към Ермиар:
— Яж.
Ермиар, без да се бави, лакомо се нахвърли върху месото. Безмер седна срещу него и също хапна две- три парчета, но тъй като не беше много гладен, се задоволи само с тях и ги преглътна с помощта на чаша вода. След това изтегна краката си върху един стол, оригна се звучно и с наслада примлясна.
— Така-а-а, питай сега каквото те интересува — обърна се Безмер към дъвчещия си сътрапезник. — Но преди това ми кажи откъде имаш медальона?
Ермиар надигна глава, задъвка бързо залъка си, бързо-бързо го преглътна, преди да отвърне:
— Старата майка на Загарда ми го даде.
Безмер изви вежди и подсвирна:
— Как така ти го даде? Без да каже нищо ли?
Ермиар си спомни, че тя каза нещо за някаква врата, но тъй като не бе запомнил добре какво точно, отвърна:
— Нищо не ми е казвала — махна с ръка, сякаш да подчертае колко маловажно е това, и насочи разговора към Безмер. — А сега е твой ред, кажи ми какво търсиш от толкова време в околностите на Кодили и кой си ти?
Безмер не настоя. Видя, че няма да разбере нищо повече и отвърна:
— Произхождам от ури-сантропи, баща ми и майка ми са земеделци. Роден съм в село Бахалин, област Ябрус. От малък съм мечтал да пътувам и когато навърших деветнадесет години, реших да поскитам по света. Така, докато обикалях от град на град, се запознах с един скитник като мен — Рабаден му беше името. Той издирваше древни градове и ценностите, останали погребани под останките им. Главно от това се прехранваше. Заедно с него намерихме доста ценни вещи и продавайки ги, добре си поживяхме. Но преди година умря от болест. Така и не разбрах каква. — Безмер се умълча за момент и продължи: — Древните останки на града Лимен Карон бяха мечта за Рабаден. Когато го сполетя болестта, бяхме на път да го намерим. Останах сам, но не се отказах. Сведенията, които имах за града, ме доведоха в Кодили, и не сбърках — каменният път, който сам видя днес, е построен от древните обитатели на град Лимен Карон. Река Релсма е минавала точно през средата му.
Ермиар го слушаше с интерес, но не спираше да яде от месото. Когато Безмер спря да говори, той обърса с ръка устата си и попита:
— Откъде разбрахте с Рабаден, че такъв град е съществувал?
— Най-вече от легендите — усмихна се Безмер, — но преди около четири години, когато с Рабаден разкопахме останките на стара къща, открихме документи. По всичко личеше, че са търговски. Между тях намерихме и доста точна карта за разположението на града.
Ермиар кимна, замисли се и продължи с въпросите:
— А скалата, какво има зад нея? Пътят свършва точно там? Какво се опитваше да разкопаеш?
— Не знам, но усетът ми подсказва, че зад скалата се намира нещо ценно. Опитах се да прокопая вход отдолу, но ще е невъзможно. Днес се убедих окончателно. Скалата отива прекалено надълбоко в земята.
— А медальонът? — спомни си Ермиар и издърпа верижката от врата си. — Ти имаш рисунка, на която е изобразен. Видях я.
Безмер се изправи и закрачи с бавни крачки около масата, чудеше се какво да отговори. Усещаше, че се заплита в плитки лъжи, но разчиташе на това, че Ермиар не е запознат с никоя от тайните му. Пък и нямаше друг избор. Медальонът му трябваше. Той отговори сопнато:
— Да, рисунката бе сред документите, които открихме с Рабаден.
— Но за какво служи? Ти изглежда много държиш да го имаш?
Безмер кимна:
— Утре ще тръгна рано, както винаги. Ако искаш, ела с мен и ще видиш сам защо ми трябва медальонът.
— Така да бъде — кимна Ермиар, — ще отложа с ден пътуването си и ще дойда с теб.
В това време откъм двора се чуха конски тропот и гласове. Двамата мъже се извърнаха към прозореца. По пътя към тях идваха трима от спътниците на Ермиар — „вълците“.
Това бяха Булик, Вананд и Крамик. Булик изпълняваше уговорката си с Ермиар и го издирваше из опустялото село. И тримата мъже бяха внушителни като осанка и доста страховити на вид. Особено Крамик, най-младият от тримата, който водеше на дълга верига след себе си седемдесет килограмов светъл вълк. Животното бе с гъста и рунтава козина, здрав врат, едро и много красиво. Самият Крамик също впечатляваше с вида си. Бе с руса коса, която през топлите месеци на места ставаше платинено-руса — това го отличаваше от повечето биляри. Носеше косата си дълга и вързана на опашка, подобно на сангасите. Белег от нож пресичаше по диагонал лявата буза на иначе красивото му и гладко лице. А очите му бяха тъмно-сиви, изпъстрени от по-тъмни и по-светли петънца, с дълбоки черни зеници. Тези особени очи не оставяха никого безразличен, най-вече заради цвета си, който не се срещаше дори при северите. Тялото му бе по-едро и здраво от това на останалите „вълци“, поради увлечението му по тежестите, с които се подготвяха „глиганите“. Крамик, който имаше не един приятел сред тях, използваше по-голяма част от свободното си време, за да участва в тренировките им. Въпреки че бе с приветлив характер и лесно печелеше приятели, Крамик създаваше усещането за нещо недоизказано, сякаш пази от другите някаква тайна, която само той знае и разбира. За това допринасяше и странната му поява преди шест години, за която не спираха приказките и до днес. Бе се появил в казармите на Исиней върху красив черен кон. Придружаваше го огромният светло-сив вълк, вързан за тънка метална верига. Животното бе снажно и страховито на вид. Крамик бе пожелал да се присъедини към Войската на „сивия вълк“ и оттогава неговият вълк Дурум се бе превърнал в нещо като талисман на войската. И въпреки че всички се отнасяха добре с Дурум и го обичаха, вълкът не се доверяваше на никого освен на господаря си. През онези далечни дни бяха отправени хиляди въпроси към Крамик, но той не обичаше да говори за миналото си. За него успяха да разберат само това, че всичките му роднини са умрели, а отглеждането на вълци е стара семейна традиция. Оттогава Крамик не веднъж се бе доказал като добър боец, изключително силен и пъргав, а сивият вълк Дурум неотлъчно го следваше навсякъде.
Като видяха коня на Ермиар в двора на къщата, тримата войници спряха и скочиха от конете си. Ермиар излезе да ги посрещне, докато Безмер гледаше с мрачно примирение след него. В сметките му не влизаха нито „вълците“, нито младият им господар, но нямаше друг избор, освен да ги търпи. Знаеше, че колкото по-бързо задоволи любопитството на Ермиар, толкова по-бързо ще го оставят на мира.
Булик се поклони на Ермиар:
