капеха сълзи. Когато тялото на девойката изсъхна от сълзите, той се наведе и я близна по лицето. Юдата Смита отвори очи, зелени като горските поляни, и го погледна.
Асура се движеше само нощем. Криеше се от живата светлина на кълбетата в сенките на високи дървета и гъсти храсти и бавно, но сигурно вървеше към целта си. Денем копаеше дупки и се криеше под земята в корените на някое дърво. Не представляваше трудност за нея да изравя всяка сутрин твърдата земя. Силата й бе голяма. Сивите я следваха отдалече, събираха еликсир от различни цветя и всяка вечер, преди Асура да потегли на път, го носеха в леговището на майката. Така, без да чувства глад или жажда, чудовището все повече се приближаваше към времето и мястото, където го водеха инстинктът и съдбата му.
Четиримата мъже, яхнали конете си, следваха Безмер по древния път. Дурум тичаше далече напред, но не ги изпускаше от поглед. Крамик с интерес се взираше в каменните плочи под тях.
— Не знам дали лошите духове живеят тук — обърна се Вананд към яздещия до него Булик, — но е видно, че такъв град наистина е съществувал.
Булик кимна в знак на съгласие и се огледа наоколо:
— Кой знае още на какви съборетини може да се натъкнем в тези околности — промърмори той и посочи с глава към яздещия напред Безмер. — Що за човек би се занимавал с това? Та това не е работа като работа. Мен, ако питаш, прилича ми на скитничество.
Вананд вдигна рамене:
— То и нашето не си е работа, Булик. Живот по казармите или на път. Не сме повече стока от него. Пък и той поне е свободен. Ходи, където си поиска. А ние — където ни пратят.
— Не е същото Вандо, знаеш го — възрази му Булик със сериозно изражение.
— Знам — след известно мълчание отговори Вананд, — но понякога завиждам на такива като него.
— Защото си един завистлив пръдльо — със смях му отвърна Булик.
Вананд също се засмя гръмогласно.
Безмер се обърна. Двама от изтърсилите се вчера войници силно се кикотеха. Ядосано ги стрелна с очи, но бързо се овладя и се обърна отново напред. Ако всичко върви както трябва, скоро ще се отърве от тях. Безмер бе наясно, че те имат задача и не могат да я отлагат вечно. Трябваше му само още малко търпение, докато се освободи от присъствието им.
Не след дълго стигнаха до скалата — там, където свършваше древният път. Безмер и Ермиар първи скочиха от конете си и ги завързаха. Тримата им спътници също се смъкнаха от седлата и ги последваха. Всички мълчаха, сякаш предстоеше нещо тържествено, което не бива да се прекъсва с приказки.
Мъжете се приближиха до скалата. Безмер, който бе най-отпред, я огледа внимателно. Явно търсеше нещо, известно само на него. Когато го намери, хвана с ръка няколко клона от бръшляна, покриващ скалата, и ги отмести. Продължи да отстранява внимателно растението, а останалите с интерес забелязаха, че под изтръгнатия бръшлян в скалата се разкрива отвесна цепнатина. Сякаш скалите бяха две, плътно прилепени една до друга.
— Приближи се — обърна се Безмер към Ермиар.
Ермиар се приближи и погледна към мястото, което му посочи мъжът. Там, изсечен в скалата, беше образът на Живото Дърво, заобиколен от надписи на савхи. Ермиар не се замисли и за миг откъде му е познато това изображение, а с едно движение свали от врата си медальона и го приближи до скалния му двойник. Единствената разлика между двата образа бе в това, че върху скалата изображението бе изпъкнало, докато на медальона бе вдлъбнато. Ермиар погледна въпросително Безмер, който му кимна. И двамата си мислеха едно и също. Ако медальонът бъде поставен върху скалния релеф, може би ще се случи нещо. Ермиар намести медальона върху изображението, да провери какво ще стане. Мъжете бяха заинтригувани от ставащото и никой не забеляза промяната в застаналия най-отзад Крамик. Лицето му бе придобило изключително сериозно и съсредоточено изражение и бе бяло като платно.
В момента, когато Ермиар намести медальона и отдръпна ръката си, проехтя тежък грохот над главите им. Небето потъмня, смрачи се и светлината от няколкото кълбета, които плуваха около тях, ярко се открои. Задуха вятър, студен и парещ едновременно, и плътен глас се разнесе наоколо, дошъл от… никъде. Те не го разбираха, но знаеха, че говори на савхи, древния език. И тогава от процепа в скалата срещу тях лумна ярка светлина, която се разширяваше все повече и повече. След миг светлината изчезна, вятърът спря и небето отново просветля. Загадъчният глас бе замлъкнал. Срещу тях в скалата зееше процеп, широк приблизително толкова, колкото през него да мине човек. В този момент вълкът седна на задните си крака, вирна муцуна към небето и нададе продължителен вой. Кръвта във вените на мъжете се смръзна и тръпки полазиха по кожата им.
— Волобарската магия — прошепна Крамик и пристъпи няколко крачки напред към процепа.
— Какво? — Булик, който бе най-близо до него, го изгледа въпросително. — Знаеш ли какво беше това?
Всички се обърнаха към Крамик, който вече се бе съвзел и спокойно отвърна:
— Волобарска магия трябва да е. Чувал съм за нея като дете. В два предмета се вгражда заклинание и се разделят. Когато предметите се съберат отново, заклинанието бива изречено. Разбира се, мислех това за измишльотина, но се оказва вярно.
Ермиар го попита:
— Опасно ли е да влезем?
Крамик вдигна рамене:
— Не зная, господарю. Това е всичко, което съм чувал за волобарската магия.
Безмер изгледа подозрително Крамик, смръщи вежди и си помисли, че този „вълк“ май е нещо повече от обикновен войник, щом знае за волобарската магия.
Веднъж, докато вървеше по пътя си, до него спря голяма, богато украсена колесница. Вътре седеше една много красива жена.
— Харесва ли ти колесницата ми?
— Да — отговори той, — как може да не ми харесва? Тя е голяма и просторна, конете са великолепни.
— Искаш ли да се качиш при мен? Ще те повозя.
Той се зарадва на предложението й, краката му бяха изранени от дългия път, раменете му бяха увиснали, цялото тяло го болеше.
— Искам — отговори с надежда той.
— Имам само едно условие — усмихна се красивата жена.
— Какво е то? — посърна той.
— Ще взема най-ценното, което носиш.
— Но аз нямам нищо — погледът му помръкна заедно с надеждата, да се повози на красивата колесница.
— Съгласен ли си да взема най-ценното ти? — попита отново тя.
— Да, разбира се — отговори той, защото нямаше нищо ценно и му бе все едно какво ще вземе красивата жена от него, носеше само едни дрехи върху себе си.
