— Качвай се тогава — усмихна се приветливо красавицата.
Той се качи и седна в колесницата. В същия миг се случи чудо. Раните му заздравяха, тялото спря да го боли и раменете му се изправиха. Видя се облечен с красиви дрехи, подобни на тези, които носеше жената. Колесницата препусна, бърза като вятъра.
— Накъде си тръгнал? Имаш ли цел? — обърна се към него хубавицата.
Той се замисли, но нищо не му хрумваше. Имаше усещането, че преди да се качи в колесницата, е знаел накъде отива и е имал цел, но кой знае защо чувстваше, че това вече няма значение. Пък и колкото и да се напрягаше, не можеше да се сети.
— Не знам — отговори той.
Лукава усмивка премина по лицето на жената:
— А искаш ли да дойдеш с мен тогава? — попита тя.
— Ти къде отиваш? — поиска да узнае той.
— И аз като теб нямам цел. Нося се по течението, натам накъдето духа вятърът. При мен всичко е лесно и приятно. Няма да полагаш усилия. Ще живеем добре и в разкош.
„Че кой не иска да живее така?“, помисли си той.
— Искам да дойда с теб — каза усмихнат и очите му светнаха от щастие.
XIII глава
Съзвездия
В тъмната пещера под Черната планина се изви пясъчна вихрушка и юда се появи, стиснала в ръка камата си. Огледа се и видя, че Деница лежи спокойно. Огънят бе почти изгаснал, а юда не обичаше вечната светлина. Тя приближи ръка към устата си, духна и насочи с длан дъха си към мъждукащите пламъци. Те се разгоряха силно и светлината им сякаш преобрази пещерата. Бе вечерта на втория ден от тридневния срок, който постави на Салистар. Оттогава девет млади юди вече бяха яхнали своите сури. Оставаха още две, но черната не се съмняваше, че съвсем скоро и те ще поемат по пътя на господарките на горите. Сега деветте пътуваха в различни посоки, за да изработят оръжието си и изплетат одеждите си, но скоро щяха да се съберат и да останат заедно завинаги.
Старата взе една от кожените постелки, натрупани за легло на Деница, и се затътри с нея към камъка, който й служеше за скривалище. Постла до него кожата и отмести парчето скала. Изпод нея измъкна дълга бяла дреха. Погали я с ръка, сгъна я и я постави върху постелята. От същото място извади и красив колан, меки сандали с дълги върви и малка торбичка — всичките изработени от кожа, и ги нареди внимателно до дрехата. Когато привърши, юда се изправи и се приближи към Деница. Усмивка изкриви устните й, когато се обърна към спящата жена:
— Време е с теб да поделим едно тяло, принцесо — старицата се наведе над нея и прошепна в ухото й: — От днес името ти ще е Ирника и ще бъдеш господарка на горите.
Черната юда извади камата с едната си ръка, а с другата хвана дебелата си побеляла плитка, по която проблесна дъга, и с едно движение я сряза. Когато плитката се отдели от главата й, юда изохка и се строполи на студения под. С треперещи ръце разплете булото си и едвам се провлече до лежащата Деница. Метна го върху главата на принцесата и хвана камата с две ръце. С малкото останали й сили старицата се хвърли върху гърдите на младата жена и натисна камата с помощта на цялото си тяло. Трудно се справи юда. Старото й тяло едва се движеше без булото, но скоро стоеше изправена с туптящото сърце на Деница в ръце, призоваваща с немощен глас елена.
И той отвърна на призива й. Появи се, сякаш изникнал от нищото, и бавно задъвка кървавото сърце, което юда постави пред муцуната му. Когато изяде всичко, еленът вдигна глава. Преградила пътя му към Деница, изправена срещу него, стоеше старицата. Очите им се срещнаха и тя проговори тихо на древния език:
— Асме юрум сура.
Еленът я разбра, наведе глава напред и силно я мушна с гигантските си рога право в корема. Тялото й се преметна, увисна във въздуха, където се разпиля на черен прах и се посипа върху окървавеното тяло на Деница. Еленът подви краката си, легна до топлия труп на момичето и едри сълзи закапаха от очите му.
След един дълъг час, през който огънят бе почти загаснал, Ирника отвори очите, зелени като горските поляни. До нея лежеше еленът и я гледаше с влажния си поглед.
— Хо кадам сура — каза властно Ирника и животното се изправи на краката.
Тя също се надигна. Разгоря с дъха си огъня и светлината отново прогони мрака. Руси, гъсти и дълги коси обрамчваха още по-красивото лице на някогашната Деница, когато се изправи. Платното, с което бе покрита, се изхлузи и на светлината от огнените пламъци се откроиха гладки, релефни мускули, сякаш извайвани с години. Тя прокара ръка по плитката си, по косите и тялото си. Весел смях звънна в пещерата — Ирника отново бе силна, млада и красива. Черната юда получи ново тяло.
Тя се приближи към постелката, където бе приготвила одеждите си, и плавно нахлузи бялата рокля. Препаса колана и върза сандалите си. Накрая затъкна острата кама в колана и закачи на него кожената торбичка. Приближи се до сура, хвана го за козината на врата и с един скок го яхна. С мощен и плътен глас заговори на древния език Ирника от гърба на силното животно:
— Иш меленис зеляни. Суб вига меленис гита.
Когато звукът от думите й заглъхна, от всички посоки към нея изпълзяха дълги и тънки зелени змии. Пропълзяха нагоре по краката на елена, който спокойно стоеше, вплетоха се една в друга и изплетоха върху тялото му юзда, която Ирника взе в ръката си и викна с плътния си глас:
— Хо ириш сура — и се понесе на гърба на красивия елен, за да си вземе лъка и колчана, които бе изоставила отдавна.
Петимата мъже продължаваха да стоят пред отворилия се в скалата процеп. Всеки от тях, с обърканите си впечатления от волобарската магия, се опитваше да осъзнае и приеме случилото се. Магия владееха жреците. Това го знаеше всеки, но никога не бяха виждали магия, която се задейства от предмет без прякото участие на човек.
Двама от тях, Безмер и Крамик, знаеха много повече, отколкото показваха, но и двамата криеха това от спътниците си и мълчаха. Пръв наруши настъпилата тишина Ермиар:
— Мисля, че трябва да влезем — той отправи поглед нагоре по скалите над тях, които се издигаха високи и бели, устремени към синьото небе, — но ще трябва да уловим вечна светлина. Тази омагьосана дупка май ще ни заведе на тъмно място.
— Аз ще вляза, за да проверя. Може и да не се наложи. Виждал съм много пещери в подобни места. Някои от тях са достатъчно светли, поради процепите, образувани в скалите над тях. Но ако продължава твърде много навътре, тогава ще се наложи да хванем някой от тези светулковци — отговори Безмер и затърси с поглед кълбетата вечна светлина.
— Защо да не влезем заедно? — не се съгласи Ермиар и смръщи вежди. — Ти влез пръв, но ние ще те последваме. Ако се наложи, някой от нас ще се върне за светлина.
Булик, Вананд и Крамик слушаха разговора им отстрани, но при последните думи на Ермиар, Булик се приближи с няколко стъпки до господаря си и се намеси:
— Простете, но скитникът е прав за едно — думите му жегнаха Безмер; той стрелна с очи грубия войник, който обаче никак не се притесни, а продължи: — не знаем каква е тази волобарска магия и какво може да ни причини, влезем ли там. Ако питате мен, най-разумно е да се разделим. Едните ще влязат първи, а другите едва след като се уверят, че е безопасно. Не си струва да се затрием всички накуп, особено това се отнася за вас.
— Булик е прав — не се стърпя Крамик и излезе напред. — Аз ще вляза заедно с този човек вътре, а вие тримата останете. Хванете вечна светлина, за да сме подготвени, и когато ви повикам, ще дойдете при нас. Знаем, че Вандо добре се справя с кълбетата. Мисля, че не след дълго ще е хванал поне три от тях.
Ермиар нямаше как да не признае, че това е правилното решение, въпреки че любопитството го
