благодарение на волобарския си произход Крамик не се заблуди. Прекалено много време бе прекарал, още от невръстно дете, в изучаване на заклинанията, с които да се придвижва из великата волобарска академия. И въпреки че отдавна бе изгубил вяра, че ще му се удаде случай да ги употреби, съдбата го изненада и той трябваше да се възползва максимално от момента.
Мъжът застана в центъра на помещението и със силен и ясен глас изрече:
— Турама иделиус кавадара, турама иделиус дваман.
Докато изричаше тези думи, в една от каменните стени, неогрята от лъчите, проникващи в пещерата, проблесна кръг от синя светлина, който угасна в мига, в който Крамик замлъкна. Но мъжът бързо се втурна натам и след известно взиране в камъка успя да различи върху него същия релеф, изобразяващ Живото дърво и древните надписи, чрез който бяха проникнали в академията. Надписите на савхи около дървото бяха от клетвата на великия Каршашаранал, основателя на академията.
Крамик бързо извади медальона и го намести върху скалното изображение. В първия момент не се случи нищо. Но след миг земята под него сякаш се разтресе от земетресение, в помещението притъмня и плътен глас се разнесе от нищото. Крамик усети върху лицето си странния вятър, съпровождащ заклинанието, едновременно парещ и студен. В скалата срещу него грейна ярък пламък и когато всичко утихна, той видя пред себе си малък процеп. Провря се през него и изумен се спря на място. Попадна в идеално кръгло помещение, чийто гладки стени сами излъчваха мека светлина. В средата на помещението стоеше красива каменна маса на един крак, покрита с мек плат. Отгоре й лежеше Зелената книга на Живото Дърво. Въпреки че нямаше време да я разгледа добре, той бе сигурен, че е тя. Сърцето на Крамик щеше да изскочи от гърдите. Той рядко се вълнуваше, но това, което му се случи в днешния ден, бе толкова невероятно, че дори и изправен на метър от Зелената книга, той не можеше да повярва на очите си.
Бързо свали и развърза кожената мешка, която носеше на гръб. Пъхна вътре книгата, която бе доста тежка, поради металния обков, обрамчващ тъмно-зелените й корици. Метна на гръб торбата си и бързо излезе през процепа, защото когато отдели книгата от каменната маса, светлината, която излъчваха стените, постепенно изчезна и в помещението се възцари черен мрак. Озовал се в предната галерия, Крамик измъкна медальона от скалата, окачи го на врата си и бързо хукна към голямата зала на академията, където трябваше да се появят другарите му.
Успокои се, когато видя, че каменната зала е все още тъмна и пуста. Тръгна покрай стената, взирайки се внимателно във всеки изход и търсейки камъка, който остави за знак, че арката ще го изведе навън. Потомъкът на волобарите можеше да се ориентира и по съзвездията, но се боеше, че „вълците“ и господарят Ермиар могат да се появят всеки момент. Докато търсеше, чу шум от гласове и дрънчене на оръжие. В следващия миг през една от арките, хванал с две ръце едно кълбо вечна светлина, нахлу Булик и започна да се оглежда. След него в залата влезе Ермиар и накрая — Вананд, понесъл още едно светещо кълбо.
— Крамик — гласът на Булик прокънтя сред каменните колони на огромната зала.
— Тук съм — отвърна им той и се запъти към тримата мъже.
— Какво е това място, ветровете да го отнесат? — смаяно се огледа Булик и пусна кълбото вечна светлина да се рее свободно сред каменните стени на огромната пещера.
— Знам ли — вдигна рамене Крамик — Странно е, нали?
— Хм — невъзмутимо отбеляза Вананд, докато пускаше във въздуха и другото кълбо вечна светлина:
— Това ли е мястото, където живеят лошите духове?
— Невероятно е — Ермиар бе най-впечатлен от тримата. Волобарската академия му направи изключително впечатление. Той тръгна с бавни крачки да обхожда галерията.
— Накъде ли отвеждат тези арки? — запита се той на глас.
— Господарю — обърна се към него Булик, на когото това приключение не харесваше още от момента, в който скалата се разцепи пред тях благодарение на волобарската магия.
— Има нещо гнило в това място, а и тези арки си приличат като две капки вода. Ако тръгнем да обикаляме, може никога да не се озовем отново навън.
— Така е — Крамик потвърди думите на Булик, — докато ви чаках пообиколих наоколо. Всеки изход прилича на останалите. Трудно бихме се ориентирали без помощ. Моят съвет е, ако искате да разгледате мястото, да се върнете с достатъчно хора, факли, въжета и инструменти. Ако тръгнем сега, рискуваме да се загубим.
— Това не би ме спряло, баби такива — отвърна им Ермиар със смях. — Но имаме задача и трябва да тръгнем възможно най-бързо за Карпонили. Жалко че за да разгледаме това място, ще са нужни дни. Някой ден ще се върна тук, но сега Биляра има нужда от нас. Във война сме.
По лицето на Булик премина облекчение и той дори се усмихна. Но Вананд се бе замислил за нещо, прокашля се и се обърна към Крамик:
— Не ми стана ясно какво се случи с онзи скитник, който ни доведе дотук? Ти знаеш ли нещо? Какво му стана?
Крамик свъси вежди:
— Не — отвърна лаконично. — Мислех, че ще се върне с вас. Какво се е случило?
Ермиар се намеси:
— Беше много странен наистина. Един такъв раздърпан, пребледнял и потен. Каза, че му се налага да се прибере до къщата, и хукна като гламав натам.
— Ха-ха-ха — изсмя се гръмко Крамик, — може да е ял нещо развалено на закуска.
— А може и да се е препънал в някой камък и да се е натъкнал на меча ти? — хитро го изгледа наблюдателният Булик и се закикоти. — Май нещо сте се посдърпали двамата?
Крамик се засмя още по-силно и понеже не обичаше да лъже, особено приятелите си, с облекчение отвърна:
— Може да се e спънал, ако не е внимавал.
И четиримата се закикотиха. Спречкването между двама мъже си беше лично тяхна работа и ако Безмер беше имал неблагоразумието да се заяде с Крамик, значи заслужено си бе отнесъл боя. С такова впечатление останаха другарите на волобарския потомък.
— Да тръгваме — каза със съжаление Ермиар и хвърли последен поглед на каменната зала.
Те потеглиха един след друг към изхода. Когато излязоха навън, видяха, че слънцето се е издигнало високо в небето. Мъжете примижаха, за да привикнат очите им към дневната светлина. Само Крамик се запъти веднага към мястото, където вълкът го очакваше вече толкова време.
Когато развърза Дурум и се присъедини към останалите, Ермиар се обърна към него:
— Върни ми медальона. Щом войната свърши, ще се върна тук, за да разгледам останките на град Лимен Карон — той изгледа тримата „вълци“ един по един, — надявам се да ме придружите и вие.
— Ще ме прощавате, господарю — изпъшка Булик, — но тези двамата младежи са по-подходящи от мен. Ако оживея, бих се върнал в Исиней при вечно бременната си жена.
Ермиар се усмихна и кимна с разбиране. Всеки знаеше, че Булик има шест деца, и то само от една жена, а седмото беше на път. Оставаха му още две години във Войската на „сивия вълк“. Той се бе отказал от по- висока длъжност и предпочете да се задоволи с пенсията си на обикновен войник. Не беше лека службата на „сивите вълци“, но поне ги освобождаваха млади и с добра пенсия, така че да изживеят прилично остатъка от живота си.
Крамик измъкна медальона от пазвата си и понечи да го върне на Ермиар. Но една мисъл го възпря.
— Изчакайте, господарю — рече и бързо се върна до входа на академията. Сложи медальона на мястото му в скалата и прошепна, за да не го чуят останалите:
— Варда Лимен Карон.
Небето над тях отново помръкна и вятърът затанцува сред дърветата. От процепа в скалата блесна светлина и входът на академия Лимен Карон с грохот се затвори. Тогава Крамик извади медальона от скалата и го занесе на Ермиар.
— Реших, че ще е по-добре, ако това място остане затворено.
— Добре си се сетил — отговори Ермиар и окачи верижката на врата си.
А Крамик се раздели с медальона, без да съжалява особено, защото бе получил това, което искаше — Зелената книга на Живото Дърво.
