— Играя — отговори кратко той и наведе още по-ниско глава.
— Тичай да кажеш на баща си, че днес ще ме придружиш до Малка Търкулница, и си облечи нещо по- дебело. Има много трънаци, ще се надереш с тия разголени дрехи. Връщаме се след три дни. Чакам те на източната порта след половин час.
Гостед се затича към конюшните. От една страна, стана му неприятно, че прекъсваха военния му поход така безцеремонно, но от друга, разходката с жреца из Малка Търкулница можеше да предложи на момчето нови и интересни приключения. Баща му нямаше нищо против, а и да имаше, не би посмял да откаже на жреца, така че след по-малко от половин час Гостед се бе изтъпанчил пред източната порта на вътрешния град и подритваше разни камъчета, докато чакаше да се появи жрецът.
Батбал не закъсня, метна една обемиста, но не особено тежка торба върху гърба на Гостед и двамата се запътиха към външния град. Чакаше ги дълъг път. Малка Търкулница беше красива гориста местност, осеяна със стръмнини, на изток от град Исиней. Двамата вървяха мълчаливо. Времето бе хубаво и слънцето къпеше в топлите си лъчи града. Хората, които срещаха по улиците, навеждаха глави, отдавайки почит на жреца. Гостед, подтичвайки до него, въртеше любопитните си очи на всички посоки. Рядко му се удаваше да излезе извън стените на вътрешния град. Майка му го вземаше понякога, когато излизаше на пазар, но много рядко, затова хлапакът с жив интерес наблюдаваше всичко около себе си. Ала когато стигнаха външната стена и напуснаха града, интересът му се изпари и на негово място се настаниха досада и скука. Вървяха по прашен път, чийто край не се виждаше. Ако с него бе майка му или поне баща му, Гостед би се оплакал, но жрецът му вдъхваше респект и той се въздържа.
Докато вървяха, се случи нещо странно. Постепенно, въпреки негативната си нагласа, Гостед започна да се успокоява. Усети някаква топлина, нямаща нищо общо със слънцето, което грееше над тях. Тя сякаш го сгря отвътре с един особен гъдел и той бе разтърсен от силна енергия, която се разбушува из тялото му. Почувства импулс да се затича с всичка сила. Присъствието на Батбал едва го възпря да му се подчини. В този момент жрецът го погледна внимателно, сякаш разбираше, че с хлапето се случва нещо особено. Гостед извърна глава и зарея поглед в далечината, смутен от очите на жреца, които го гледаха втренчено:
— Как си, младежо? — попита Батбал.
— Добре съм, жрецо Батбал — смънка момчето.
— Бил ли си друг път в Малка Търкулница?
— Не, никога — поклати глава Гостед.
— Е, сега ще имаш възможност да я видиш. Очарователна местност е.
Гостед не можа да измисли какво да отговори, затова замълча. Двамата продължиха да вървят. Но енергията, която изпълни дребното тяло на момчето, продължи да го изгаря отвътре и от усилието да го прикрие ситни капчици пот избиха по челото му, а устата му пресъхна от силна жажда. Жрецът периодично му мяташе съсредоточени погледи, изпълнени с интерес, докато стигнаха една отбивка, която беше много тясна, но пък значително съкращаваше пътя. Наложи се Гостед да мине отзад, а жрецът да води. Пейзажът около тях се бе променил. Вместо сред голо поле, двамата вече ходеха из гориста местност, изпълнена с прохлада и свежия мирис на борове, извисили клоните си над тях.
— Жаден съм — най-накрая Гостед не издържа сухотата в устата си.
Жрецът спря, свали торбата от рамото си и извади отвътре малка бутилка. Отвори запушалката и я подаде на момчето, което я сграбчи с две ръце и я приближи към устните си. Но преди да отпие, жрецът го спря:
— Чакай, младежо.
Гостед замръзна на място.
— Изпий само една глътка, не повече. Ще се утолиш.
Гостед преодоля импулса да излее цялата бутилка в гърлото си и отпи една малка глътка от шишето. Никога не бе опитвал подобна течност. Сладникава, с леко кисел привкус. Гостед не беше сигурен, че му е харесала, но му се искаше да опита още от нея заради свежестта й. Жрецът обаче издърпа бутилката от ръката му, запуши я и я върна в торбата си.
— Е, как е, напи ли се? — попита той момчето.
— Да — измънка Гостед, учуден, че жаждата му изчезна от малката глътка, — каква е тази напитка?
— Билкова отвара — отвърна разсеяно жрецът и зарея поглед в далечината. — Да тръгваме, остана ни още малко път.
Жрецът метна торбата си на рамо и двамата продължиха да навлизат навътре в гората. Въпреки че бяха вървели с часове, Гостед не усещаше глад. Енергията продължаваше да го изгаря отвътре. Червенина заля лицето му и капчиците пот ставаха все повече и повече. Но сухотата в устата му бе изчезнала напълно благодарение на напитката, която му даде жрецът.
Не след дълго сред дърветата се показа малка дървена къща, живописно разположена до висока скала.
— Пристигнахме — обяви жрецът и свали торбата от рамото си.
Гостед с интерес заоглежда къщата.
— Живее ли някой тук? — попита той, въпреки че мрачните прозорци му подсказаха отговора.
— Не — отговори жрецът, — построих тази къща, за да има къде да преспивам, когато идвам насам. Не е нещо особено, но ще ни предпази от вятъра, който духа по тия места през нощта.
— Хубава е — с възхищение каза Гостед.
Той смяташе, че е велико да имаш къща в гората, в която да ходиш, когато си поискаш.
— Е, влизай, младежо, щом ти харесва. Трябва да запалим огън в камината. Въпреки хубавото време вечер става студено. Ще хапнем и ще стане време за сън. Утре тръгваме по тъмно.
— Къде ще ходим? — не се стърпя момчето и попита, а жрецът, който в това време отваряше вратата на къщата, му отвърна с весели искри в погледа:
— Ще търсим „куцо коренче“. Казват, че придава неповторим вкус на гъбената супа, ако се настърже вътре, докато е още топла. Не съм успял да го намеря досега. Дано да си ми на късмет.
— А защо се казва „куцо коренче“?
По устните на жреца премина загадъчна усмивка.
— „Куцото коренче“ е грудка, която има формата на човек, който си има глава, ръце и тяло, но често се случва да е с един по-дълъг и един по-къс крак. Рахиняните го наричат мандрагора и по техните земи се среща често, а не като у нас. От години го издирвам, пусто да остане. Утре ще ми помогнеш да намерим този корен и ще видиш колко е особен всъщност.
Момчето се замисли. Надяваше се утрешният ден да е по-интересен от днешния. В къщата Гостед усети особена миризма — на дърво и някаква плесен — усещаше се влага. Явно наскоро в Малка Търкулница се бяха изсипали дъждове, проливни като тези, които бяха валяли и в Исиней. Жрецът запали огън в огнището, който огря и стопли дървената стаичка, обзаведена скромно — само с две легла и маса. Докато двамата се хранеха с хляб и мазно сирене, слънцето се скри и сред черния мрак изгряха светлините на кълбетата. Батбал извади отнякъде две дебели одеяла и подаде едното на Гостед.
— Хайде, младежо, завивай се и заспивай, че утре ни чака дълъг ден.
Момчето взе одеялото и се изтегна на твърдото легло. Продължаваше да се чувства странно, топлината го изгаряше отвътре и го затресе в треска като тая, която го повали на легло за цели десет дни миналата зима. Но постепенно сънят го унесе и той заспа, увит в дебелото одеяло. И тогава се случи това, което промени живота му завинаги.
Присъни му се същият път, по който стигнаха до Малка Търкулница. Гостед отново вървеше редом с жреца. Ходеха мълчаливо и бавно, а слънцето грееше, светло и жарко, над тях. Тогава той почувства странната енергия да го изпълва отново, както наяве през деня. Хиляди тръпки разтърсиха тялото му и той усети как топлината го изгаря отвътре. Но в съня си не замълча и не прикри това, което му се случваше, а се обърна към жреца:
— Жрецо Батбал — повика го момчето.
Възрастният мъж се обърна към него и погледите на двамата се срещнаха. Тогава момчето тихо каза:
— Помогнете ми.
