В гората беше тихо и спокойно. Само песните на птиците нарушаваха тишината, а лек ветрец галеше лицето на Салистар. Бе избрал да пътува сам. Не искаше да споделя с някого плановете си за Деница. Дори момичетата, които обеща да даде в жертва на черната юда, бе отвлякъл сам, без чужда помощ.
Още не повече от час път го делеше от пещерата на юдата. Той приглади косата си с ръка и потупа отривисто черния кон по задницата. Конят ускори ход, а Салистар се приведе леко към него. Докато препускаше, дочу встрани от себе си тропот на копита, но когато се обърна, не видя нищо друго освен храсти и дървета. Продължи да язди, като помисли, че му се е сторило, но не след дълго до слуха му ясно достигнаха женски говор и смях, последвани отново от тропот на копита. Той дръпна леко юздите на коня си и отново тръгна бавно, като се оглеждаше на всички страни. Но накъдето и да се обърнеше, виждаше само дървета и птици и нито следа от човек.
Така продължи пътят му почти докато стигна пещерата. Усещаше нечие чуждо присъствие, долавяше постоянно движение около себе си и дочуваше тропот от препускащи копита, но през целия път не успя да види никого. Салистар не се уплаши, но любопитството го изгаряше отвътре. Ако срещата с черната юда не беше толкова важна за него, щеше да се втурне да търси тези, които го следваха, без да се показват. И въпреки че през главата му мина мисълта, че това може да са юдите, когато срещу него изникна руса хубавица, яхнала елен, той с изненада спря на място и стъписано я заоглежда.
Косите й падаха, гъсти и светли, по широките рамене. Дълга бяла дреха, преметната над загорели от слънцето мускулести бедра, покриваше здравото и едро тяло на юдата. Очите й, огромни и зелени, го гледаха втренчено и дори надменно, а в ръката си, отпусната отстрани, държеше дървен лък.
— Кой си ти? — гласът и проехтя с необикновена сила.
— Казвам се Салистар — отговори спокойно мъжът.
— Мини тогава — отвърна юдата и се скри сред дърветата, правейки му път.
Салистар бе поразен от вида й. Огромният елен с гъста грива и гигантски разклонени рога, змиите, увити като юзди, и необикновената мощ и красота на жената го впечатлиха силно. Той знаеше, че тя е една от тези, които бе принесъл в жертва на черната юда, но му бе трудно да го повярва. Момичетата, които бе отвлякъл, бяха невзрачни и слаби същества и според него — ненужни никому. А тази, която видя преди малко пред себе си, бе невероятно красиво и много силно създание. Това го накара да се замисли за съдбата на Деница. Дали принцесата на Юртия бе станала също толкова хубава и силна жена. Съвсем скоро му предстоеше да разбере, защото входът на пещерата вече се намираше само на няколко крачки от него. Салистар скочи от коня си и го завърза за едно близко дърво.
Смесени чувства бушуваха в гърдите му, докато вървеше към входа на пещерата. Той имаше нужда от Деница. Бе усетил енергията й и знаеше, че с малко помощ ще се разкрие силата, която притежава. Жреците не обучаваха жени, нито стети-сантропи, но Салистар бе сигурен, че не един от тях е усетил заложбите й. Ала той се нуждаеше от нея не само за да не загуби уменията си. Обичаше я от времето, когато бяха деца. Деница дори не подозираше, че той я познава отдавна, а още повече, че изпитва и чувства към нея. Със саркастичното си и надменно държание той ги бе прикрил добре.
Салистар, или както бе истинското му име Гостед, произхождаше от ури-сантропи, кастата на простолюдието. Баща му бе коняр, но тъй като бе много добър в занаята си, а успя да направи и някои влиятелни познанства, постепенно се издигна до царски коняр и заедно със семейството си отиде да живее в двора на двореца Исиней. Така като дете Гостед, който бе с няколко години по-голям от принцесата, бе имал възможността да я наблюдава много пъти. Още от онези дни й се възхищаваше заради силния дух и любовта й към конете, които, като дете на коняр, обичаше и той. Постепенно, когато Деница израсна и красива, освен всичко друго, Гостед осъзна, че ще я обича винаги, макар да знаеше, че е безнадеждно, защото тя бе стети-сантропи.
Тъй като бе от простолюдието, единственият му шанс да стане нещо повече от коняр като баща си бяха или жреците или военните. И този шанс му се усмихна, въпреки че бе навършил вече цели десет години, когато жрецът Батбал откри у него умението да отваря канала на душата си. Стана съвсем случайно, но оттогава животът на Гостед се промени коренно. Единственото, което остана от стария му живот в двореца, бе любовта му към принцесата. И всяка година, когато се прибираше за десетте дни почивка, на които имаше право като ученик на жреците, се убеждаваше отново и отново в любовта си.
Когато навлезе в пещерата на юдата, цареше гъст мрак, но както винаги в далечината светеха пламъците на огъня, който черната палеше винаги, когато се намираше вътре. Салистар с бавни крачки се отправи към светлината.
Ирника го очакваше сама, изтегната спокойно до огъня. Юдите не усещаха студ, нито топлина, но чувстваха близостта на огъня, която им беше приятна. Тя усети Салистар, преди да влезе в пещерата и да чуе стъпките му. Надигна се леко и устреми зеления си поглед в мрака. Очите на юдите виждаха и в най- черната нощ така ясно, както през деня. Но докато Ирника знаеше кого да очаква, то Салистар беше силно изненадан, когато видя, че вместо старата юда го очаква млада и красива жена като онази, която го пресрещна пред пещерата.
В първия момент поради голямата промяна Салистар не позна принцесата на Юртия. Той се приближи към нея и се поклони учтиво:
— Името ми е Салистар. Черната юда ме очаква.
Лека усмивка премина по лицето на Ирника, когато отговори:
— Ние всички, аз и моите сестри, се наричаме черни юди — черна кръв тече във вените ни. Но аз съм тази, която те очаква днес.
Салистар позна гласа на Деница и внимателно се взря в лицето й:
— Деница!?
— Името ми вече е Ирника, изменнико, Деница умря.
— Ти ли си, юдо? — с ужас я запита Салистар. — Ти си взела тялото й.
Смехът на Ирника прокънтя в пещерата:
— Изменнико, не помниш ли, че ти ми предложи принцесата?
Гняв се надигна в Салистар и тъмна сянка премина по лицето му:
— Аз исках да й вдъхнеш от силата си, за да не умре. В замяна ти дадох единадесет момичета, както пожела. Защо ме измами? Защо не взе някоя от тях?
— Успокой се — властно нареди юдата. — Не мога да й дам от силата на юда, без да й дам душа на юда. Има тринадесет юдийски души на този свят, изменнико, и никой не може да има от силата им, без да носи в себе си душа и име на юда и без да е бил принесен в жертва. Ти ми я принесе в жертва, аз й дадох име и душа.
Салистар наведе глава. Но не от мъка или съжаление, а от ярост и гняв. Черната юда го бе измамила.
— Ти имаше своя шанс, изменнико — продължи юдата. — Но прибърза и не обърна внимание на думите ми. Ала все пак ми помогна и аз ще ти се отплатя. Душата на тая, която се е наричала Деница, не се е погубила съвсем. Ще ти позволя да говориш с нея и нека тя да реши каква ще е твоята отплата.
В момента, когато изрече тези думи, Ирника вдигна високо ръката си. От тъмнината изникнаха две руси красавици в бели дрехи и застанаха на равно разстояние от двете й страни. Вдигнаха лъковете си и ги насочиха към Салистар.
— Те ще ме пазят, изменнико. Не смей да ме приближиш, защото при първата ти крачка стрелите им ще те поразят — заплаши го Ирника.
Салистар забрави за момент яда си и с изненада погледна към двете жени, насочили оръжията си към него. Той не бе направил нито едно движение, което да се изтълкува като заплаха към Ирника. И въпреки това тя се почувства застрашена. „Защо ли?“ запита се Салистар. Докато се чудеше с какво е провокирал поведението на юдите, той забеляза, че Ирника е наклонила глава и разплита плитката, вплетена сред разкошните й коси. Когато я разплете, в ръката й остана парче плат, по което проблесна за миг дъгата. Тя го сгъна и го прибра в кожената торбичка, висяща на колана й. След това вдигна очи и погледна Салистар. И той разбра, че пред него вече стои Деница. В този момент си спомни думите на старата юда, изречени преди пет дена в същата тая пещера, когато се съгласи да спаси живота на принцесата. Тя бе казала
