Веднага след това нещо силно го разтърси и Гостед отвори очи. Батбал го бе хванал за раменете и го будеше.
— Ставай, младежо, и ми кажи какво става?
Гостед се разбуди и объркан се огледа. В огнището още гореше огън и осветяваше смръщеното лице на жреца. Момчето се уплаши.
— Криеш нещо от мен през целия ден — продължи с висок глас жрецът. — Казвай какво ти е?
— Не знам — сълзи избиха в очите на момчето, стреснато от съня и от надвесения над него Батбал. Треската продължаваше да го изгаря отвътре — по-силна от всякога.
— Ти отвори канала на душата си и се свърза с мен. Казвай, момче, какво ти е?
— Имам треска, жрецо Батбал, май се разболявам — проплака Гостед, — нещо ме гори отвътре.
Жрецът се успокои, приседна до леглото на момчето и се усмихна:
— Защо не каза по-рано, момче? Нищо ти няма, не го мисли.
Батбал се протегна, вдигна от земята торбата си и извади отвътре висока бутилка.
— Ето, пийни си. Това е царски квесел.
Гостед избърса с ръкави сълзите си и надигна с облекчение бутилката. Напи се хубаво и я върна на жреца.
— Усети треската, когато напуснахме града, нали, младежо? — Батбал се наведе към момчето и погледна в очите му.
Гостед кимна с глава:
— Да, жрецо Батбал.
Сега ще ти кажа какво се е случило. Когато останахме само двамата и ти съсредоточи вниманието си единствено върху пътуването с мен, си усетил енергията ми, защото аз не си сложих бариера. Когато сме сред хора, ние слагаме бариера пред енергийния си поток, или орендата си, защото иначе тя се разпилява сред тези, които нямат толкова силна енергия и несъзнателно я изсмукват от такива като нас, чиято оренда е голяма. Но теб подцених и виж какво се случи — засмя се Батбал. — Моята оренда е предизвикала треската ти, защото се е сблъскала с твоята. Ти не си научен да управляваш силата, която имаш, и затова тялото ти реагира така. А ти имаш изключителна сила. Не всеки успява да отвори канала на душата си като теб още при първия сблъсък с енергията. Аз например не успях дори от десетия път, въпреки че се сблъсках с духа на самия Алобоготур.
Гостед гледаше жреца с широко отворени очи и попиваше всяка негова дума.
— Вярно, че сокът на Живото Дърво помогна, но все пак си изключение — продължи жрецът. — Нужно е да тренираш тази сила, младежо. Трябва да се научиш да слагаш бариера пред енергията си и да я управляваш и направляваш правилно. Иначе с годините хората ще я изпият от теб, а не си струва да я попилееш така. Ще те изпратя в Карпонили, откъдето ще те насочат към школата, подходяща за теб.
— В Карпонили — ахна момчето, повтаряйки думите на Батбал, — наистина ли?
Жрецът го погледна строго:
— Не бързай да се радваш. Няма да ти е лесно там, младежо.
Но Гостед бе прекалено възбуден от думите на жреца и с чисто детска надежда попита:
— А ще стана ли сангас?
Жрецът се засмя от сърце и се премести на другото легло, където се уви добре с одеялото.
— Заспивай сега, а какъв ще станеш утре, зависи единствено от теб.
Това бе първият досег на Гостед с енергията. И ако тогава мечтата му бе да стане сангас, то сега, препускайки на бързия си кон, той гонеше друга мечта — да придобие магията на древните волобари и да се добере до техните тайни.
Тъй като не бързаха, Ермиар и тримата му спътници Вананд, Булик и Крамик се завърнаха при останалите „вълци“, когато слънцето вече залязваше, озарило с огнени отблясъци хоризонта. Щяха да пренощуват в пещерите и да се възползват още една, последна, вечер от гостоприемството на кодилците. Апетитна миризма погали обонянието на четиримата мъже след като се промъкнаха през тесния вход на една от пещерите. Вътре ги посрещнаха весела глъчка, топли огньове и казани, пълни с гореща чорба. Навсякъде бяха разхвърляни завивки и кожи, а тук-там писъците на някое дете огласяха и без това шумната пещера. Щом се появиха на входа, Загарда ги видя, отдели се от групата жени, с които до този момент водеше някакъв оживен разговор, и се втурна към Ермиар.
— Здравей, Загарда — усмихнат я срещна той, — как си?
— Добре — отговори Загарда и се огледа. Видя, че Ермиар е придружен от тримата „вълци“, но явно погледът й търсеше още някого, защото не успя да прикрие разочарованието си.
— Безмер не е ли с вас? — попита момичето, видимо притеснено.
Ермиар поклати глава:
— Не, изчезна нанякъде — отвърна й разсеяно той и добави: — Гладни сме. Ще организираш ли нещо, та да хапнем по-скоро?
Загарда кимна и тръгна с бързи крачки обратно към групата жени, с които говореше допреди малко. Наведе се, каза им няколко думи и две от тях се изправиха. Със сръчни движения жените набързо постлаха шарено платно до един от огньовете, около който сладко спяха три малки дечица. Отрупаха платното с хляб, сирене, месо и топла супа. Когато трапезата за Ермиар и спътниците му бе сложена, жените гушнаха в прегръдките си децата и ги отнесоха със себе си. Четиримата се настаниха около огъня и лакомо се нахвърлиха върху храната. Дурум също опита от месото, седнал в краката на господаря си, и когато се нахрани, се запъти към изхода. Сивият вълк обичаше да скита нощем сред тъмните дебри, а Крамик не го спираше. На сутринта Дурум винаги се завръщаше.
След четвърт час върху платното бяха останали само трохи и празни съдове. Ермиар, доволен от обилното ядене, се изтегна до огъня и очите му зашариха из препълнената с кодилци пещера. Глъчката от разговорите бе значително утихнала, тъй като повечето от тях заспиваха, увити в дебели кожи и одеяла. Тримата му спътници също вече спяха около огъня, а гърленото хъркане на Булик се разнасяше и сливаше с останалите шумове в пещерата. Погледът на Ермиар се спря на крехката фигура на Загарда, легнала наблизо. Лицето й бе полуосветено от гаснещите вече огньове. Равномерното й дишане му подсказа, че е заспала, но по руменината на бузите й и неизсъхналата още сълза разбра, че е заспала, плачейки. Той се досети защо плаче Загарда. Момичето бе влюбено в Безмер, който, освен че не отговаряше на чувствата й, бе изчезнал, без някой да разбере къде и защо.
Ермиар я погледа още известно време и се обърна към стената. Преди да заспи, той си каза, че като свърши войната, ще се върне и ще я вземе за жена. И друг път, макар и рядко, се бе случвало мъж от стети-сантропи да си вземе за жена момиче от ури-сантропи. Той знаеше, че за него е определена Бендидора от Ябрус и за да спази традициите, щеше да вземе нея за първа жена. Но сърцето му искаше Загарда, макар и да знаеше, че в момента девойката обича друг. Втората му сватба щеше да е със Загарда. Ермиар не се съмняваше в това.
Дежурният войник го събуди рано на другия ден. Слънцето още не беше изгряло и кодилците спяха дълбоко. Другарите от отряда му се облякоха набързо, измъкнаха се тихомълком от пещерите и оседлаха конете си. Събраха се всички на поляната и тъкмо когато Ермиар се накани да нададе бойния вик на „вълците“, чу зад себе си звук от тичащи стъпки. Загарда бързаше задъхана към него, а косите и се вееха назад от силния вятър.
— Карн веган — и се понесе устремно напред сред възклицанията на другарите си.
