Един ден той бе излязъл на разходка, когато срещу него се зададе ездач.
— Колко странно — помисли си той, защото бе свикнал да вижда единствено колесници. Не му бе хрумвала мисълта, че конете могат и да се яздят.
Но когато ездачът спря до него, учудването му се смени с изумление, примесено със страх. Той никога досега не се беше сблъсквал с подобни кон и ездач:
Конят бе необикновено едър, с черна, лъскава козина и ясно изразени мускули. Гривата и опашката му бяха гъсти и дълги, а очите му, дълбоки и тъмни като нощ, пронизваха с острота и интелект, сякаш човешки. Ездачът също беше едър и висок, целият в черни дрехи. Дълга, тъмна и лъскава коса падаше върху раменете му. Ала лицето му бе невероятно. Когато го погледна, първо, забеляза как се сменя цветът на очите му. Те ставаха ту пъстри, ту ярко– или наситено-сини, ту зелени или тъмни почти до черно. После осъзна, че освен тях не може да различи нищо друго. Чертите на лицето му бяха някак размити, без точни линии и очертания. Колкото и да се опитваше да види формата на устата или носа му — не успяваше, сякаш бяха забулени в мъгла. Единственото място, където можеше да съсредоточи погледа си, бяха очите на странния ездач.
Тръпки полазиха по гърба му, прииска му се да побегне, но в този момент черният конник го заговори:
— Търся вода. Има ли някъде наблизо?
— Има — отговори той и показа с ръка, — зад онзи хълм, там тече река. Не е далече.
Ездачът благодари с жест и се накани да отмине.
— Никога не съм виждал човек да язди кон. Как го научихте?
Черният ездач го погледна и отговори:
— Аз не съм човек, а това не е кон. Това е душата ми, приела форма на кон.
— Щом не си човек, какво си тогава? — попита той и отново усети страх да се прокрадва в сърцето му.
— Аз съм демон — отговори ездачът, засмя се зловещо и подкара коня, за да отмине, но тогава той се затича към него и извика:
— Щом си демон, тогава знаеш защо живеем ние, хората.
Демонът се обърна през рамо към него и отвърна:
— Не, не знам. Само Великият съдия знае отговора, питай него.
И продължи по пътя си.
Тогава той усети силна болка и мъка в себе си. Не разбра за какво му говори демона, не знаеше какъв е този Велик съдия, не му се искаше да се връща назад при колесницата и красивата жена, където се чувстваше самотен. Не помнеше миналото си, не знаеше за какво живее. Пое дълбоко въздух и се провикна след демона:
— Демоне, вземи ми душата, не ми се живее вече.
Демонът го чу, обърна се и зловещият му смях прозвуча отново, преди да отговори:
— Как да взема нещо от теб, когато не го притежаваш? Намери душата си и може би някой ден ще се срещнем отново.
Той видя как демонът препусна като вихрушка и се изгуби зад високия хълм.
Глава XVI
Вълци
Няколко часа оставаха до съмване. Долу, пред стените на град Артебос, все още свистяха стрелите на уголците. Управителят на Артебос, Трацимир и петима от военно-командващите се бяха събрали в една от закритите кули в крепостта на външния град. Вътре бяха наредени няколко дървени стола и една паянтова маса, а от тавана висяха десетина гнезда на нощни харлии, чиито обитатели тревожно прехвърчаха напред-назад, обезпокоени от шума на битката, която се водеше отвън. Пет-шест кълбета на вечната светлина осигуряваха осветление в помещението. От покрива на кулата долитаха виковете на войниците, които отбраняваха крепостта.
— Кан-императорът ще се появи всеки момент, а уголците не се отказват — Трацимир се изправи и се приближи към бойницата, откъдето се загледа в битката навън. — Проклети самоубийци — добави той и се върна на масата при останалите.
— Може да е капан — предположи Гаран, командващият „ястребите“.
— Капан, но какъв? — почуди се Трацимир. — Съгледвачите ни са навлезли с километри в уголска територия, но не са видели да имат подкрепление. Те са банда безумци, водени от ненормалник. Нямам друго обяснение.
— Така е — намеси се с боботещ глас Брегун, възедър и обилно окосмен мъж, който бе водач на „дивите котки“. — Сумати жертви дадоха проклетниците и какво постигат?! Срутиха на две места стената, но то е нищо. Луди са — и за да демонстрира колко са луди, вдигна топчестия си показалец, заби го в твърдата си четина, несресвана от дни, и го завъртя усърдно.
— Нещо не е както трябва. Винаги нападат нощем, що за мания. А и откакто се бием, не се хвърлят в битката с цялата си сила. Струва ми се, че ни напада една трета от войската им. Ако излезем навън, ще ги сразим без проблеми, не е нужно да чакаме кан-императора — поклати глава Гаран.
— Може би искат да мислим точно така и ни примамват да излезем — повдигна вежди Трацимир.
— Едва ли — намеси се Сувар от войската на „сивите вълци“, — мисля, че пазят силите си. Знаят, че кан-императорът ще ни се притече на помощ, за да ги отблъсне, докато са още на границата, и чакат да се появи.
— Не се връзва — смръщи вежди Гаран. — Бакуриан знае, че Артебос е малък град. Силите ни не са големи. Трябваше да ни атакува бързо и с пълните си възможности. Всеки ден забавяне от негова страна е ден преднина за кан-императора. А и енергията на хората му се похабява.
— Бакуриан е глупак — избоботи Брегун.
Гаран го изгледа изпод вежди, но не каза нищо.
— Както и да е — каза Трацимир, — ние изпълнихме задачата си и удържахме Бакуриан на границата до идването на императора. Скоро тези безумци отвън ще бъдат довършени до един — той се изправи. — Какво ще кажете, да се присъединим към войниците отвън, а?
Пръв след него се надигна Брегун и с доволна усмивка отвърна:
— Не бих изпуснал възможността да пратя в отвъдното още от тези уголски гадове.
Мъжете се изправиха и последваха Трацимир извън кулата. Всеки от тях се запъти към различни части на крепостта, там, където се биеха войските им. Самият Трацимир тръгна след Гаран по витата стълба към покрива на кулата. Хоризонтът бе почнал да просветлява. Залегнали зад бойниците, петима стрелци от „ястребите“ обстрелваха уголците. Изкачили стъпалата, двамата военноначалници се снишиха зад бойниците, за да не ги улучи някоя вражеска стрела, и внимателно погледнаха навън. Въпреки тъмнината с просто око се виждаше, че уголците изнемогват. Биеха се вече шест нощи. И както бе казал Гаран, ставаха все по-малко. Това се дължеше на жертвите, които даваха в боя всяка нощ. Бакуриан бе изоставил част от войската си пред стените на Артебос с обещанието, че ще се върне. Той, разбира се, нямаше такова намерение, но уголците се бореха храбро и самоотвержено с надеждата, че помощта ще дойде.
Небето съвсем просветля и кълбетата вечна светлина се стопиха невидими из въздуха. Тъмнината се отдръпна от бойното поле, а с нея и уголците. Те се скриха в шатрите си сред дърветата, изпълнявайки последната заповед на Бакуриан, отпреди да ги напусне — да нападат винаги нощем под прикритието на тъмнината.
Но Трацимир не разпусна хората от местата им, защото очакваше всеки момент кан-императорът да се появи. Нареди на Сувар да строи конницата пред портата, за да може да излезе веднага по даден от него знак. Пешаците също се строиха в очакване на кан-императора, а стрелците останаха на местата си по бойниците и стените на града. Въпреки безсънната нощ Трацимир чакаше на мястото си, без да се чувства уморен. Надяваше се всичко да приключи днес, това го крепеше свеж и бодър. И ето че четвърт час след прекратяването на уголската атака, оправдавайки очакванията на артебосци, императорът се зададе начело
