Схватката стана ожесточена, и ако вълците, повикани от Дурум, не се бяха притекли на помощ, за да забавят устрема на негулите, от билярите едва ли щеше да остане жив човек.
Крамик се биеше уверено с двама от негулите. Бързината и ясният поглед в тъмното му даваха предимство и те не успяваха да го засегнат, но около него другарите му изнемогваха. Очите му спряха за миг на Ермиар, който храбро се биеше също с двама негули, но Булик, застанал от другата му страна, бе ранен, от ръката му капеше кръв. Едва удържаше нападналия го негул, нуждаеше се от помощ. Крамик се съсредоточи максимално и издебна единия си противник в момента, когато с две ръце замахваше с тежкия си меч. Извъртя се, сниши се бързо и със светкавичен замах промуши негула още докато се засилваше, за да нанесе удар. След това се извъртя изненадващо и посече крака на другия си противник. Негулът падна на една страна и Крамик използва момента, за да го промуши в гърлото. Кръвта бликна и го опръска по лицето и дрехите. За момент през съзнанието му премина мисълта, че не е трябвало да го допуска, но след това миризмата на кръв проникна в мозъка му и го завладя. Очите и косите на Крамик станаха черни, тъмни сенки ги покриха. Подобно на вихър той развъртя сабята си и негулите започнаха да падат един след друг, сякаш парцалени кукли. Нечовешките сили, влели се в кръвта му, го изправяха пред трима-четирима негули наведнъж. Те падаха след секунди, неуспели да замахнат дори веднъж с мечовете си. Билярите гледаха онемели как Крамик поваля всичко пред себе си с лекота. Изведнъж пред него изскочи Дурум. Вълкът втренчи очите си в Крамик и между зъбите му прозвуча тихо ръмжене. Постепенно черният цвят се отдръпна от косите и очите на волобара и погледът му се проясни. Той се огледа, вече спокоен. Само неколцина негули бяха успели да се измъкнат от сабята на Крамик и да побягнат в гората. Всички останали лежаха съсечени. Ермиар се приближи до Крамик, гледайки го с недоумение, и попита:
— Какво беше това, човече?
Крамик наведе глава. Нямаше какво да каже, волобарската му природа се бе проявила. Но някак си трябваше да се прикрие. Докато обмисляше какво да отговори, отвсякъде се чуха възторжени възгласи. Войниците се приближиха към него сред труповете на негулите, хванаха го и го метнаха два-три пъти във въздуха. Някой от тях го прегръщаха, други го потупваха по раменете.
— Понякога в тежки моменти човек отключва неподозирани способности — каза Булик и го потупа по ръката, — голям дявол си бил.
Крамик се засмя малко пресилено, но облекчен, че всичко се е разминало. Благодарение на нощта никой не видя, че сенките покриха очите и косите му, докато се биеше с негулите.
— Вижте — извика Вананд и насочи вниманието на войниците към глутницата вълци, която им се бе притекла на помощ.
Животните се хранеха настървено с труповете на негулите. Кръв се стичаше по озъбените им муцуни. Ермиар и неколцина други сгърчиха лицата си в гримаса.
— Трябва ли да позволяваме това? — попита някой с отвращение.
— Оставете ги — намеси се Крамик — те се биха за нас.
— Но защо? — недоумение се четеше в погледа на Ермиар — Как ги накара?
— Дурум ги извика — отговори Крамик и потърси с поглед сивия вълк. Сребристата му козина се белееше в мрака. И той като останалите вълци се възползваше от труповете на негулите и късаше от телата им едри парчета плът, които сдъвкваше с наслада.
— Ти и твоят вълк ни спасихте, Крамик. Когато се върнем в Исиней, ще се погрижа да получиш достойна отплата — сериозно каза Ермиар, докато гледаше с пребледняло лице как Дурум се храни.
— Върша това, което трябва — отговори тихо Крамик.
И когато демонът изчезна от погледа му, той тръгна след него. Бе решил да не се връща обратно в удобната колесница.
— Искам да намеря себе си — каза си той, — искам да разбера какво е важно за мен и искам да яздя като демона, дори ако трябва сам да стана демон.
Минаваха дни, той продължаваше да върви, без да знае накъде отива, но с надеждата, че е на прав път и ще открие това, което търси.
Веднъж, вървейки по една широка пътека, видя срещу себе си висока каменна кула. Тя се издигаше нагоре в небето, самотна и обрасла в бурени. Той се приближи до нея, огледа тухлената стена и започна да я обхожда, с намерението да открие врата и прозорци. Чудеше се дали има обитатели и какво е предназначението й на това място, където от часове не бе срещнал жива душа. Едва направил няколко крачки, забеляза голямата метална врата. Бе масивна и тежка, проядена от ръжда. Вратата се отвори лесно. Вътре, на светлината, проникнала отвън, се откри широко каменно стълбище с метални перила. Той се поколеба, но реши да се изкачи до върха на кулата.
Но грешеше. Времето минаваше, той се катереше, но стълбите нямаха край. Все по-често той се спираше да почине и си казваше — още малко, краят е близо — но стъпалата следваха едно след друго, едно след друго и тих ужас започна да го обзема. Въпреки че бе отделил много от времето си, да се изкачва, той реши да се върне обратно, защото имаше нещо зловещо в тази кула, чийто връх не можеше да бъде достигнат.
Но когато се обърна и се опита да стъпи върху долното стъпало, се натъкна единствено на въздух и нищо друго. Студена пот изби по челото му, а ръката, хванала металното перило, се разтрепери неудържимо и той едва се задържа на краката си. Единственото, което му оставаше от тук нататък, бе да се катери нагоре. Проклинайки се, че не отмина кулата, когато я видя на пътя си, той продължи да се изкачва по зловещото стълбище.
XVII глава
Чертозите на демона
Ермиар и войниците оставиха осеяната с трупове поляна на вълците и тръгнаха да търсят друго място за пренощуване. Наблизо можеше да има още негулски отряди, затова не бяха в безопасност. Бавно и тихо вървяха сред дърветата, тъмнината им пречеше. Дурум бе останал с глутницата вълци, но Крамик знаеше, че още преди зазоряване ще намери следите им, за да пътуват заедно през деня.
След близо час ходене се спряха на закътана от две скали и борова гора поляна. Кълбетата вечна светлина над тях хвърляха достатъчно светлина, за да успеят да превържат ранените. Скоро всички бяха налягали по земята, но малцина успяха да заспят, превъзбудени от нападението на негулите. Крамик, чието дежурство бе свършило, заспа веднага, защото болките в главата от това, че използва умението си да вижда в тъмното, започнаха. Единственият начин да се спаси от тях, бе да заспи дълбок и ободряващ сън.
На около два метра от него лежаха Ермиар и Булик, но те не успяваха да заспят. Болката в крака пречеше на Булик, а Ермиар обмисляше случката и колкото повече мислеше, толкова повече се тревожеше.
— Булик — прошепна Ермиар, за да не събуди останалите, които спяха.
— Да — изпъшка Булик и се обърна към него.
— Какво търсят проклетите негули в Карпонили?
— И аз се питам същото, господарю — отговори Булик и поклати глава в недоумение.
— Сигурно се възползват от войната с Уголия — каза Ермиар повече на себе си, отколкото на Булик — и плячкосват наоколо.
— Хм, простете, но ми се вижда малко вероятно — възрази Булик. — В планината няма какво толкова да
