до ден днешен не се интересуваха много от живота в равнините. Това, че бяха изолирани, ги бе спасило от геноцида на хората срещу волобарите. Дълги години планинците дори не разбрали, че са останали единствените от своята раса. Но когато научили тази новина, тя не променила с нищо живота им, освен че предприели мерки да останат още по-скрити и изолирани от останалата част на света. Планинците били добри ловци, смели и храбри мъже и жени, но не владеели добре магията. Естествено, в сравнение с хората, магията им била могъща, но и на половина не се доближавала до уменията на волобарите от градовете.
Дядото на Крамик — Салавик, израснал с почит към великия магьосник Каршашаранал, родоначалника, и с гордост от принадлежността си към волобарския народ. Бе слушал за държавата Дебриагадам и трите свещени места — академия Лимен Карон, Чертозите на демона и Юдина поляна. Но животът му протекъл като на всеки един планинец. Когато навършил тридесет години, го харесала волобарката Кадаша, бабата на Крамик, и си го избрала за мъж, както повелявал обичаят на планинците. Инициативата по любовните въпроси винаги поемали волобарките. Двамата се сдобили с дъщеря Иршине, която на тридесет и пет години харесала и избрала за мъж четиридесет и две годишния ловец Одик. Десет години след това, когато вече не вярвали, че ще имат дете, Иршине забременяла и родила Крамик. Но за нещастие само пет дни след раждането на сина си, Одик загинал. Паднал от една скала, ловувайки диви кози, които били основно препитание за волобарите планиници. Иршине не могла да преживее загубата на мъжа си и няколко дни след трагедията последвала Одик и се хвърлила от същата скала. Така Крамик останал сирак и грижата за него поели баба му Кадаша и дядо му Салавик. Може би животът на Крамик щеше да протече така, както на останалите планинци. Да стане добър ловец, да си намери жена и да изживее живота си сред високите планински върхове. Но една нощ, скоро след смъртта на дъщеря си Иршине, Салавик сънувал сън видение. Призовал го самият Каршашаранал, родоначалникът на волобарите, техният бог и пазител на академия Лимен Карон. Казал му, че волобарите трябва да намерят Зелената книга и да я преместят в Кабур Далет, последното волобарско убежище, където няма да е достъпна за хората. По думите на Салавик родоначалникът за една нощ му предал знания за академията, до които волобарите планинци никога не са имали достъп. Заклел го в името на волобарския род да заведе и отгледа Крамик в равнините, сред хората, там, където някога се намирала Дебриагадам, защото Каршашаранал избрал Крамик за пазител на Зелената книга. Той трябвало да е волобарът, който да намери книгата и да я занесе в Кабур Далет. Салавик не се поколебал, а още на следващия ден започнал да се готви за предстоящия дълъг път заедно с жена си Кадаша. Той знаел, че сънят видение не бива да се пренебрегва. Взел със себе си само най-необходимите вещи и много от метала злато, за който знаел, че е извънредно ценен за хората. Не минали и десет дни от нощта на съня видение, когато тримата волобари тръгнали към Биляра заедно с вълка на Кадаша и вълчицата на Салавик, бъдещите родители на Дурум. Крамик още бил бебе и по това време нямал свой вълк. Когато достигнали благополучно пределите на Биляра, решили да се представят за жители на Раха, тъй като рахиняните били народ, за който много малко се знаело. Било им трудно отначало, защото не познавали нито езика, нито нравите на билярите. Харесали си местността до езерото Среброискрен пляг и благодарение на златото, което притежавали, построили каменното имение. В деня, когато Крамик навършил три години, Кадаша издъхнала, стъпкана от кон, докато се опитвала да го обязди. Волобарите планинци не отглеждали коне. Единствените животни, с които живеели в хармония, били сивите планински вълци от Кабур Далет. Това били най-едрите и силни представители на този животински вид. Изключително умни и верни, свързани с волобарите от дълбока древност и обвързани с неразрушима магия. Но както Кадаша, така и Салавик били силно впечатлени от красивите коне и начина, по който ги яздели хората. Решили да изучат ездата и закупили три прекрасни коня. Ала поради неопитността си избрали наистина красиви, но много буйни, своенравни и доста диви животни. И въпреки че няколко години след този случай Салавик добре овладял ездата и нрава на конете, жертвата била дадена и бабата на Крамик загинала. Салавик и невръстният Крамик останали сами. Тогава Салавик се сдобил с придружители от пленените севери, за да се грижат за домакинството в каменното имение, и се отдал единствено на Крамик.
Научи го на древния волобарски език савхи, който днес използваха и жреците; на нововъзникналия билярски, взел за основа савхи, но значително опростен; и на родния кашали — наречие, което използваха волобарите планинци. Крамик овладя безпроблемно и говора и писмеността им. Салавик му предаде всички магии, които умее, а в стаята си Крамик имаше нарисувани на стената съзвездията, по които се ориентираха волобарите. Дядо му твърдеше, че е научил тази карта от великия Каршашаранал в нощта, когато му се явил в съня видение. А каквото не можеше да научи от дядо си, Крамик научи от учителите по различни предмети, на които Салавик плащаше добре, за да го посещават всекидневно в имението.
Салавик особено държеше на обучението на Крамик в боя със сабя, тъй като самият той бе майстор на това оръжие. Не минаваше ден, без двамата да се упражняват поне час.
Други умения, които придоби Крамик още от невръстен, бяха язденето и стрелбата с лък и с арбалет. Обучението му не отстъпваше по нищо на това, което получаваха членовете на стети-сантропи, дори го надвишаваше, защото Крамик се ползваше с две предимства — индивидуалното обучение и това, че е волобар.
През тези години често излизаха на лов из дивите околности на езерото след като Крамик се сдоби с вълка Дурум. А ловът за Крамик бе голямо и с нетърпение чакано удоволствие.
Но в известна степен младостта му премина в изолация, тъй като Салавик се стараеше да не се сближават много с хората, изпитваше към тях недоверие и неприязън, които не можеше да скрива. За всички петдесетина жители из околността на езерото Среброискрен пляг двамата господари на каменното имение — старият и младият — си оставаха странни чужденци, обгърнати в тайнственост.
Салавик се постара Крамик да научи всичко за волобарите, за обичаите и вярванията им. Още от дете започна да му внушава идеята, че трябва да издири Зелената книга и да я върне на волобарския народ според повелята на Каршашаранал. Често му припомняше историята с унищожаването на волобарите в градовете, за да не се доверява никога на хората, а още по-малко на жреците.
Преди близо триста години човеците отровили водите на волобарите с отрова. Отровата действала бавно, моряла като болест и отнемала силата им. Първо измрели невръстните деца, чиито организми били по-податливи. Много майки и бащи сложили сами край на живота си след тази трагедия. Накрая волобарите разбрали, че водите им са отровени, но вече било късно. Погинали в мъки и болки, а малкото, които имали шанс да оцелеят, били избити от ръцете на хората. Така била затрита волобарската раса.
Крамик помнеше тази история, но колкото повече опознаваше човеците, толкова повече харесваше някои от тях. Тези хора, с които общуваше, дори и представа си нямаха, че е имало волобарска раса, въпреки че в преданията им за отминалите дни се говореше за епидемия, която погубила много човеци — нещо, което подозрително напомняше на случилото се с волобарите. Ала явно някой се бе постарал да преиначи историята, за да се забрави волобарската раса и избиването на народа му да се представя като епидемия, покосила хората, а не волобарите.
Преди да умре, дядо му го бе накарал да се запише в билярската войска, за да узнае повече за живота на хората и за това, откъде да започне с издирването на книгата. През годините, прекарани сред билярските войници, Крамик си бе създал добри и верни приятелства. На моменти дори пренебрегваше волобарския си произход и се чувстваше като един от тях, като човек. Ала волобарската му кръв винаги се обаждаше и напомняше за себе си. Той бе волобар планинец и нямаше как да го забрави.
Крамик не знаеше защо е толкова важно да намери Книгата, но за нищо на света нямаше да се откаже, защото сънят видение никога не трябва да се пренебрегва и защото дядо му бе пожелал да стане така. Бе научил достатъчно за хората и техните предания и когато ги съпоставяше с волобарската история, придобиваше по-ясна картина за миналото. Вече се чувстваше подготвен да остане сам, за да следва съдбата си.
Пътуването му минаваше леко. Не срещна по пътя си нито негули, нито друг жив човек. Три дни изминаха, откакто Ермиар го изпрати напред с вест за манастира. Оставаха около четири часа до свечеряване, слънцето бе отслабнало. Мислите му отново се върнаха на събитията от последните дни. Реши да изпълни заръката на Ермиар и да предаде съобщението на Алобоготур, но след това щеше да напусне Войската на „сивия вълк“. Така ръцете му се развързваха от клетвата и Крамик щеше да е свободен да предяви права над медальона, който така прибързано върна на Ермиар. Затова Крамик взе своето решение, а то беше да напусне хората и да продължи сам.
Пътят пред него правеше остър завой и се губеше зад гъста борова гора. Според обясненията на Ермиар
