се плячкосва. Струва ми се, че друга е целта им.
— Манастирът?!
— Може би, господарю, може да са се съюзили с Бакуриан.
— Но ако е така, трябва да изпратим възможно най-бързо вест до Алобоготур, за да е подготвен.
— Трудно ще е, нямаме пощенски гуги, господарю — отговори Булик. — А сега с ранените ще се придвижваме още по-бавно.
Ермиар въздъхна и зарея поглед в небето, където бавно се носеха кълбетата вечна светлина.
— Изпратете Крамик — обади се отново Булик, — той има най-голям шанс да стигне до Карпонили жив, дори и негулите да са напълнили тези гори. Дурум ще го пази, а конят му е най-бързото животно, което съм виждал, а съм виждал много, повярвайте ми. Дори вашият Цилок не можеше да се мери с него. А той бе великолепен жребец.
Споменаването на Цилок натъжи Ермиар. Булик разбра това и съжали, че заговори за коня, който се изгуби във водите на Релсма.
— Може да го изпратя — кимна Ермиар. — Алобоготур трябва да научи, че негулите са плъзнали из Карпонили.
Мъжете се смълчаха и всеки потъна в мислите си. Небето започна да се развиделява, когато сънят успя да ги победи, а кълбетата вечна светлина просветляха и се стопиха на дневната светлина. Дурум, сивият вълк, се подаде иззад едно дърво и започна напрегнато да наблюдава войниците. След известно време се промъкна с тихи и бавни крачки до господаря си и се намести до него в топлата кожа. Крамик се размърда за момент, усетил присъствието му, но отново се отпусна, спокоен в съня си.
Уголската войска, предвождана от Бакуриан, напредваше бързо към столицата на Биляра. Още ден и половина път ги делеше от Истрос. От дни вече не се криеха в горите, а необезпокоявани вървяха по големите пътища. Минаваха спокойно през селата, повечето безлюдни, напуснати от жителите си заради войната. Уголците нямаха от какво да се боят. Имаха дни преднина пред войските на кан-императора. Столицата Истрос оставаше открита и самотна, без помощ отникъде.
Цялата северна граница на Биляра бе нападната от обединените северни племена. Военните сили и на двете области, Онгалада и Чаладара, бяха принудени да защитават земите си от нашествениците. Негулите бяха плъзнали из Карпонили, за да отвличат вниманието на сангасите, а Язник, кан-предводителят на област Ябрус, трябваше да премине с войската си през пустинята Лахира, за да успее да се притече на помощ за толкова кратко време. Пък и самият Издулор го бе изпратил да помага на кан-предводителите, които се биеха на границата. Естествено, през Лахира не се минаваше току-така и никой, колкото и смел да е, не би повел хората си през зловещата пустиня. На пръстите на ръцете се брояха тези, преминали я от край до край и останали живи.
— Оказа се, че прехваленият Издулор е глупак, а Тобел? — обърна се към министъра си Бакуриан, доволен от новините, които му донесоха агентите на Салистар. Двамата ходеха по широк път, хванали конете си за поводите, защото животните, а и хората имаха нужда да починат от ездата. На стотина метра пред тях вървеше водачът им, а зад тях се точеше върволица от хора и коне, чиито закачки, викове, смях и дрънчене на метал се сливаха в постоянен монотонен шум. На Тобел му стана неприятно от самодоволството на Бакуриан, но овладя изражението си и внимателно възрази:
— Издулор просто не вярваше, че наистина ще го нападнете.
Тобел помисли със съжаление за столицата на Уголия — Тарес, която бе негов дом. Искаше да си е вкъщи, да се разхожда в централния градски парк и да се пазари отново с търговците на кашерови ядки, които опъваха шарените си сергии насред пътеките на парка. Кашеровите ядки, препечени на слаб огън и посипани с билковата смес, приготвена от готвачката, бяха любим деликатес за Тобел и семейството му. Внасяха ги от Биляра, защото кашеровите храсти растяха в областта Ябрус — на границата, където свършваше пустинята Лахира. Сега всякаква търговия с Биляра бе преустановена. Министърът въздъхна с носталгия.
— Ха-ха-ха — изсмя се гръмко Бакуриан и прекъсна мечтанията на Тобел, — не е вярвал, защото е надут глупак — продължаваше да се перчи Бакуриан, раздразнен от дългия път и скуката.
— Може би сте прав — отвърна Тобел само за да се отърве от размислите на господаря си.
Продължиха да вървят в мълчание. Слънцето се издигна високо в небето. Времето бе тихо и спокойно, птички прехвърчаха около тях. Вдясно от пътя растяха високите дървета на Губилес, дива и тъмна гора, простираща се на хиляди декари площ. Състоеше се предимно от широколистни високи дървета с огромни корони и възлести стволове, с клони, които им придаваха чудни, дори страховити форми.
Тобел продължи да мисли за дома си. За децата си, челядта му бе многобройна, за жените си и спокойните вечери на голямата тераса, където отпиваше първокачествен квесел и четеше любимите си книги. Къщата му бе в близост до двореца на Бакуриан, изградена от красив червен камък и разположена сред живописен парк.
Изведнъж от унеса го изтръгна особено чувство. По врата му премина тръпка и всеки косъм от тялото му настръхна. Някакъв странен полъх долетя от дълбините на Губилес и Тобел го усети с цялото си същество. Нещо тъмно и зло се спотайваше сред вековните дървета.
— Какво ти е? — попита го Бакуриан. — Изглеждаш така, сякаш си видял смъртта пред себе си.
— Не знам — отговори обърканият Тобел, който нямаше често подобни усещания, — тази гора е доста зловеща.
Бакуриан огледа високите дървета с пренебрежение.
— Гора като гора, не се вдетинявай — отвърна уголският предводител, метна се на коня и препусна бързо напред. Като по даден сигнал войниците го последваха и хукнаха след него, а с тях и Тобел, опитващ се да забрави обзелото го чувство.
Асура ги наблюдаваше със светнали очи, скрита сред зеленината на Губилес. Обонянието й, изострено до крайност, усети миризмата на войниците и техните коне още преди да се покажат на пътя. Бе призовала сивите, да й донесат еликсир. Очакваше ги, скрита в студеното си леговище, когато усети, че хора вървят към нея. Завлачи се внимателно към повърхността на земята, подаде се сред корените на дървото и с напрежение зачака да се появят човеците. Понякога те ловяха сивите й, а Асура не искаше да ги изгуби. Не и сега, когато пътува и се нуждае от всичките си сили, за да тича нощем през горите. Вълни от черен страх и омраза излъчиха жълтите й очи. Всяка сутрин майката копаеше леговище за през деня, което също отнемаше от енергията й. Ако човеците заловят сивите, ще остане без еликсир, а за да роди ново стадо, се нуждае освен от сили и от време. Но време майката нямаше. Трябваше да бърза, защото Дървото скоро щеше да цъфне. Но явно тези хора не се интересуваха от стадото й. Бяха много и бързаха. Асура остана още известно време на повърхността, наблюдавайки ги, и отново се върна в леговището, да чака завръщането на сивите.
Крамик препускаше бързо. Бе отвързал Дурум от веригата, за да тича далече пред него и да разузнава за негули или други врагове. Пътят ставаше все по-стръмен, колкото по-нагоре се изкачваше, а въздухът освежително захладня. Потомъкът на волобарите щеше да види за първи път манастира Карпонили. Някога, когато волобарите построили сградата, присвоена днес от жреците, я наричали Чертозите на демона. Но за Чертозите на демона, за разлика от академия Лимен Карон, той не знаеше почти нищо. Щеше да му е интересно да научи повече за това място, свещено, както за предците му, така и за хората.
Волобарът носеше съобщение от Ермиар за жреца Алобоготур. Това пътуване му даде възможност да остане сам с мислите си. Нещо, от което имаше нужда, за да успее да планира внимателно бъдещите си действия. Той си спомни за дядо си. През годините, когато остана без него, често мислеше за времето, което прекараха заедно. Бяха щастливи години. Крамик не помнеше баба си, с която на времето дядо му се заселил в каменното имение. Двамата напуснали Кабур Далет, най-високата и стръмна планина на Гелда Валуния, част от планинската верига Сарандила, където живеели последните волобари планинци. Взели със себе си Крамик и се заселили в равнините заради един сън видение. Планинците, както преди векове, така и
