Демон, юда и магьосник

и скоростта, с която се движеше, той очакваше вече да е стигнал до манастира. Обзе го нетърпение и отривисто смуши коня си. Направи само няколко крачки и очакванията му се оправдаха, защото след завоя се изправи пред изумителна гледка. Стотина метра го деляха от огромна пропаст, широка близо два километра и дълга, докъдето поглед стига и в двете посоки. Но пътят продължаваше и минаваше над пропастта — широк около стотина метра, покрит с каменни плочи и ограден от две редици високи бели колони. Колоните свършваха пред висока седеметажна сграда, изваяна от масивната скала, извисяваща зъбери в небето зад нея. На места белият камък бе покрит от мъх, който придаваше синкав оттенък на зданието, а в центъра тъмнееше огромен дървен портал. Манастирът притежаваше три кули, извисили величествено конусовидните си върхове, и няколко просторни тераси. Отвсякъде сградата бе заобиколена от стръмни ридове и дълбоки бездни, които отвеждаха в огромната зейнала паст на пропастта, чието дъно не се виждаше, забулено в черни сенки. От всички страни на дълбокия каньон се издигаха заснежените върхове на Карпонили, чезнещи в пухкави облаци сред ясно и синьо небе.

Крамик спря и с възхищение огледа сградата, наречена от прадедите му Чертозите на демона. Волобарите имаха по-различно отношение към демона от хората, които се страхуваха от силата му. Крамик не знаеше откъде се е появил демонът в хорските предания. Само предполагаше, че се дължи на общото им минало с волобарите, за които той бе свещена сила. Но какво бе накарало хората да се боят от него? Навярно слабата им същност.

Унесен в тези мисли и в съзерцание на демонските чертози, Крамик долови, че Дурум се е присъединил към него. Извърна се назад и го видя. Вълкът стоеше изпънат като струна с щръкнали уши и напрегнат поглед.

— Хайде, вълчо — викна му с усмивка волобарът, — да вървим на гости при демона.

18. Звездата

Той продължаваше да изкачва кулата. Бе загубил представа от колко време се намира вътре. Вървеше стъпало по стъпало, спираше да почине и отново поемаше нагоре. Опитваше се с всички сили да не се поддава на страха, който сякаш се излъчваше от обгъръщащия го мрак и пропастта под него.

Отчаянието се промъкваше в съзнанието му с всяка нова крачка и само надеждата го спасяваше от паниката, която заплашваше да го превземе.

И ето че всред мрака над себе си той видя светлина. Ярка точка сред тъмнината — звезда! Той събра сили и се затича нагоре. Дори не мислеше как ще се върне на земята след като стълбата под него бе изчезнала. Единственото му желание в този момент бе да усети отново вятъра и да зърне небето и звездите. Ръката му се вкопчваше здраво в парапета и краката му прескачаха по две стъпала наведнъж. В момента, когато хладният вятър прониза запотеното му от усилието тяло и звездите заблестяха върху индиговото небе, той се свлече на колене върху каменна площадка и вик на облекчение се изтръгна от устата му. Бе стигнал върха на кулата.

XVIII главаЦвят на живото дърво

Малкият отряд на Ермиар се придвижваше внимателно по тясната пътека. Отвсякъде ги заобикаляха високи дървета, през които трудно проникваше слънчевата светлина. Мълчаха и единствените звуци, които ги съпровождаха, идваха от чаткането на подковите на конете и дрънкането на метал. Всичко наоколо бе добре познато за Ермиар. Много пъти бе яздил по този път, прибирайки се към дома или отивайки в школата. Спомени се заредиха в съзнанието му и той с удоволствие се потопи в миналото, когато скиташе из необятните гори на Карпонили.

Времето бе спокойно и тихо. Напредваха бавно. Един от войниците бе пострадал тежко, раната му се влоши и се наложи да го носят на носилка. Вървяха в колона по един. Оставаха им още дни път до подслона, който можеше да им осигури манастирът. Ермиар се надяваше Крамик да е успял да стигне невредим до Алобоготур. Безпокоеше се, че може да се натъкнат на негули отново, преди сангасите да им се притекат на помощ. А това можеше да е фатално, защото имаха ранени и мъжете бяха доста изтощени от пътуването.

Пътеката правеше няколко плавни завоя сред дърветата и излизаше на широка поляна. Ермиар бе решил да починат там и да хапнат, преди да продължат нагоре към манастира. Поляната бе покрита с висока зелена трева и диви храсти, обсипани с някакви топчести черни плодове. Слънцето грееше ярко, а на юг се издигаха два високи бели върха и мамеха погледа с величието си. Мъжете постепенно се изнизаха от гората, а светлината, окъпала простора, сякаш ги освежи отведнъж и те изправиха глави, вгледани в магията на Карпонили.

Но едва почувствали топлината на слънчевите лъчи, около тях екнаха ужасяващи крясъци и от всички страни полетяха стрели. Ермиар се метна светкавично зад един храст наблизо. Трима от мъжете му лежаха покосени от обстрела на неприятелите, но Булик и Вананд успяха да се върнат назад сред дърветата, за да потърсят укритие от стрелите. Ермиар се сниши зад трънливите клони на храста и измъкна с едно движение меча си. Постави го на земята и извади лъка. Знаеше, че ще го заловят, бяха много на брой, но преди това щеше да убие колкото е възможно повече. Постара се да не мисли за смъртта и зареди стрела в лъка. Опъна го и с присвити очи зачака да се появят негулите. Те се изсипаха тичешком на поляната и хукнаха след успелите да се върнат назад Булик и Вананд. Ермиар се прицели в един едър негул, тичащ с все сили, и стреля. Мъжът се сепна от удара, краката му се преплетоха и масивното му тяло се претърколи на земята, препречвайки пътя на тичащите зад него. Ермиар бързо зареди нова стрела и я изпрати в сърцето на друг от враговете си. Надяваше се по този начин да спечели преднина за Булик и Вананд, за себе си вече бе загубил надежда. Видя как срещу него се насочиха лъковете на негулите, сниши се и стисна очи. В следващия момент усети как в тялото му се забиват с всичка сила две стрели. Обзе го паника и в главата му се блъсна един въпрос: Защо на мен, аз не съм завършил пътя си? Болката прониза плътта му. Ермиар зачака смъртта си със затворени очи, прилоша му и съзнанието го напусна.

Събуди се в просторна стая, окъпана от ярки слънчеви лъчи, проникващи през висок и тесен прозорец. Този прозорец му се стори смътно познат, но стаята Ермиар виждаше за първи път. Опита да се изправи, ала тялото не го послуша — бе прекалено изтощено. Устата си усещаше пресъхнала и жадна за вода, а болките, причинени от стрелите на негулите, го пронизваха до кости. В главата му се прокрадваха някакви смътни спомени и картини. Как някакви хора му дават да пие вода, как го превързват или мият. Силуети, изникващи в разстроеното му от болка съзнание. Но колкото и да се опитваше, не можеше да си спомни нищо конкретно и ясно след прострелването си. Огледа се и видя, че раните са превързани старателно. В този момент през масивната врата срещу него влезе мъж, облечен в дълга сива дреха.

— Учителю?! — с изненада възкликна Ермиар, когато позна в лицето на влезлия в стаята мъж жреца Килиянтан, учителя му по природни закони от манастира. Започна да се досеща защо прозорецът в стаята му се струва познат. По някакъв начин го бяха спасили от ръцете на негулите и сега се намираше в манастира Карпонили.

— Как се чувстваш, Ермиар? — попита го спокойно жрецът, придърпа един стол до леглото и седна на него.

— Жаден съм — отвърна мъжът и не се стърпя да зададе въпроса, който човъркаше мислите му: — От колко време съм тук?

Жрецът се изправи и донесе от масата до прозореца висока бутилка. Отпуши тапата и я поднесе към лежащия Ермиар. Той направи усилие и успя да си повдигне главата, а Килиянтан допря гърлото на бутилката до устата му. Водата приятно разхлади болния младеж. С усилие пресъхналото му гърло преглъщаше животворната течност и жадуваше за още, но жрецът отдръпна бутилката и запуши гърлото й.

— Стига толкова — каза с благ глас Килиянтан, — не е хубаво отведнъж да се напиеш с много. След малко ще ти дам още.