Дагобин отвори очи и го погледна. Крамик опипа с ръка мешката си. Усети ръбовете на Зелената книга под пръстите си. Вече три дни изминаха, откак напуснаха село Кодили, а все още не му се бе удала възможност да разгледа книгата. Надяваше се, че тази вечер, когато му се падаше дежурство, най-после ще успее да разлисти страниците й, но един от войниците — Дагобин, продължаваше да се върти, без да заспива. Крамик се облегна отново назад и зачака с вперени в мрака очи.
Толкова години бе очаквал този момент, че още няколко минути няма да са от значение. Вече можеше да се отправи към Кабур Далет, родината, която толкова искаше да види. Мисията му бе изпълнена, Зелената книга отново бе в ръцете на волобарите. Но първо трябваше да се освободи от клетвата към „сивите вълци“ и да намери възможно най-подходящия момент за това.
Ето че не изминаха и двадесет минути, а Дагобин вече спеше дълбоко. Тогава Крамик бавно извади книгата, оглеждайки се. Положи я върху разстланата на земята кожа и започна да я разглежда внимателно. Волобарският потомък настрои очите си да виждат в тъмното. Книгата бе голяма и тежка, с твърди, тъмнозелени корици. Бе обкована в сребрист метал, който се виеше в сложни фигури около кориците. Точно в средата Крамик различи изображението на Живото Дърво, вписано в правилен кръг, заобиколен от надписи на савхи. Това го накара да смръщи вежди и да вдигне бързо книгата. Опита се да я отвори, но тя не поддаде. Обърна я със страниците нагоре и видя, че металният обков ги е заключил от горе до долу. Потърси мехнизъм, с който да си послужи, но го направи просто ей така. От момента, в който видя, че върху книгата стои надписът с клетвата на великия магьосник Каршашаранал, родоначалника на волобарите, разбра, че за да я отвори, ще му е нужен медальонът. Крамик се ядоса на себе си. В бързината, когато я намери, бе пропуснал да помисли, че книгата на волобарите, събрала древни знания и тайнства, няма да се отвори толкова лесно — просто с разгръщане. А медальонът бе в ръцете му тогава. Крамик поклати глава със съжаление и понечи да прибере книгата отново в мешката си. Но преди да я пусне в торбата, един надпис на задната корица привлече вниманието му. Бе написан на савхи, леко протъркан и замазан на места, но се четеше ясно:
Ти, който надписа четеш
и тази книга искаш да отвориш,
едно ще трябва да научиш най-напред,
преди с листата й да заговориш:
Три книги са, що силата владеят,
три книги власт ще донесат —
на този, дето притежава за всяка от кориците ключа.
Но истината тук ще кажа и клетва давам да я помниш ти,
на зло душата си недей отдава, завета ми в сърцето си пази.
Че няма на света душа, която притежава мощ такава —
на трите книги знанието да придобие,
и да остане цяла.
Затуй разкъсах я на три таз сила, власт невиждана що дава,
недей събира я за миг дори, за да не дойде зло накрая.
Крамик препрочете няколко пъти написаното и върна книгата в мешката. Оказва се, че има още две книги — помисли си той — книги, които не бива да се притежават заедно. Това бе напълно ново за него, но не променяше нищо. Крамик нямаше намерение да придобива власт и да търси другите две книги. Стигаше му да знае, че е изпълнил дълга си към волобарите и обещанието, което даде на дядо си.
На няколко крачки от него лежеше Ермиар. Верижката с медальона се показваше от врата му. Беше сравнително лесно да отиде и да я свали незабелязано оттам. Но Крамик се бе клел да служи на Ермиар, докато е войник във войската на „сивите вълци“. А кражбата бе посегателство, не служба. Налагаше се да изчака, за да се ориентира какво да прави от тук нататък. Безполезна е книгата без медальона, затова трябваше да намери начин да върне в Кабур Далет и двата предмета. Крамик се намести удобно и зачака търпеливо да свърши дежурството му. Вятърът духаше слабо и сред високите дървета цареше тишина. Бяха навлезли вече в пределите на Карпонили и пътят им беше станал по-стръмен и труден. Дурум бе тръгнал на редовната си разходка из горите, Крамик предположи, че ще се върне няколко часа преди зазоряване и ще се сгуши при него в кожата. Но не стана така. Миг след като помисли за вълка, той се появи сред дърветата и се втурна към него.
— Дурум — прошепна Крамик, — рано се връщаш тази нощ.
Вълкът седна на задните си крака и го погледна в очите, сякаш искаше да проговори. Крамик смръщи вежди. Конете изведнъж също станаха неспокойни, пръхтяха, въртяха се и тъпчеха на място. Разбра, че има нещо нередно, и се опита и да проникне в мислите на Дурум. Но въпреки че волобарският потомък носеше в себе си много от способностите на предците си, изолацията бе обрекла планинците от Кабур Далет да загубят голяма част от уменията си. След няколко неуспешни опита самият вълк се отказа от общуването и шумно изпръхтя. Изправи се на крака и нададе зловещ вой към небето.
Всички мъже от малкия отряд на Ермиар се събудиха, скочиха и извадиха оръжията си.
— Какво, ветровете да го отнесат, става? — извика Булик и се обърна към Крамик и виещия вълк.
Но още преди Крамик да каже каквото и да било, от всички страни към тях се втурнаха вълци. Те не бяха толкова едри, колкото Дурум, но приличаха на него по широката глава и дългата изострена муцуна. Цветът на козината им беше червеникав, не сив, а задницата им, както на всички вълци, бе по-ниска и опашките им висяха до земята. Вълците се наредиха, обърнали муцуни към дърветата, без да обръщат внимание на хората, а Дурум спря да вие. Войниците гледаха объркано, някои от тях изглежда мислеха, че сънуват. И тогава Крамик разбра. Втурна се към огъня и моментално го изгаси.
— Ще ни нападнат — каза той уверено.
Ермиар се огледа, не видя нищо обезпокоително в тихата тъмнина, но нареди с висок глас:
— В кръг.
Мъжете се наредиха в кръг и зачакаха. Черната нощ ги обгръщаше и те присвиваха очи с надежда да съзрат нещо. Крамик настрои погледа си, мракът се отдръпна и ги видя. Негулите се криеха сред дърветата. Той прибра кръстата си сабя и извади лекия арбалет, закачен на гърба му. Зареди ловко и стреля. Сред дърветата проехтя вик и мъжът, по който се целеше, се строполи на земята. Крамик не се забави, а продължи да стреля с най-голямата бързина, на която бе способен. Още две тела се изтърколиха на земята, преди негулите да разберат какво става. С яростни възгласи те се втурнаха към кръга от мъже. Бяха поне тройно повече от „вълците“. Докато ги обстрелваше с арбалета си, Крамик помисли, че е един от отрядите, с които пътуваха негулите. Поне се молеше да е така и да не са се събрали заради войната. Негулите винаги пътуваха на малки групи, за да бъдат трудно забележими, и се събираха заедно само когато готвеха нападение. Всеки отряд имаше име и главатар, но всички отряди бяха подчинени на един човек, който не принадлежеше към никоя група, а пътуваше ту с една, ту с друга. Така оставаше по-трудно уязвим, никой не знаеше в кой отряд се намира главатарят на негулите.
Щом негулите нахлуха на няколко метра от кръга, Крамик хвърли арбалета, измъкна ръкава на ризата си, който увисна на шнуровете на рамото му и хвана сабята. Тази риза, наречена чипаг, бе специално шита за битки. Ръкавът се смъкваше, за да е по-подвижна ръката. Бе подарък от дядо му заедно с кръстата сабя. Необичайно за войската оръжие, за разлика от тежкия меч, сабята бе гъвкава и лека с изключително здраво кръстовище, което му помагаше да отблъсне меча на противника, ако двете оръжия се кръстосат. Тежкият меч се приплъзваше по сабята и попадаше в кръстовището, откъдето не бе трудно да бъде изтласкан. Лекотата на оръжието му помагаше да е подвижен и бърз, можеше да нанася два удара в един такт с един въртелив замах.
Щом освободи ръката си и хвана сабята, видя как от всички страни към негулите се втурнаха вълците. Животните се целеха в гърлата на мъжете, и ако успееха да докопат шията, без да бъдат посечени, с човека бе свършено. Негулите нададоха не един вик на ужас и болка. Безстрашни воини иначе, те за първи път се сблъскваха с вълци в битките си. Ала първоначалната изненада бързо премина и негулите се съвзеха.
