направи знак на Издулор, че иска да говорят. Кан-императорът на Биляра се приближи достатъчно до жреца, за де не бъде разговорът им лесно дочут. Заберган наклони глава към Издулор и тихо каза:
— Владетелю, не искам да поставям под съмнение лоялността и способностите на министър Кордил, но има нещо нередно в това, което се случва с него. Самият Кордил го разбира и се чувства притеснен. Искам да ви помоля за разрешение да се поразровя из тази гнила работа, може пък да я оправя. Страхувам се, че Кордил е изправен пред нещо, с което няма да може да се справи сам.
— Какво може да е то? — попита с внимание Издулор.
Заберган вдигна рамене:
— Ветровете да ме отнесат, ако знам, но работата не е чиста.
Владетелят се замисли за минута и отговори:
— Направи каквото сметнеш за добре, Заберган, но да си остане между нас.
— Хе, господарю, дори Гаго не чу какво си казахме.
Той продължи да пътува с красивата жена в голямата й колесница. Носеше хубави дрехи, хранеше се добре и се забавляваше, защото я канеха на много и различни места, кое от кое по-интересни. В замяна той и помагаше, грижеше се за конете, поддържаше колесницата, придружаваше я навсякъде и й правеше компания.
Чувстваше се горд и щастлив от това, че ги гледаха с възхищение и завист. Имаше всичко, което поиска. Ласкаеше се от мисълта, че мнозина биха дали всичко, за да са на негово място. С всеки изминал ден той все повече забравяше откъде е тръгнал и какъв е бил, преди да срещне красивата жена Имаше усещането, че цял живот е живял с нея. Мислите му се въртяха единствено около красавицата и желанията й, защото чрез нея получаваше чувство за превъзходство над останалите. Той започна да живее чрез нея и забрави себе си. Красивата жена го обсеби и взе от него най-ценното, което притежаваше, когато тръгна по пътя: целта да намери душата си.
XIV глава
Зелената книга
Еленът с Ирника на гърба си се катереше ловко по стръмните пътеки на Черната планина. Планината на юдите, в чийто пещери преди известно време я откри Салистар и всъщност я върна към живота. Той изпълни уговорката. За три дни единадесет млади момичета умряха и единадесет млади юди, господарки на горите, се родиха. Вече щяха да я следват и да й бъдат другарки. Преди това обаче, тя трябваше да вземе оръжието си и да се отплати на Салистар, но по начин, който той не очакваше.
Черната планина издигаше могъщите си върхове в най-северния край на област Ябрус. Хората я избягваха, защото бе коварна и опасна. Особено през студените месеци. Снежни вихрушки и тежки лавини брулеха склоновете й. Но за юдите планината бе дом. Тези същества, без сърца и с черна кръв, не усещаха нито студ, нито жега. Препускаха волно из поляни, гори и планини и нищо не ги плашеше.
Красивата Ирника грациозно яздеше сура, взела в ръце юздите от живи змии, с развети руси коси и бяла дреха, преметната над мускулестите бедра. Имаше един ден път до волобарския олтар, за да прибере лъка си и още толкова — за обратния път. Точно навреме за срещата със Салистар.
Пътуването мина неусетно за юда. Хилядите проблясъци на вечната светлина изгряваха сред сумрачното вече небе, когато тя достигна Юдина поляна. Бяха минали векове, откак Ирника не я бе зървала, но тя бе все така красива, тиха и приказна, каквато винаги е била.
— Хо тален сура — прошепна юдата.
Еленът спря на място. Юда скочи с ловко движение от гърба му и се огледа. Поляната бе скътана сред вековни дървета и нежни храсти. Светлозелена трева я покриваше, мека като килим, а в северния й край с тих ромон бълбукаше бистър поток. Накъдето и да обърнеше поглед, над високите дървета, приютили поляната, се издигаха величествените върхове на Черната планина, които сред мрака на настъпилата нощ раздираха небето като тъмни и зловещи кули. В средата на поляната се издигаше волобарския олтар — купчина бели камъни, висока около два метра, отразяваща светлините на кълбетата вечна светлина. Ирника тръгна с бавни крачки към него. Бе му поверила лъка, стрелите и колчана си, когато преди векове страшната мъка разяде душата й. Сестрите й — волните юди, господарките на гората, бяха избити до една от проклятието на кървавата клетва. На нея се падна по-тежката участ — да старее и умира в самота векове наред, оплаквайки ги. И тъкмо когато бе убедена, че краят й скоро ще настъпи, се появи Салистар, понесъл в ръцете си младото тяло на Деница. Сега черната юда отново ще кръстосва горите заедно с другарките си и верните сури.
Щом Ирника достигна до основата на олтара, вдигна високо ръцете си и с неземен шепот, който прошумоля в клоните на дърветата, погали стръковете трева и отекна сред дъбравите, изрече на древния език:
— Ремени нетала идиум лана.
В момента, когато думите заглъхнаха, от олтара на волобарите проблесна слаба светлина. Белите камъни се разместиха с пукот, завъртяха се като торнадо и сух вятър обрули листата на храсти и дървета. Освободени от камъните, в небето се издигнаха три предмета, завъртяха се един около друг и се спуснаха плавно в краката на юдата. Тя вдигна единия, огледа го добре и го вдигна над главата си. Устните й зашепнаха на древния език, предметът се издигна във въздуха и изчезна. Него Ирника върна обратно в олтара, там, където бе на сигурно място. Постепенно камъните се скупчиха отново на поляната в обичайния си вид. Двата предмета останаха да лежат в тревата. Това бяха дървеният й лък и коженият колчан, пълен със стрели. Лъкът бе сравнително малък, но много красив. От тъмно дърво, украсен с дърворезба, той бе най-ценният предмет за Ирника, която клекна и прокара пръсти по дървото от радост, че го вижда отново.
Русата юда извърна глава към мястото, където бе оставила елена си. Той стоеше изправен с вперени в нея черни очи. Тя знаеше, че сура ще я чака там, където го е оставила, докрай и че само смъртта би му попречила да се притече на зова й. Настана време за почивка, затова Ирника се изтегна на меката трева, затвори очи и се унесе в лекия сън на юдите, в очакване да настъпи утрото.
Когато слънцето погали с първите си лъчи лицето на Ирника, тя се събуди. Изправи се, преметна колчана на рамо, взе лъка и се спря за миг, загледана в белите камъни на олтара. Приближи се до тях и се наведе, за да избере някой по-дребен камък. Намери един подходящ, заоблен и гладък, не по-голям от дланта й и го сложи в торбичката, закачена за колана й.
— Хо сура — гласът й проехтя всред поляната и преди още да заглъхне, се чу тропотът от копитата на елена. Тя го хвана за козината на врата, преметна се отгоре му, взе живите юзди в ръце и препусна към пещерата си.
Ирника не се обърна да погледне отново Юдина поляна. Нещо й подсказваше, че скоро ще я види пак.
Крамик вървеше опипом сред черния мрак, обгърнал прохода. Времето му бе ограничено и той се стараеше да бърза толкова, колкото му позволяваха липсата на светлина и неравният път. Всеки момент Ермиар, Булик и Вананд щяха да проникнат в академията, а той трябваше да се върне в централната галерия, преди това да се случи. Не след дълго срещу него проблесна слаб лъч. Той ускори крачките си и бързо навлезе в новата галерия, в която го изведе проходът. Тя не беше голяма колкото първата, а малка и с нисък свод, подобно на обикновена стая. Бе доста по-светла, едната й стена бе осеяна от процепи, през които нахлуваха слънчевите лъчи, и Крамик ясно дочу шума от течаща вода. Явно река Релсма минаваше до самата галерия. Нищо особено нямаше в това помещение, което приличаше на най-обикновена пещера. Ала
