изгаряше отвътре и нямаше търпение да види какво крият скалите на Лимен Карон. Затова кимна в знак на съгласие към Крамик:
— Не се бавете — каза Ермиар и се отдръпна от входа в скалата.
Безмер не показа с нищо какво е отношението му към решението на Ермиар. Обърна се с гръб към четиримата мъже и потъна в процепа на скалата, без да каже дума. Крамик поведе настрани Дурум, погали го по врата и закачи веригата му за клона на едно дърво наблизо. Прошепна му няколко думи в ухото и се запъти след Безмер. Вълкът остана да гледа тревожно след него. Крамик погледна към другарите си, усмихна се широко и махна небрежно с ръка, преди да навлезе в процепа. Но точно преди да потъне в пещерата, погледът му бе привлечен от блясък в скалата. Слънцето се бе отразило в медальона, който все още стоеше върху белия камък.
— Може ли да го взема? — обърна се Крамик към Ермиар и посочи с ръка медальона.
— Вземи го — след кратък размисъл отвърна Ермиар, — може да ви потрябва. Но го пази. Крамик издърпа медальона от камъка и го окачи на врата си. След това бързо хлътна в черната пролука.
Когато се намери сред прохладните стени на скалата, той застана на място за минута, оставяйки очите си да привикнат с тъмнината, и едва след това продължи напред. Крамик, който беше волобар — един от последните останали на Гелда Валуния, можеше да настрои така погледа си, че да вижда в тъмното все едно е ден. Ала избягваше да го прави, защото след това получаваше силно главоболие, и използваше дарбата си само в най-критични случаи. Чуваше стъпките на Безмер пред себе си, но силуетът му бе трудно различим в мрака, който ставаше все по-плътен, колкото по-навътре отиваше. Крамик се хвана с една ръка за стената, за да си помага и да не се препъва, а с другата измъкна възможно най-тихо кръстатата си сабя. Промъкваше се, отначало бавно и внимателно, но тъй като не срещаше никакви препятствия, увеличи скоростта. С изненада установи, че вече не вижда и не чува пред себе си Безмер, въпреки че зрението му бе привикнало към тъмнината достатъчно, за да го различи, ако е на няколко стъпки пред него. Съвсем скоро разбра, че за това си има причина. Тунелът, в който се намираше, правеше рязък завой и продължаваше само още няколко метра напред. Всичко това той видя ясно след като мина завоя, защото срещу него се процеждаше, макар и много слабо, светлина. Не бяха изминали и пет минути, откак се намираше в процепа, и вече бе стигнал края му. Крамик не се изненада особено. Още от момента, когато видя каменния път и високите скали, предположи, че се намират сред останките на древната волобарска академия Лимен Карон. Дядо му винаги бе твърдял, че съдбата на Крамик сама ще го върне към корените му. Вече бе загубил вяра в думите на дядо си. Но изминаха шест години и ето че предсказанието му се сбъдваше. Според разказите на стареца академията представлява галерия от огромни каменни пещери. Очакваше процепът в скалата да отвежда до някоя от тези пещери и не се излъга. Озова се в овална зала с високи каменни колони. Това успя да различи на слабата светлина, която се процеждаше от различни процепи в скалите над главата му. Веднага забеляза Безмер, който стоеше на няколко крачки от него и внимателно оглеждаше мястото, а когато усети чуждото присъствие зад себе си, се извърна назад. Двамата мъже се спогледаха и в този момент Крамик вдигна и насочи сабята си към него:
— Кой си ти? — гласът му прокънтя заплашително.
Безмер измъкна светкавично своя меч и се приготви да посрещне неочакваното нападение на Крамик.
— И не ми разправяй приказките, които си разказал на господаря Ермиар.
Изричайки това, Крамик атакува. Безмер отби удара и отскочи настрани, но Крамик освен силен бе и достатъчно пъргав, за да го следва без проблем. Започна изтощителна борба за едрия, но слабо подвижен Безмер, в която Крамик дори не се задъха. Но Безмер не се даваше лесно, а и силата му не бе за пренебрегване. Въпреки това, след десетина минути Крамик успя да опре острие в гърлото на мъжа и да го принуди да хвърли оръжието си.
— Отново те питам кой си и какво търсиш тук? — ядосано повиши тон Крамик и натисна със сабята си врата на мъжа.
— Боломит съм — отговори задъханият Безмер. — Търся Зелената книга на волобарите.
— За какво ти е? — попита Крамик и продължи да натиска с оръжието си.
— Салистар я иска.
Крамик отстрани меча си от гърлото на мъжа и го прибра. Изражението му бе сериозно и съсредоточено. След няколко минути обмисляне той се обърна към Безмер:
— Ако ти е скъп животът, сега ще излезеш навън и ще кажеш на останалите, че вътре не е опасно, но е тъмно. Нека хванат вечна светлина и тогава да влязат. А ти не се връщай с тях, измисли нещо и се махни колкото е възможно по-бързо от селото и местността.
Безмер бе наясно, че Крамик има лична причина да не го предаде на Ермиар. Но не бе в положение да се интересува и пита каква е тя, въпреки че много му се искаше да разбере. Ако Крамик беше обикновен войник във Войската на „сивия вълк“, щеше да го изобличи веднага пред Ермиар. Не беше и агент на жреците, защото щеше да направи всичко възможно да премахне Безмер или поне да разбере чрез него нещо за Салистар и останалите боломити. Но той не направи нищо такова. Не попита какво представлява Зелената книга на волобарите — значи бе посветен в тайни, до които не всеки имаше достъп. Може би е агент на Салистар, но тогава защо да не се разкрие пред Безмер, щом работят за една кауза!? Колкото и да си блъскаше главата, не разбираше какъв е този човек. Затова реши да направи най-доброто за себе си — да се възползва от ситуацията и да се измъкне невредим. Най-добре е да тръгне още днес към мястото на срещата със Салистар. Безмер прецени, че колкото и да знаеше този Крамик за книгата, времето нямаше да му стигне да я намери в каменния лабиринт на Лимен Карон, щом на другия ден „вълците“ заминават за Карпонили. А за него стана опасно да продължава начинанието си сам. Щеше да поиска още мъже от Салистар, с които да се върне, за да продължи издирването на Зелената книга. Затова, без да задава въпроси, Безмер се отправи към прохода в скалата, който щеше да го отведе навън.
Когато се убеди, че наистина е останал сам, Крамик се огледа. Трябваше да действа бързо, преди да дойдат другарите му. Замисли се за миг за боломитите. Каза си, че ще се наложи да се запознае по-добре с тях, щом му остане време. Но тъй като нямаше време за губене, той насочи вниманието си към каменната галерия.
Извади от пазвата си медальона, вдигна го и го насочи към един лъч светлина, проникнал от пролуките в скалите над него. Срещнал металната повърхност, слънчевият лъч се пречупи нагоре към тавана на пещерата. Крамик изрече с висок глас едно от заклинанията на савхи, които още от дете бе научил наизуст:
— Гранета идиум асме телерис.
Думите проехтяха из цялата пещера, а в мига, в който заглъхнаха, над Крамик изгря нощно небе. Сякаш скалите изчезнаха и нощта настъпи. Но навън си бе ден, а скалите не бяха помръднали. Древна волобарска магия създаде неповторимата илюзия за небе, изпъстрено от различни съзвездия и луни. На светлината им мъжът видя реалните мащаби на волобарската зала, чиито каменни колони се губеха сред магическия космос. Тя бе огромно кръгло помещение с двайсетина изхода във всички посоки. Изходите с форма на арки не се различаваха с нищо един от друг, поне на пръв поглед, и бе лесно човек да се заблуди. Крамик взе един камък и го сложи по характерен начин до най-близката арка, за която знаеше, че ще го изведе навън, защото през нея бе влязъл, и отново се захласна по небето над себе си.
Много бе слушал за тази магия, знаеше какво ще се случи, но нищо не можеше да се сравни с гледката, която му се разкри след като изрече заклинанието.
Но Крамик нямаше време за губене, скоро Ермиар и „вълците“ щяха да го намерят, затова бързо и съсредоточено затърси с поглед съзвездието Юда. Бе научен веднага да го открива сред многото звезди и мъглявини — както него, така и останалите съзвездия, които са използвали волобарите. Скоро очите му откроиха изрисувана от звездите фигура на жена, яхнала елен. Тялото й бе извърнато назад, а в ръцете си държеше опънат лък. Стрелата му сочеше безпогрешно една от арките. Крамик се втурна натам, но преди да напусне залата, изрече на висок глас думите:
— Акмеле те гата.
Небето, изпъстрено със звезди, изчезна така, както се бе появило, и сумракът се възцари отново в пещерата. Крамик изчезна под арката, посочена му от стрелата на юдата.
