— Това си е моя работа. От теб искам клетва, че там няма да стъпвате.
— Имаш я — старицата се усмихна и го погледна хитро с невероятно бистрите и живи за възрастта си очи.
— Не ме мисли за глупав, юдо, кървавата клетва искам от теб, че на думите ти вяра нямам.
Юда го погледна злобно и си замърмори под носа, но взе ножа, който Салистар й подаваше, и сряза с него ръката си. Черна кръв шурна, потече и прокапа по скалния под.
— Така както тече кръвта ми, да изтекат дните ми, ако наруша клетвата.
Юдата повтори три пъти тези думи и изведнъж земята се разтресе с мощен грохот, пропука се и пред тях зейна дълга пукнатина. Кръвта на юда спря и раната от ножа се затвори, сякаш никога не я е имало.
— Ето, човече, земята прие клетвата и ще я изпълни, ако аз я наруша. Върви си сега и ми доведи момичетата. Другото остави на мен. След пет дни се върни тук — юдата се приближи няколко крачки към Салистар и посочи с ръка към спящата Деница — и тя ще те чака, но вече няма да е дете на хората.
Салистар кимна мрачно и се загледа в нежното лице на Деница, по което проблясваха пламъците на огъня. След миг се извърна и с широки крачки потъна в мрака на пещерата.
Останала сама с принцесата, юдата се изкиска под носа си и замърмори:
— Мръсен човек си ти, изменнико, но глупав. Клетва за булото не дадох. Как ще ме хванеш сега?
Първият министър на Уголия — Тобел, се извърна назад. Още няколко часа оставаха до атаката. Заедно с Бакуриан и водача, който се бе появил незнайно откъде, Тобел яздеше в челото на колоната от войници, избрани да потеглят към Истрос. Останалите щяха да атакуват Артебос точно в полунощ. Те не знаеха, че предводителят им Бакуриан ги е изоставил, спяха спокойно в топлите шатри. Тобел въздъхна и отново се обърна напред. Пътят бе тесен и стръмен. Минаваше през гъста гора. Налагаше се да пътуват в колона по един, най-много по двама, за да се придвижват напред.
Кълбетата вечна светлина хвърляха върху тях призрачната си светлина. Клоните на дървета и храсти се навираха в лицето му, задиряха дрехите, скубеха косите му и го изнервяха. Тобел намираше това начинание на Бакуриан за безумно, но нямаха избор — нито той, нито хората, които вървяха след тях. Водачът биляр, кльощав и прегърбен човек с хитра усмивка и жив поглед, ги бе предупредил, че трябва да са максимално тихи и внимателни, за да успеят да се промъкнат незабелязано по пътищата на Биляра и да избегнат съгледвачите на противника. Затова мъжете не разговаряха помежду си, а мълчаливо се движеха по тясната пътека.
Въпреки че бяха тръгнали преди часове, войниците не бяха изминали голямо разстояние поради неудобния път, тъмнината и големия си брой. Стори им се, че е изтекъл цял век, откак си проправят път сред дивия пущинак.
И тогава, след дълго бродене в черния мрак, Тобел ги чу. Неочаквано, като по команда, колоната от конници зад него спря и всички наостриха слух. Другарите им, останали в лагера, нападаха Артебос. Виковете им, макар и слабо, достигнаха до тях. Войната започна.
Юда усети момичето. Днес бе утрото на първия ден от уговорката със Салистар и той вече бе довел една от девойките. Макар и далече от гората, седнала в мрачната си пещера, черната юда почувства страха на жертвата. Блясък просветна в очите й. Блясък, който отдавна се бе загубил заедно с миналото, в което кръстосваше навред земята, яхнала своя сура. Сега отново имаше шанс да се възроди, да поведе посестримите си из билярските гори и планини. Но този път ще се пази от хората, няма да ги подцени отново.
Тя се изправи и се затътри към един камък до стената. Преди да го повдигне, се огледа. Деница спеше тихо до огъня. Юда, сумтейки, измъкна изпод камъка остра кама. И щом се допря до оръжието, юда се разпадна на черен прах, изви се в шеметна вихрушка и полетя като хала към гората.
Момичето хлипаше тихо и се оглеждаше на всички страни. Беше около петнайсетгодишна, нисичка, с лешникови дълги коси и кръгли тъмни очи. Лицето й бе мургаво, пълничко и луничаво от постоянното излагане на слънце. Работеше заедно с многобройните си братя и сестри на полето по цял ден, което едва ги спасяваше от пълна мизерия. Днес, докато отиваха на работа, тя изостана назад, увлечена в своите си мисли и мечти. Така и не разбра откъде се появи конникът, който я вдигна с едно движение при себе си на седлото, заплаши я с нож, да не вика, и я довлече в гората. Не й направи нищо, само я завърза с тежка верига за едно дърво и си отиде, без да каже дума. Бе крещяла за помощ известно време, но сега, вече уморена и обезсърчена, тихо хлипаше и преглъщаше горчивите си сълзи. Увлечена в нещастието си, доста време не забеляза, че една старица я наблюдава иззад един храст. Когато накрая я видя, надежда проблесна в зачервените й очи. Обърна се с тънък глас към възрастната жена:
— Моля ви, помогнете ми.
Черната юда се приближи към момичето:
— Как се казваш?
— Малена.
Юда се приближи още към нея, извади от пазвата си парче плат и го разгърна:
— На колко си години?
— На петнайсет.
Девойчето с интерес наблюдаваше старицата, в чийто ръце, разлюляно от вятъра, се появи тънко було от невероятно красива материя. Бе полупрозрачно, светло, но под определен ъгъл на слънчевата светлина по него пробягваше дъга с преобладаващо синьо-зелено оцветяване. Малена ахна удивено. За първи път виждаше подобна тъкан. Старата жена вече бе на дъх разстояние от момичето и прошепна нежно в ухото й:
— Не се плаши, Малена, от днес вече ще се наричаш Смита и ще бъдеш господарка на горите — черната юда метна булото върху главата на момичето с едната си ръка, а с другата размаха камата и я заби право в сърцето й. С едно рязко движение старата разпори гърдите на Малена, бръкна и извади туптящото още сърце от тялото й. Изправи се, държейки го високо над себе си, и нададе силен, нечовешки крясък. Ехото го разнесе навред из леса, уплашени птици се разхвърчаха на всички посоки. След миг, в който сякаш гробна тишина падна над гората, юда дочу приближаващия се тропот на копита. Бавна усмивка се разля по устните й, когато прошепна:
— Сура.
Измежду дърветата се появи огромен благороден елен, близо тристакилограмово животно с масивни разклонени рога и гъста козина около врата, подобна на грива. Умните му тъмни очи гледаха юда право в лицето. Еленът се приближи на една ръка разстояние до старицата и сведе надолу глава. Юда свали ръце и положи сърцето на момичето на земята, точно под муцуната на красивото животно. Еленът изяде сърцето, дъвчейки бавно непривичната храна. Когато свърши, сура облиза окървавената си муцуна и се приближи до тялото на Малена. Животното подви краката си и легна до бездиханния, но още топъл труп на момичето. Юда се наведе, вдигна от земята камата си, тялото й се изви в черна пясъчна вихрушка и отлетя. Тук вече нямаха нужда от нея. Сура щеше да се погрижи за Смита, новата й сестра.
Когато старицата изчезна, еленът се наведе над отворената рана в тялото на момичето и сълзи покапаха от очите му. Те падаха върху тялото една по една, после все повече и повече, докато накрая измиха кръвта, от която не остана следа. И бавно, след час и повече, когато слънцето си проправи път сред клоните и огря с лъчите си трупа, дълбоката рана беше заздравяла и изчезнала. Тялото й се изпъна, някак наедря на ръст и гладки мускули изпъкнаха под кадифената кожа. Под топлите милувки на слънцето и сълзите на сура тъмните коси на момичето бяха станали светли, почти бели, по-дълги и невероятно гъсти, а от дясната им страна в дебела плитка се бе вплело булото, което старицата бе хвърлила върху нея. То проблясваше на светлината и по плитката й играеше дъгата, вплетена в нишките му. Лицето й се източи, стана красиво, без следа от луничките и тъмния загар. Прасковена руменина покри страните и устните й. Еленът стоеше до нея и спокойно наблюдаваше метаморфозата. Очите му бяха влажни, но от тях вече не
