— Вчера не се завърнахте.
— Да, Булик, ще се забавим поне още един ден, защото искам да свърша нещо — Ермиар се усмихна. — Защо не вземете пример от жителите на Кодили. Те се държат непринудено и открито с мен. Не се кланят и не украсяват словата си. Елате — обърна се и към тримата, — ще пренощуваме в къщата, а сутринта ще отидем до останките на един стар град.
Ермиар разказа набързо на тримата „вълци“ за медальона и изчезналия град и се върна обратно при Безмер, с когото имаше да прави още уговорки за сутринта.
Тримата войници влязоха в къщата на Загарда и се настаниха в широката дневна на първия етаж. Разказът за Лимен Карон направи най-силно впечатление на Крамик, който едва прикри възбудата, обзела го при споменаването на медальона и изчезналия град. За разлика от него Вананд остана безразличен към приключенията на Ермиар, той по-скоро се интересуваше от менюто за вечеря и подслона им за сън. Булик бе изслушал с внимание Ермиар и когато той ги остави, за да се върне в пристройката при Безмер, смръщи вежди и се обърна към Вананд:
— Струва ми се, че съм чувал името на този град — Лимен Карон. На теб говори ли ти нещо?
Вананд поклати отрицателно глава:
— За първи път го чувам, Булик. Що за град трябва да е?
Булик вдигна рамене:
— Не ми дава мира чувството, че някога съм слушал нещо за тоя град. Но ветровете да ме отнесат, не мога да си спомня.
Крамик, който чистеше обувките си, седнал върху един паянтов стол, разсеяно ги слушаше. Сивият вълк се бе свил на кълбо в краката му и спеше. Мъжът бавно вдигна глава, преди да заговори, а очите му искряха с особен блясък:
— В моя край вярват, че в изчезналия град Лимен Карон живеят лошите духове. Когато дойде тъмният месец, хората не пускат вечер децата си навън, защото се смята, че тогава духовете напускат Лимен Карон и скитат по земята. И ако видят дете, го отвличат със себе си в изчезналия град — иронична усмивка изкриви чертите на лицето му. — Сигурно си чувал това, Булик, когато майка ти те е крила от лошите духове през тринадесетия месец.
Булик поклати замислено глава:
— Не помня да съм чувал тази история, но е интересна, Крамик. Ти от кой край си?
— Роден съм недалече от тук. Имението ни се намира до езерото Среброискрен пляг в околностите на град Сатрос. Заради тази легенда прекарвах тъмния месец доста самотно. На останалите деца бе забранено да играят навън.
— На останалите деца!? — попита Булик.
— Да — кимна Крамик, — моето семейство считаше тези приказки за глупави и не са ме спирали да излизам.
Вананд се надигна от мястото си:
— Хайде да потърсим легла из тая съборетина. Ако утре ни отвлекат лошите духове, поне да сме се наспали добре.
Булик и Крамик се захилиха и с охота последваха предложението му.
Принцеса Деница кан Стювиги се изправи рязко с вик на ужас. Отново я измъчваха кошмарни сънища. Цялото й тяло бе в пот. Кръвта от устните й се бе оттеглила, те се сливаха с цвета на лицето й. Очите й заиграха като полудели, скова я ужас. Лежеше върху дузина кожи, гола, покрита с бяло памучно платно. Намираше се в пещера, а близо до нея гореше огън, чийто пламъци изписваха причудливи сенки по каменните стени. Тя не знаеше нито защо, нито къде се намира. Един силует излезе от сянката и се приближи към нея. Деница се уви плътно с платното и загледа уплашено с широко отворени очи. Възрастна жена с побелели коси и тъмно, грозно, сбръчкано лице се приближи до нея.
— Не се плашете, принцесо — гласът й бе мек и топъл. — Няма да ви се случи нищо лошо.
— Къде съм? — тревожно попита Деница. — Какво правя тук и коя сте вие?
Жената се усмихна и Деница потръпна. Зъбите й бяха черни, проядени и лиги се стекоха по брадичката на старицата.
— Вие сте на сигурно място, не се тревожете.
Деница се ядоса:
— Коя сте вие?
Жената се наведе, сложи ръка на челото й и с равен силен глас започна да изрича непознати за Деница думи на древния език савхи, чието ехо някак зловещо отекваше в пещерата. Деница се опита да се дръпне, но не успя. Около нея всичко стана черно и тя потъна отново в мрачните бездни на кошмарните си сънища.
Салистар се появи от сенките и се загледа в отпуснатото й тяло. Наведе се и хвана ръката й. Бе топла и той усети как кръвта пулсира във вените й. Вдигна глава към старицата:
— Юдо, ще я спасиш ли? Скоро ще загуби разсъдъка си, само ти можеш да й помогнеш.
— Ще я спася, но да знаеш, че никога няма да е същата. И ще поискам нещо в замяна.
Салистар се намръщи:
— Какво искаш да кажеш с това, че няма да е същата, юдо? На мен ми трябва силата й.
Старата се изкикоти. Пещерата пое звука от смеха й и го понесе към дълбините на Черната планина.
— Мръсен човек си ти, познавам те.
Салистар ядно я погледна и почти изсъска:
— Това не е твоя работа, юдо. Не съм те търсил в пещерите на тази прокълната планина толкова време, за да ме съдиш. Не съм и по-лош от теб.
Изведнъж гласът на старата стана силен и могъщ, когато му отговори:
— Аз съм юда, простосмъртни. Законите, на които служа, за теб са опасен грях. Вземи момичето и се махай, докато е време. Да умре, за нея ще е по-добре.
— Кажи какво искаш в замяна на живота й, юдо, и не ми губи времето — гневна гримаса изкриви лицето на Салистар.
Старата поклати глава и отговори:
— Ти си наясно какво ще стане, нали, изменнико. Тези, които се наричат жреци, са ти разказали за мен. Искаш да й вдъхна силата, за да черпиш от нея, защото, ако си сам, ще отслабнеш, невежите ще изпият енергията ти — тя поклати глава. — От векове чаках края си, но сега ти се появяваш с това момиче… — тя простря кльощавата си ръка към тялото на Деница и се смълча. — Ама и вие, хората, мирни не седите — тя каза последното изречение весело и зловеща усмивка изкриви устните й. Салистар се извърна с отвращение. Старицата продължи да говори, а по брадата й отново закапаха лиги:
— Ще го направя. Ще й дам сила, но да знаеш, че за да я покориш, ще трябва да откраднеш булото й. Никак няма да успееш иначе. Ако го откраднеш, тя ще ти се покори, но върне ли си го отново — загубил си. В замяна на нейния живот искам единадесет момичета — млади — те ще й бъдат сестрите. До три дни ги искам, вързани в гората, през която мина, преди да стигнеш дотук. Където искаш ги оставяй, само гледай да са добре завързани, за да не бягат. Това е.
Салистар се замисли, но не след дълго отвърна:
— Ще ти ги дам, но имам едно условие.
Старата го гледаше с присвити очи, а той продължи:
— Когато ги получиш, ще се развилнееш с тях като в миналите векове, юдо, прав ли съм?
Жената кимна и продължи да го гледа:
— Така е, изменнико — отвърна му.
— Вилней колкото искаш, ходи където щеш, но искам планината Карпонили да заобикаляте отдалече — ти и другите единадесет. Само тая — той посочи Деница, която тихо спеше, изтегната върху кожите — да може да ходи там.
— Далече се целиш, изменнико, Карпонили не е ли висок връх за теб?
