въпрос. Аз също не съм ги виждал, разбира се, но знам, че са изключително кръвожадни, силни и умни.
— Какво направили тогава хората?
— Не било по силите на хората по това време да направят каквото и да е, но за да смекчат недоволството им и за да гарантират сигурността им в бъдеще, волобарите сключили договор с юдите от Черната планина.
— С кого? — озадачено попита Деница.
— Юдите също са същества, населявали Гелда Валуния преди векове. Малко знам за тях. Но според древните източници, до които успях да се добера, една от юдите е още жива и се намира някъде в Черната планина. Преди векове волобарите са се обърнали към юдите за помощ, те имали за задача да помогнат на хората срещу асурите. Ако има някой, който да ни помогне, Деница, то това е юдата на Черната планина.
— Но аз все още не разбирам какво се случва с мен? Какви са тези пристъпи, които получавам?
— Нямам представа, но такива неща са се случвали и друг път. Хората, погледнали сива в очите, губят разсъдъка си. Има още много въпроси, на които не съм намерил отговор, принцесо. Може би щях да успея, ако жреците не бяха усетили, че съм стигнал твърде далече в разгадаването на тайните им. Сигурен съм обаче, че ако на тази земя има някой, който може да ти помогне, то това ще е черната юда. А сега нека поспим, защото ни очаква дълъг път — Салистар се излегна, намести се добре и се уви в кожите си.
Но Деница не успя да заспи. Хиляди въпроси се въртяха в съзнанието й. Взираше се в звездите и се опитваше да асимилира цялата информация, която й предаде Салистар. Накрая не издържа. Понадигна се и попита:
— Какво се е случило с волобарите, Салистар? Защо са изчезнали?
— Хората са ги избили — рязко отговори той. — Заспивай.
Тя легна отново, но остана с широко отворени очи. Чувстваше, че в това, което й разказа Салистар, има истина. Колко много неща са били скрити и потулени. Тя си спомни виденията, които я обземаха напоследък. Знаеше как изглежда Асура. Бе я видяла в едно от виденията си. Побиха я тръпки на ужас. Постепенно обаче умората я победи и тя заспа дълбоко.
Двамата се събудиха още по тъмно. Без да си говорят, се приготвиха за пътуването, оседлаха конете и преди да е изгряло слънцето, отново потеглиха по прашния път. Тъй като яздеха все още бавно поради тъмнината, Деница, която бе на няколко крачки зад Салистар, се изравни с него и попита:
— Вчера ти каза, че си щял да научиш тайните на жреците, ако те не са се усетили навреме. Какво означава това?
— Хм, жреците знаят всичко това, което ти разказах, принцесо, та и повече. Но държат останалото население да остане в неведение. Те са наследниците на хората, които са избили волобарите преди векове. Твърдят, че пазят тази тайна заради доброто на цялото човечество, но ако е така, защо са запазили Живото Дърво и Асура? Защо не са ги унищожили? — Устните на Салистар се изкривиха в крива усмивка. — Ти знаеш вече каква заплаха е Майката за хората. Но въпреки това жреците я пазят и крият. Помниш ли Кюригин, ловеца на сиви?
Деница кимна.
— Преди да стане боломит, Кюригин работеше за жреците. Той е един от тези, които като деца са показали известни умения и са избрани от жреците за обучение, но с годините вместо да усъвършенстват способностите си, са ги загубили. Такива хора те използват предимно за физическа работа, но неговата служба при жреците се състоеше в това, да следи отдалече Асура. Той трябваше да дава информация за местонахождението й, здравето, навиците. И също, да събира изпражненията й. Разказах ти за какво служат.
— Значи те отглеждат Живото Дърво — каза като че ли на себе си Деница, — но за какво им е?
— Сокът на Живото Дърво има чудодейни свойства. Волобарите са знаели това, поради тази причина са отказали на хората да унищожат Асура.
— Какви са тези чудодейни свойства? — с интерес запита принцесата.
— Това е дълга тема, а и аз не знам много. Доскоро смятах, че жреците крият ръкописа, в който е описано всичко за Живото Дърво — Зелената книга. Тя съдържа знания и сила, които само волобарските управители са владеели. Но сега вече имам съмнения, че жреците някога са я притежавали. Който намери тази книга, ще придобие голяма мощ — отговори Салистар.
— Затова ли жреците са те прокудили? Защото си разбрал тези неща?
— Не — бързо отвърна той. — Жреците сами щяха да ми ги разкрият. Те ме обучаваха за един от тях. Но не ми простиха това, че сам стигнах до тези истини още преди да решат да ме посветят, и че не им казах нищо за тези си разследвания. Не ми простиха, че имам тайна от тях, въпреки че тяхната тайна бе много по-голяма.
— А защо не разкри тези неща пред кан-императора или поне пред някой от кан-предводителите? Защо се опълчваш сам срещу жреците заедно с тази сбирщина, наречена боломити?
Тъмна сянка сякаш премина по лицето на Салистар след въпроса на Деница. Някаква вътрешна, стаена злоба се изписа на него, когато отговори:
— Аз сам ще изкова нова съдба не само за Биляра, но и за Гелда Валуния. Кан-императорът е нещастник, щом се е оставил да го водят за носа. Това се отнася за всички вас — прехвалените стети- сантропи. Ха-ха-ха — с гърлен смях завърши думите си Салистар и заби пети в коня си, който препусна напред.
Деница погледа известно време озадачено след него, преди да го настигне. Когато се изравниха, извика, за да я чуе добре:
— Защо правиш всичко това? Защо ми помагаш?
Салистар се обърна към нея и продължително я изгледа в очите:
— Аз не ти помагам. Отначало накарах Кюригин да те доведе на сбирката ни, защото беше с незаконна връзка и нечиста съвест, а това, че си стети-сантропи, те прави добър трофей. Организацията ми щеше да се издигне на друго ниво с твоето присъединяване.
Думите му я жегнаха, ала тя преглътна и спотаи гнева си. Той видя това, но продължи, без да се смущава:
— И понеже съм отдал живота си на това, да разбера всичко за древните обитатели на Гелда Валуния, ти ще ми бъдеш само от полза, когато намеря черната юда.
Деница го погледна с презрение и умишлено изостана с няколко крачки назад. Чувството на самота отново я обзе. Животът й губеше смисъл, откакто се бе срещнала с очите на онова същество. В този момент всичко около нея се завъртя с бясна скорост и мъглата я обгърна. Деница отново потъна в света на сивите. За късмет, точно тогава Салистар се бе извърнал към нея, видя какво става и реагира бързо — успя да я задържи на седлото. Дълбока бръчка проряза челото му, трябваше да вземе Деница на коня при себе си и да я крепи така до Черната планина. Това щеше да ги забави, но друг начин нямаше. А и Салистар не знаеше колко време му остава, преди да стане твърде късно да се спаси Деница. Добре че припадъкът й се случи сега, когато бяха вече далече от Юртия.
Той разбра, че е сбъркал и си помисли: Аз се чудех кой е виновен и мислех, че това, което ми се случи, не е справедливо, защото аз паднах, а другите продължаваха пътя си, качени на красивите си колесници. Но аз трябва да следвам пътя си и да не мисля дали е справедливо, или не, защото няма как да науча отговора.
Изправи се и тръгна по пътя си. Докато вървеше и колесниците профучаваха покрай него, той изведнъж разбра отговора:
Справедливо е това, че пред мен има път, както и пред всички останали. Независимо как вървя по него, важното е, че има път.
Като си помисли това, му стана леко и спокойно на душата.
