планината Карпонили. Стъпвайки на Гелда Валуния, хората открили, че бъдещият им дом вече е обитаван от странна раса, подобна на нашата. Наричали се волобари. Владеели магията до ниво, до което и до днес никой човек не се е добирал. Живеели в земите на днешна Биляра, но волобарската държава се е наричала Дебриагадам. Волобарите били малоброен народ. Жените им можели да раждат само по едно дете през целия си живот, а и това рядко се случвало, защото бездетните сред тях били доста. За сметка на това живеели с десетки години повече от хората и се радвали на дълга младост. Те населявали неголяма територия от континента — предимно държавата си Дебриагадам, рядко се срещали селища или градове извън границите й. Волобарите приели добре хората. Заживели в мир с тях и им помогнали да изградят собствени селища. Дори обучили най-любознателните и способните в тайнствата на магията си. Но все пак били особени, не се смесили с хората. Продължили да водят изолиран от тях живот и не ги допускали да живеят в градовете и селищата си. Волобарите, които управлявали Дебриагадам, владеели най-силната магия и обитавали три свещени места. Едното се е намирало някъде сред върховете на Черната планина в областта Ябрус — там, където отиваме ние. Другото се е наричало академия Лимен Карон, построена в голям град със същото име, а третото е в планините Карпонили — сградата и околността, където се намира сега манастирът на жреците.
Деница слушаше занемяла разказа на Салистар. Огънят играеше по бледото й лице. Очите й светеха, възбудени и попиващи всяка казана дума. От умората й не бе останала и следа. Историята на Салистар бе твърде интригуваща, за да се отдаде на съня.
— И тогава се случило това, което променило завинаги облика на Гелда Валуния. Двадесет години изминали, откакто хората населили континента и заживели добре — в хармония с волобарите и околния свят. И ето че през пролетта на двадесетата година от пристигането им Живото Дърво цъфнало. Скоро след това плодовете му натежали по дебелите клони, сочни и месести, и навред из Карпонили се понесла апетитната им миризма. И тогава се появили те — синовете и дъщерите на Асура.
Деница го погледна озадачено.
— Асура? — смръщи вежди тя. — Какво е това?
— Асура е тайнствено същество, което живее под земята. Притежава огромна сила и инстинктите на див звяр. Майка е на създания, които по особен начин са нагодени към цикъла на съществуване на Живото Дърво. За да роди двуполово поколение, способно да се размножава, Асура се нуждае от плодовете на Живото Дърво. Единствено те дават необходимите вещества на организма й, за да роди синове и дъщери. Щом започне да се храни с плодовете на дървото, тялото й става годно да роди двуполови същества, способни да продължат рода си. Без тази храна тя ражда единствено стада от безполови сиви, благодарение на които се храни и оцелява до следващия цикъл.
— Какво? — Деница се надигна. — Стада от сиви ли каза?
Салистар кимна:
— Да, Деница. Сега ще научиш всичко, което знам за природата на тези древни същества. Майката Асура живее през всичките триста години в равнините, скрита в корените на някое дърво. Ражда стада от сиви, които обикалят и събират прашец и нектар от различни цветя. Така те изхранват майката и себе си с еликсира, който произвеждат. Сивите измират през есента, преди студовете да сковат Биляра, а Асура изпада в летаргия и спи през студените месеци. Напролет се буди от зимния си сън и отново започва да ражда нови и нови стада сиви. И така триста години. Когато дойде времето на Живото Дърво — да цъфне и даде плод — майката тръгва към планината, за да търси плодовете, с чиято помощ ще продължи рода си. Предполага се, че винаги се връща на мястото, където самата тя се е родила, и което помни през всичките триста години.
Салистар замълча и смръщи вежди. Търсеше възможно най-подходящите думи, за да продължи разказа. След минута продължи:
— Важното в тази история, Деница, е, че между Живото Дърво и асурите съществува симбиоза, благодарение на която и двата вида оцеляват. Ако унищожим Дървото, асурите неминуемо ще загинат. И обратно, избием ли асурите, Дървото ще ги последва в небитието. Плодът на Живото Дърво е извънредно интересен. Сякаш е създаден единствено за целите на съвършената симбиоза с асурите. Горната обвивка, или месото на плода, съдържа необходимите елементи и съединения, без които Майката не може да роди полово поколение. А вътрешността, или ядката, на този плод узрява едва след нейната смърт. Докато се храни с плодовете, тя изхвърля още зелените ядки навсякъде из леговището си, където те узряват. Минават дни, месото на плода презрява и изгнива, но Асура е изяла достатъчно, за да роди децата си. Но щом това се случи, тя умира. И когато децата й се появят на бял свят, първата храна, която приемат, са ядките. Без тези ядки те не могат да оцелеят, защото с тяхна помощ придобиват силата да живеят. А защо е важно това за Живото Дърво!? Защото, щом погълнат ядките му, асурите стават преносители на семето му. Те го разпространяват из Карпонили, а семената му покълват единствено, когато са в контакт с изпражненията им. Обаче ядките не са достатъчни, за да може новата Майка да роди асури. Тя трябва да се храни с месото на плода. А плод Дървото ще даде чак след триста години. И ето, цикълът е затворен.
Салистар плесна с ръце, за да онагледи затварянето на цикъла, и продължи да разказва, а очите му светеха в тъмнината, отразили пламъците на огъня.
— След раждането си асурите се групират по двойки. Ако някой женски или мъжки екземпляр не намери половинката си, той е обречен на смърт. Единственият начин асурите да оживеят е като образуват двойки. Всяка двойка започва да се чифтосва и скоро след това женските асури раждат стада от сиви. Щом се сдобият с достатъчно стада, започва войната на асурите. Всяка двойка се бие до смърт с останалите, докато не остане само една двойка асури — най-силните и могъщите от цялото поколение. Случи ли се това, женската разкъсва мъжкия, изяжда го и става Асура — Майката. На нея се пада да опита плодовете на Живото Дърво след триста години и да продължи вида на асурите. Останала единствена от вида си, Асура заспива зимен сън в корените на някое дърво. Докато спи, претърпява невероятна метаморфоза и през пролетта се събужда като див звяр — вече е грозно, космато чудовище. И до следващия цикъл на Живото Дърво ражда само стада от безполови сиви.
— Небеса — възкликна Деница, — откъде знаеш всички тези неща?
— Описани са на савхи в една книга, която открих в библиотеката на Алобоготур. Има и рисунки, на които са изобразени Живото Дърво, плодовете и семките му, Майката и асурите. За съжаление голяма част от книгата е съсипана и не се чете.
— Но каква връзка има това с мен и с това, което ми се случва? — попита Деница и челото й се сбърчи от тревожна гримаса.
— Нека първо ти разкажа всичко, което знам за тези същества.
Тя се смълча и продължи да следи внимателно думите на Салистар.
— Синовете и дъщерите на Асура са невероятно красиви и силни създания, преди единствената оцеляла от тях да се превърне в грозно и отвратително същество. Войната, която водят помежду си, е кървава и жестока. Унищожават всичко живо, което срещнат по пътя си. Нуждаят се от много храна и сили, за да се бият. Изяждат без жал цели стада от собствените си сиви и всяко друго живо същество, което успеят да убият.
Волобарите знаели всичко за войната на асурите и цикъла на Живото Дърво. Но те не се страхували от синовете и дъщерите на Асура, защото силата им била по-голяма от тази на съществата. Асурите бягали, когато срещнели волобар, без значение дали е дете, жена, мъж или старец. Но когато на Гелда Валуния настъпила поредната война на асурите, се оказало, че хората, дошли от Архадиния, нямат защита срещу жестоките и кръвожадни същества, въпреки физическата си прилика с волобарите. Някак си асурите усетили това и стотици човеци били избити и изядени, преди волобарите да разберат и да се притекат на помощ. Тогава хората, оцелели след кървавата мелница, се обърнали с молба към волобарите, да им позволят да унищожат Асура. Но волобарите отказали на хората, заради симбиозата между Живото Дърво и асурите. По някаква причина тази връзка между двата организма била от огромно значение за волобарите и те решили да запазят Асура. Човеците нямали представа защо им отказват. Те били много разочаровани и уплашени от отговора на волобарите.
— Защо просто не са се преселили някъде далече от асурите? — попита Деница, все по-увлечена от историята, която слушаше.
— Никъде не е достатъчно далече от асурите, Деница — усмихна се тъжно Салистар, — те притежават криле, с които бързо прелитат над земята и търсят храна. Представа си нямаш за какви същества става
