си. Лепкавите й лиги се проточиха по козината и закапаха по земята. Очите й блестяха лакомо и кръвожадно. Предстоеше й да изпълни най-важната мисия на живота си и имаше нужда от много храна и сила. Тя надигна глава. Припряно задуши въздуха и усети, че второто стадо е наблизо. Чудовището изпрати мощен зов в съзнанието на сивите. Лигите отново покапаха по земята, козината й настръхна от възбуда, а туловището и се присви в очакване на сивата водач. С нея щеше да започне угощението.
Ермиар яздеше уверено коня, който не бе от най-красивите, но бе здрав, набит и кротък. Болките му отшумяха напълно благодарение на белия мехлем. Цяла сутрин със селяните пренасяше багаж към пещерите и сега, когато денят вече преваляше, правеха последния курс. От днес до края на войната дом за кодилците щяха да бъдат пещерите. Ермиар се колебаеше между желанието да остане и да разбере тайната на Безмер и дълга си да поеме отново по пътя за Карпонили — там, където го бе изпратил Иртхитюин. Върволицата мъже яздеха бавно след него. След тях вървяха петима „заличители“, които Ермиар не хареса много, но поради липса на други им се довери. Според повечето мъже в селото тези петимата бяха най- добрите заличители на следи.
По пътя иззад завоя срещу тях се зададоха конници. Това беше неочаквано. Но със силното си зрение Ермиар почти веднага разпозна „сивите вълци“, които бе изгубил незнайно как. Бяха го открили най-накрая. Щеше да разбере какво се е случило с него и как е попаднал в реката, която го изхвърли край затънтеното село. Умората отлетя, обзе го възбуда, пришпори коня и със светнали очи изкрещя:
— Карн веган.
„Вълците“, стъписани от гледката на препускащия селянин — за какъвто го взеха първоначално — също го познаха. Извикаха силно и дружно в отговор и също пришпориха конете. Пръв до Ермиар стигна Булик и със скок слезе от коня. Той бе тридесет и три годишен „вълк“, изкарал целия си живот в казармите на двореца, тъй като и баща му бе войник от същата войска. Бе в по-близки отношения с Ермиар — познаваше го от дете. Двамата се разбираха чудесно. Затова и не скри радостта си, че са открили принца:
— Благодаря на Живото Дърво, че сте добре.
— Добре съм, но не знам какво се случи. Озовах се на брега на река Релсма и последният ми спомен е, как яздим по един път… — Ермиар също скочи от коня, замисли се и добави: — Един доста стръмен път…
Вече всичките „вълци“ го бяха наобиколили и слизаха от конете си. По лицата им се четеше радост и облекчение. Немислимо бе за тях да се върнат в Исиней без Ермиар.
Булик кимна с глава:
— Наистина беше стръмен. Оказа се, че води до паянтов мост, по който вие тръгнахте пръв. Водехте коня след себе си, но нещо стана. Цилок се подхлъзна и полетя в пропастта, а вие не го пуснахте. Скочихте с него.
Ермиар усети упрека в гласа на Булик. Не каза нищо. Заслужаваше го, но в душата му се прокраднаха силна болка и празнота. Той обичаше много коня си Цилок, бе го отгледал от малко жребче. Сега, когато Булик разказа за падането му от моста, паметта му се събуди и започна да рисува познати картини в съзнанието му.
— Конят ми — с надежда попита Ермиар, — жив ли е?
— Не го открихме — тъжно отвърна Булик. — Течението бе много силно, реката дълбока и не вярвам да е оцелял поради височината, от която падна.
Ермиар замълча, наведе глава, очите му се замъглиха от мъката по коня. Знаеше, че това не е моментът да се отдава на болката си. Съвзе се, изправи глава и се постара да покаже на „вълците“ радостта си от това, че са се намерили. А той наистина беше щастлив. Дните, в които бе на легло, се изпариха, все едно не ги е имало.
Когато първоначалната шумотевица от срещата му с „вълците“ премина, Ермиар се огледа и видя очакващите го настрани мъже от Кодили. Повика ги с жест и те се приближиха. След това се обърна към „вълците“:
— Артебос е обсаден от уголските войски. Жителите на селото се местят в близките пещери, където ще очакват новини от столицата. Искам да ги придружа дотам. Ще останем да пренощуваме и ще тръгнем отново към Карпонили.
Ермиар се качи на коня си и потегли към пещерите, последван от „сивите вълци“ и кодилците. Не след дълго пред очите им се разкри невероятно красива местност. Покрай скалите, в които се бяха образували четири пещери, минаваше малък приток на река Релсма, обрасъл с гъста растителност. Войниците не останаха равнодушни към изгледа. Но Ермиар не забеляза красивата гледка. В съзнанието му, още от момента, когато напускаха Кодили, се въртеше една мисъл, която не му даваше мира. И щом отмина еуфорията от срещата му със „сивите вълци“, се завърна с нова сила. Единствено Безмер не отиде в пещерите заедно с останалите, а остана в селото. Отказа да тръгне с тях и заяви, че не се страхува от „уголските баби“. Това изказване и постъпките на Безмер се сториха на Ермиар най-малкото странни. През цялото време, откакто се познаваха, Безмер се държеше нагло и безочливо, въпреки властта, която Ермиар олицетворяваше. Държеше се така, сякаш е над всички и всичко, сякаш не го засягат ред и правила. Независимо че изгаряше от желание да се махне от селото и да продължи по пътя си за Карпонили, нещо в този човек не му даваше мира. Все по-силно усещаше, че трябва да разбере каква тайна крие Безмер и каква е причината за присъствието му в Кодили. Затова, щом се увери, че „вълците“ и кодилците са добре — нахранени и готови за почивка — той повика настрана Булик и му съобщи, че ще се върне в селото. Разказа му за Безмер и нареди да го потърсят, ако не се завърне след ден. Не прие предложението на войника да го придружи и твърдо заяви, че трябва да свърши сам тази работа. Измъкна се незабелязано, само под разтревожения поглед на Булик, и препусна възможно най-бързо към селото.
Докато препускаше, единият от конете се спъна в един камък, падна и колесницата се преобърна. Той се изтърколи и се огледа с недоумение.
— Какво се случи? Та аз бях хванал живота в ръцете си. Имах всичко, а сега този кон преобърна моята колесница!
Изправи се и се отдалечи от злополучното място. Седна отстрани на пътя, по който бе тръгнал, и хвана главата си с ръце:
— Не искам да продължавам нататък, защото ме е страх. Първо трябва да реша дали вината е в мен, или в коня, или в пътя, осеян с камъни. Може би е съдба. Ще седна тук и ще мисля защо се случи така?
Видя, как по пътя минават колесниците на другите:
—
X глава
Медальонът
Деница отвори очи. В стаята цареше сумрак, плътни пердета закриваха прозорците. Чуваха се тихи хлипащи звуци. Принцесата се огледа. Личната й кан-придружителка седеше на стол до леглото й и ронеше сълзи.
— Какво става тук? — попита Деница. Главата й бе празна, нямаше спомен защо е в леглото, при това облечена и наметната със завивка.
— Така сте от сутринта — отговори придружителката, бършейки сълзите си. — Много се уплаших за вас, но вие забранихте да викам помощ, затова ви крия цял ден.
— Какво ми е? — объркана, Деница се изправи и стана от леглото. Леко и прилоша, но бързо
