разбере, помогнах на Бакуриан и войската му необезпокоявани да стигнат до Истрос и след това до тук. Аз му дадох идеята да препречи пътя на Издулор при Кападската клисура. В момента Бакуриан е на върха на самонадеяността си, защото мисли, че самият върховен жрец е готов да предаде манастира в ръцете му. Не ни напада само защото аз съм му казал да изчака.
Това вече беше новина за повечето избрани в стаята и навред прозвучаха развълнувани възклицания. Алобоготур ги изгледа и тънка усмивка се появи на устните му, когато продължи:
— Именно затова не предприемам действия срещу Бакуриан. Ако имаме късмет, асурите ще се ограничат с хората, които са се струпали тук в планината. Ще имат цели две огромни войски на разположение — билярската на Издулор и уголската ведно с таболците и негулите, за да заситят апетита си. Това ме кара да се надявам, че ще се ограничат само в пределите на Карпонили и няма да има жертви от останалото население, което така или иначе се крие в горите и пещерите заради войната. Ако съм прав, след това ще бъде лесно. Жертвите ще бъдат отдадени на войната, Ермиар ще коронясаме за кан- император и никой няма да разбере ролята ни в тази история. Тайната ще бъде опазена.
Възцари се мълчание. Избраните обмисляха плана на върховния жрец. Ала той не ги остави да мислят дълго.
— Жрец Килиянтан — обърна се Алобоготур към учителя по природни закони, — как е Бендидора? Продължава ли да те тревожи с въпросите си?
— Не случайно област Ябрус се слави с дивите си нрави. Това момиче е ненормално — отвърна с неприязън Килиянтан.
— Ха-ха-ха — засмя се чистосърдечно Алобоготур, — знам, че не я харесваш, Килиянтан, но тя трябва да стане жена на Ермиар, както е обещано. Затова призовах и двамата тук, за да опазя живота им в тези преломни дни. Така ще запазим контакт с най-отдалечената и слабо контролирана област в Биляра. Не забравяй, че влиянието ни там е разклатено — най-вече от пропагандата на Салистар.
Килиянтан изсумтя възмутено и махна с ръка, за да покаже, че темата не му се нрави. Тогава един от избраните се намеси:
— А тези тримата от „вълците“, които придружаваха Ермиар? Тях какво ще ги правим?
— Ще ги изпратя заедно със сангасите срещу уголците, когато Асура започне да ражда. Ако оцелеят тогава, то асурите ще ги довършат. В подземията няма място за всекиго, още повече за някакви си войници.
След настъпилото за кратко мълчание, се обади възрастният Азвигортула. Словата бавно и трудно излизаха от устата му:
— Този твой план е добър, Алобоготур, но ако не проработи и асурите плъзнат навсякъде из Биляра, как ще се справим с вълната от смърт, която ще ни залее?
Алобоготур въздъхна и дълбока гънка проряза челото му.
— Вярвам, че съдбата на този народ ви е скъпа. И моите нощи се изпълват с кошмари, когато знам, че обричам на смърт дори тези отвън, които сами са я избрали, щом са тръгнали по пътя на войната. Ала ние сме поели тази отговорност, отдали сме живота си на нея и не можем да се върнем назад. Когато са населили Гелда Валуния, хората са били диви, примитивни и неуки. Живеели са зле, слугували са на волобарския народ и са ставали жертва на съществата, населяващи тези земи. Благодарение на силите, давани ни от науката, която откраднахме от волобарите, народът ни се е избавил от тежката си участ. Винаги сме плащали с кръв за свободата си, сега е време отново да платим за този дар.
В стаята настъпи тишина. Алобоготур изгледа всеки един от избраните в очите и продължи:
— Нека се върнем към ежедневните задачи. Щом получа новини от Лисичи урвар, ще се съберем отново.
Мъжете се надигнаха от местата си и един по един, следвайки Алобоготур, напуснаха помещението. Когато вратата хлопна зад гърба на последния избран, се чу странно шумолене. От гредите на тавана се провеси тяло и тупна ловко на земята. Крамик отиде бързо до вратата и опря ухото си на нея. Когато му се стори, че жреците са се отдалечили достатъчно, за да не го видят, се измъкна навън и тръгна към стаята, която му бяха предоставили в манастира. Тя се намираше сред помещенията в другия край на сградата — тези, които обикновено се използваха за спални на учениците. Но сега те бяха безлюдни. Жреците се бяха погрижили да преместят младежите на сигурно място, далече от опасностите на войната. Сега само Крамик, Вананд и Булик бяха настанени в това крило на манастира.
Крамик успя да се прибере в стаята, без някой да го види. Там го очакваше свитият на кълбо Дурум, който се размърда, щом господарят му се завърна, изправи се и застана до вратата.
— Наспал си се значи — Крамик клекна до животното и го почеса зад щръкналите уши. — Хайде изчезвай, отивай да се нахраниш — надигна се и му отвори вратата.
Вълкът се шмугна пъргаво навън и уверено затича по коридора. Беше научил пътя към изхода, а сангасите, които пазеха вратата, го пускаха с удоволствие, както да излиза, така и да влиза, особено когато се прибираше, понесъл в уста поредната си плячка. Това ги забавляваше и те охотно отваряха вратата за Дурум. Радваха му се и се опитваха да го погалят, но вълкът, както винаги, оставаше недоверчив и студен към хората.
Останал сам, волобарът се приближи към прозореца и се загледа навън. Слънцето грееше ярко, тишина и спокойствие обгръщаха манастира. Нищо не подсказваше, че гората отвъд пропастта е пълна с войници, готови всеки момент да нападнат достолепната сграда. Вече цял месец волобарът разучаваше тайно манастира. Откакто спаси Ермиар от негулите и го върна жив в манастира, изчакваше да се свести, за да може да се освободи от клетвата си. През този период се опитваше да проникне навсякъде, да научи тайните на демонските чертози. Това приключение и намирането на академията го караха да се чувства истински волобар. Странно усещане го съпровождаше, докато вървеше по древните стъпки на волобарските свещени места. Но успя да разбере много повече за хората, отколкото за волобарите. И като че ли за първи път истински осъзна връзката с предците си. Крамик вярваше, че не е имало и няма да има на света волобар, който съзнателно да обрече собствения си вид и род на смърт. Обзе го носталгия по Кабур Далет, мястото, където живееха последните волобари. Въпреки че не помнеше нищо от времето, преди Салавик да го отведе в равнините, Крамик усещаше, че Кабур Далет е домът му и единствено на това място би могъл да бъде щастлив. Но той нямаше време за тези мисли. Ермиар бе дошъл на себе си. Сега бе моментът да се освободи от службата си и да се върне у дома. Волобарът бе разбрал много за машинациите на жреците от разговорите, които бе успял да подслуша, но реши да не им обръща внимание. Негова мисия трябва да бъде завръщането му в Кабур Далет заедно със свещената книга и медальона. Той се излегна на твърдото легло и впери поглед в тавана. Щеше да изчака нощта и под прикритието на сенките да се срещне с Ермиар.
Денят постепенно се топеше, изместван от нощната мъгла, носеща мрак и хлад. Над Лисичи урвар изгряха няколко кълбета вечна светлина, но тук, високо в планината, те бяха малобройни и светлината им слабо мъждукаше. Червените лисици излизаха на лов и сред дърветата и тревите се чуваха от време на време кратките звуци, чрез които тези пъргави животни си общуват. Местността беше стръмна и камениста, но това не пречеше да има и много буйна растителност. Там, сред треви и храсти, във вечерния сумрак блеснаха две очи, но не бяха на лисица. Асура се подаде изпод земята, изпълзя от леговището, вкопано в корените на гигантското Живо Дърво и подуши въздуха. Миризмата бе още слаба, но обонянието на майката я долови. Тя никога през всичките си триста години живот не бе подушвала цвят на Живото Дърво, но инстинктът не я лъжеше. Тази нощ цветовете щяха да се разтворят, бели и красиви, окичвайки короната на могъщото растение. Асура се върна обратно, пропълзя в леговището си и се сви на кълбо. Пътят й свършваше тук, където бе започнал, но дотогава оставаха още няколко дни.
Когато умората му премина, той се изправи на крака и се огледа. Намираше се върху кръгла площадка,
