покрита с каменни плочи.
И тогава прозвуча глас:
— Пътят, по който сме дошли, винаги изчезва, защо се страхуваш? Никога не можем да се върнем назад, защо се страхуваш? Бе ти дадено всичко, което поиска, защо се страхуваш?
Той се огледа, но не видя никого. Осъзна, че чува този глас в главата си и никой не е нарушил тишината.
— Кой е? — попита той и се хвана с две ръце за главата.
— Аз съм душата ти — прозвуча отново същият глас.
— Полудявам ли?
— Ти поиска да станеш демон — отговори гласът, — защо се страхуваш?
— Какво се случва с мен? — извика той.
— Ти поиска това, защо се страхуваш? — отговори гласът в главата му.
— Какво ще стане с мен? — тихо прошепна той.
— Ще станеш демон. Изправи се и върви, защо се страхуваш?
XIX глава
Кражба
Ермиар отвори очи. В сумрака проникваха бледите лъчи на луната. Бе спал целия ден, след разговора с Килиянтан, но сега се събуди и размърда. Не му се спеше повече. Болка и треска мъчеха тялото му, но жаждата бе по-силна и той с усилие се надигна от леглото. Главата му се замая и светли петна закръжиха пред очите му, но след миг това премина и погледът му, прояснен, обходи стаята. Съзря бутилката с вода. Тя стоеше на масата до прозореца, там, където я бе оставил жрецът. Ермиар събра сили и стана. Подпря се с ръка на рамката на леглото и направи две крачки. Краката му се разтрепериха и той бързо седна на леглото. След няколко минути отново се надигна и направи усилие да продължи напред. Този път сполучи и след няколко неуверени крачки вече държеше шишето с вода в ръцете си. Свали тапата и се напи хубаво, сега го нямаше Килиянтан, за да го спре. Все пак той се съобрази със съвета му и пи по-малко, отколкото му се искаше. След това се извърна колебливо назад, но не се върна обратно. Няколкото крачки, които направи, сякаш го върнаха към живота и той обърна гръб на леглото. Приближи се до прозореца.
— Аз съм Крамик — прошепна силуетът и Ермиар се успокои, но изненадата му от появата на мъжа не намаля.
— Здравей, Крамик — отвърна му бъдещият кан-император, — странна поява.
— Исках да говоря с теб насаме — обясни Крамик и се приближи към изправения до прозореца мъж.
— Слушам те, но преди това искам да ти благодаря за това, че отново спаси живота ми — отговори Ермиар с усилие. Вече трудно се държеше на краката си, затова се отправи към леглото.
Крамик го наблюдаваше с интерес. През последните дни волобарът научи толкова много за хората и едва сега се зарадва истински, че не се е родил човек. Значи така сменяха владетелите си хората. С интриги, тайни и убийства. Попиляваха щедро дадения им живот. Той се замисли за хилядите бездетни волобари и колко ценен за тях бе животът. Но самият Ермиар нямаше представа нито какво го очаква, нито какво се върши зад гърба му. Това накара Крамик да изпитва симпатия и съчувствие към него. Не всички хора си приличаха, между тях имаше и такива, които е чест да познаваш. В мислите му изплуваха Вананд и Булик. Други двама, с които се радваше, че го е срещнала съдбата. И точно в този момент през главата му премина мисълта, която той се опитваше да потисне през целия ден. Можеше ли да седи безучастен и да не направи нищо, когато тези, с които бе прекарал последните шест години, ги заплашваше смърт. Можеше ли да не се интересува от съдбата на човеците, когато целия си съзнателен живот бе изживял сред тях. Не ставаше ли по-лош и от жрец, ако им обърне гръб в този момент. За да заглуши тези мисли, той заговори бързо:
— Не ми благодари. Дошъл съм, за да се отрека от клетвата си към „сивите вълци“.
Ермиар достигна до леглото и бавно седна, подпирайки се на рамката. Замълча за момент, виеше му се свят и треската се усили. Събра сили и каза:
— Това е твое право. Животът на войник не е лесен. Ти изпълни дълга си, освобождавам те от клетвата.
След това легна на леглото и с последно усилие се обърна отново към Крамик:
— А сега е добре да си вървиш. Свободен си, вече не си войник, но ще се радвам утре да ме посетиш като приятел заедно с Вананд и Булик.
Крамик не каза нищо. Обърна се и излезе, а мисълта, че постъпва лошо, не го напускаше. Върна се тихо обратно в стаята си. Манастирът бе пуст и смълчан, само дежурещите сангаси ходеха нагоре-надолу, но той успя да се промъкне безпрепятствено покрай тях. Дурум все още скиташе някъде навън в черната нощ. Волобарът запали три от петнадесетте свещи, наредени във високи метални свещници край стената, и седна на леглото. Измъкна от пазвата си медальона на Каршашаранал и вторачи поглед в инкрустираното в средата му Живо Дърво. Бе отнел медальона от Ермиар в деня, когато го спаси от негулите. Не би допуснал той да попадне в ръцете на жреците и без угризения го свали от врата на ранения Ермиар. А сега, вече освободен от клетвата си към „сивите вълци“, спокойно можеше да го използва, за да отвори Зелената книга на Живото Дърво. Затова се изправи и повдигна матрака на леглото. Държеше книгата там, откакто се намираше в манастира, защото се чувстваше по-спокоен. В мешката, която често разнасяше със себе си, лесно се забелязваше ръбестият предмет, заемаше много пространство и можеше да събуди подозрения. Но когато под матрака, на мястото където стоеше книгата, видя единствено празно място, гняв се надигна в гърдите му. Някой бе измъкнал изпод носа му Зелената книга на Живото Дърво. И вината за това си беше изцяло негова, защото не отнесе книгата и медальона към Кабур Далет още когато имаше възможност — заради глупавите си предразсъдъци. Той свали за всеки случай матрака от леглото, огледа добре, но от нея нямаше следа.
— Кой, ветровете да го отнесат, е откраднал книгата? — запита се Крамик и се просна на леглото.
След това внимателно окачи медальона на врата си — единствената му останала връзка със Зелената книга на Живото Дърво.
На другия ден утрото изгря светло и чисто, окъпа със светлината си карпонилските върхове и проникна сред мрачните гори. Над Лисичи урвар се носеше лека бяла омара, а тревите и растенията проблясваха от време на време, когато слънчев лъч, докоснал росата, пробиеше мъглата. Птичките чуруликаха весело, докато се гонеха една друга сред клоните на храсти и дървета. Двама конници се появиха, внимателно се спуснаха по стръмнината, в чиято основа растеше Живото Дърво, и се спряха на петдесетина метра от него. Ясно се виждаха огромните бели цветове, изпъстрили короната на красивото дърво. До обонянието им достигна сладникавият им, опияняващ мирис. Няма място за съмнение, ден след като дървото в градината цъфна, го последва и дървото в Лисичи урвар. Сангасите обърнаха конете и се заизкачваха обратно по склона. Три часа път ги деляха от манастира и от Алобоготур, който ги очакваше. Те изкачиха стръмната
