през целия ден.
Сякаш напълно я бе забравил, Морган извади иглата, която държеше наметката му, и внимателно изглади гънките. Сабрина беше възхитена от движенията му. Той свали от раменете си дългия шал и го изтърси. Сиянието на огъня позлати мускулестата гръд. Горещи пръсти затанцуваха по гърба на Сабрина и прогониха студа. Тартанът на корема се разхлаби и Сабрина спря да диша. Почувства се както някога на Коледа, когато нямаше търпение да дочака раздаването на подаръците.
Ала когато дрехата падна без предупреждение в краката му, Сабрина видя повече, отколкото й се искаше. Много повече.
Докато Морган вървеше гол към леглото, Сабрина се взираше в стената с такова напрежение, че я заболяха очите. Леглото изскърца под тежестта му, а доволното му ръмжене накара космите на тила й да настръхнат.
— Няма ли да си легнеш, момиче?
— Не — отговори припряно тя и затърси претекст да остане далече от това великолепно мъжко животно. — Не мога да спя там. Не и в същите чаршафи, където лежеше онази… жена.
Морган отново изръмжа.
— Тогава се разположи, където ти е удобно.
Тя рискува поглед през рамо. Морган й обърна гръб, сякаш не се интересуваше къде съпругата му ще прекара нощта, и се зави с износеното одеяло.
Сабрина остана дълго на мястото си пред огъня, надявайки се, че тихото й хълцане ще събуди нежността в душата му. Когато усети болка в коленете, тя свали палтото си, направи си постеля на пода и нави качулката под главата си. Легна по гръб и се загледа в чуждите сенки по тавана. Тъкмо се питаше дали пред вратата тичат плъхове, когато тихият глас на Морган разкъса тишината.
— Не бива да се страхуваш от мен. Никога не бих вдигнал ръка срещу теб, Сабрина Камерън.
— Сабрина Макдонъл — отговори съвсем тихо тя, но й отговори само хъркането на Морган.
На следващата сутрин Сабрина се събуди от мътна слънчева светлина и далечно бръмчене на пчели. На стотици, не, на хиляди пчели. И всяка от тях се стремеше към сладката й плът. Пръстите й задърпаха рошавото одеяло. Носови звуци нахлуха в ушите й.
Това не бяха пчели. Гайди.
Тя седна в леглото. Смачканото й палто се валяше на пода пред камината. Явно Морган я беше пренесъл в леглото си и беше излязъл.
Пъгсли, усетил събуждането на господарката си, скочи на леглото и остави кални следи по одеялото.
— Ти май се справяш по-добре от мен — проговори тихо Сабрина, когато кучето пусна подаръка си на леглото. Тя вдигна мръсното нещо към светлината и установи, че беше кокал. И подозрително приличаше на човешка кост.
— Сигурно е принадлежала на последната съпруга на Морган — предположи тя.
Остави кокала на Пъгсли, стана от високото легло и извика от болка, когато острите й обувки стъпиха на пода. Никога досега не беше спала с обувки. Близкият прозорец беше само тясна дупка в камъка, закрита с мътно стъкло. Когато издърпа завесите настрана, изгнилата коприна се накъса между пръстите й.
Дълбоко под нея гората се раздели и разкри пред погледа й обрасъл с гъста трева хълм, където Макдонълови се бяха събрали да окажат последна почит на стария си господар. Когато трупът на Ангъс изчезна в плоската купчина камъни, Сабрина потърси фигурата на сина му. Морган сигурно изпитваше мъка, но широките му рамене бяха изправени както винаги. Вятърът отнесе надалеч последния горчиво-сладък сигнал на гайдите. Меланхоличните звуци развълнуваха Сабрина. Колкото и да беше груба и сурова, Ев умееше да накара гайдата да плаче. Сигурно всички капелмайстори от Лондон до Единбърг щяха да я поискат в оркестрите си, ако можеха да я чуят.
Мъжете се разотидоха бавно. Морган постоя още малко пред гроба на баща си, а после, вместо да последва хората си в замъка, възседна Поках и изчезна в мрака на гората.
Сабрина изпита безкрайна тъга. Тя беше съпруга на Морган Макдонъл и беше длъжна да бъде до него в този момент. Но той не се нуждаеше от нея. Достатъчно ясно й беше обяснил, че се е оженил за нея по една-единствена причина.
Тя отвори прозореца в отсрещната стена на спалнята. Вятърът я удари в лицето, прободе очите й, разбърка косите й и разкри пред очите й невероятна гледка. Чак до яркосиния хоризонт се простираха покрити със сняг планини. Назъбени скали охраняваха планинската крепост. Тесен път се виеше по края на скалите, покрай сипеи и опасни пропасти. Сабрина потрепери и изпита благодарност, че беше проспала кошмарното пътуване.
Ръцете й се вкопчиха в каменния перваз. Обзета от безименен копнеж, тя си каза, че Морган сигурно беше скучал безкрайно в равнината с меките, ниски хълмове и пасищата, оградени с каменни зидове. Представи си как беше живял тук, обграден от непроницаеми гори и непостижими скали. Чудно ли беше, че сърцето му беше станало кораво като камък?
Сабрина се обърна отново към стаята. Погледна с копнеж към леглото, но като си представи Морган в прегръдката на русата Алуин, изпита отвращение.
Вбесена, тя грабна старото одеяло от тънкия дюшек и го метна през прозореца. То се изду от вятъра и изчезна безследно в рова около замъка, обрасъл с папрат. Тя изхвърли и чаршафите, и дюшека, и кокала и едва успя да хване Пъгсли, който се устреми след съкровището си.
— О, не, няма да ми избягаш! Ти си единственият ми приятел в тази ужасна къща.
Пъгсли облиза носа й. Сабрина установи, че някой вече беше откъснал мънистата от верижката му. Сигурно и куфарите й бяха сполетени от същата съдба, ако бяха попаднали в крадливите ръце на жените от клана. Тя си представи как Алуин е натикала пищния си бюст в някой от корсетите й и потрепери. Следващата мисъл предизвика в сърцето й див ужас и угризения на съвестта.
Енид! Велики боже, тя беше оставила братовчедка си сама с онзи нахалник Раналд! Бедничката сигурно се беше сгушила под някое чуждо легло и се молеше за спасение. Или за смърт.
Без да се притеснява от измачканите си дрехи, тя пусна Пъгсли на леглото и изскочи като вихър от стаята.
Зави като фурия зад първия ъгъл и се спъна в купчина камъни. Подскачайки и разтривайки ударения си крак, продължи да тича без посока. Всяка секунда беше скъпоценна, когато на карта беше заложена добродетелта на братовчедка й. Изпочупените прозорци, избити в стената на различни разстояния, я объркваха, докато накрая разбра, че това изобщо не бяха прозорци, а дупки в стените, пробити от неприятелски оръдия.
След като мина два пъти покрай спалнята на Морган, тя най-сетне откри широко каменно стълбище, което сигурно слизаше в голямата зала, и въздъхна облекчено. Забърза надолу по стълбите и прелетя покрай красива млада жена с рокля от най-фин швейцарски муселин.
— Добро утро, мила. Трябва веднага да срешеш косата си. Леля Елизабет ще получи удар, ако разбере, че си си легнала, без да я сплетеш.
Сабрина стъпи накриво и едва не падна. Обърна се и попита невярващо:
— Енид?
Братовчедка й прескочи една паднала греда и застана пред нея. Тънките й къдрици бяха скрити под бяло копринено боне.
— Енид! Накъде си се запътила? — почти изкрещя Сабрина.
На ръката на Енид висеше голяма кошница. Сабрина си припомни, че майка й беше сложила в нея храна за из път.
