— Раналд ме покани да обядваме навън. Обеща да ми покаже забележителностите. Каза ми, че ще видя неща, за чието съществуване дори не съм предполагала.
— Вярвам ти — промърмори Сабрина. — Но не рискуваш ли, като излизаш сама с него? Познаваш го едва от един ден.
— Ами! Раналд е като пухкаво мило мече. Не би сторил зло дори на муха.
— Надявах се двете с теб да…
Гърлен мъжки глас изпълни залата.
— Енид! Къде е сладката ми дебела тиквичка? Твоето космато мече е гладно и те чака!
Сабрина притисна ръка към стомаха си, който се бунтуваше все по-силно, и се зарадва, че беше забравила да закуси.
— Идвам, скъпи! — изчурулика Енид. С блестящите си очи и розовите бузи, лъскави като зрели ябълки, братовчедка й изглеждаше почти красива. Сабрина нямаше сърце да я спре. — Ще дойда при теб веднага след като се върнем — обеща Енид. — Тогава ще ти разкажа всичко за Раналд, но ти трябва да обещаеш да ми кажеш всичко за Морган.
Мога да го кажа само с две думи, рече си мрачно Сабрина.
Тя приседна на стълбата и проследи отдалечаването на Енид. Бе останала съвсем сама. Даже Енид не се нуждаеше вече от нея.
Стомахът й отново се разбунтува, този път от глад. Нямаше смисъл да седи цял ден на каменните стъпала и да се самосъжалява. Надигна се с намерение да потърси кухнята и докато вървеше, прибра косите си на тила.
След като прекоси пустата зала, тя отвори първата попаднала пред очите й врата. До ушите й достигнаха груби мъжки смехове.
— Обзалагам се, че скоро ще се насити на Камеръновата курва. Мъж като Морган няма да се задоволи с тесните й бедра.
Сабрина настръхна.
— А когато му омръзне да слуша хленченето й — подкрепи го дрезгав глас, — ще хвърли остатъците на нас. Аз съм готов да се позабавлявам с момичето, да го знаете.
— Ти си бил готов още при раждането си, Фъргъс. Но мислиш ли, че от момичето ще остане нещо, когато Морган свърши с него?
— Седрик говори верни неща. Нали знаете какво казват жените за него. Дебела глава и…
Сабрина затвори тихо вратата. Не искаше да знае какво мислят дамите за любовното изкуство на съпруга й. Следващият залп груб смях отекна като гръм в ушите й. Оптимизмът й се изпаряваше с всяка секунда. Денят й беше започнал зле и не се знаеше как ще завърши.
Тя се изправи като свещ и продължи пътя си, отказвайки да допусне в сърцето си мъчителния страх, че Морган може би наистина я мразеше достатъчно, за да я използва и после да я хвърли на глутницата зажаднели за човешка плът вълци.
Извит коридор я преведе през килера с храна до оскъдно осветена дупка, която явно служеше за кухня. Мътна слънчева светлина падаше през тесните бойници високо горе в стената. Сабрина спря колебливо в сянката, нервно сплела ръце, и огледа мръсните, леко облечени жени по масите и пейките.
Каква разлика с кухнята на Камерън! Тук никой не бързаше. Не миришеше нито на печено, нито на овесена каша. Двете печки зееха празни, пепелта беше студена и черна.
Ев не се виждаше никъде, но Сабрина веднага забеляза жената, която снощи очакваше Морган в леглото му. Алуин се беше настанила върху издраскана пейка, сякаш седеше на гърба на кон. Разбърканите руси къдрици й стигаха до хълбоците.
— Нали я видях със собствените си очи. — Алуин захапа сбръчкана зелена ябълка. — Високомерна малка мръсница. И е грозна. Лицето й е бледо като мляко, с дебели черни вежди, които приличат на голи охлюви. — Сабрина неволно прокара пръст по едната си вежда. — Стана ми жал за бедния Морган. Да прекара цялата нощ с тази жалка торба кокали!
Една възрастна жена се разкиска и в устата й зейнаха черни дупки.
— Сигурно й слага възглавницата върху лицето, за да не я гледа, докато… Макар че и Камерънови са като всички жени, когато угаснат свещите.
Другите се засмяха. Алуин, която продължаваше да дъвче ябълката, присви очи и в погледа й блесна ревност.
— И аз съм готова да й нахлупя възглавницата на главата. Една Камерън по-малко, какво толкова! Даже ще се гордея с делото си.
Сок потече по брадичката й и къркоренето на стомаха издаде присъствието на Сабрина. Алуин погледна в посоката, от която дойдоха предателските звуци, и се нацупи предизвикателно. Ала вместо да посочи Сабрина, тя изпружи дългия си, добре оформен крак и разкри тънката кама, завързана под полата й. Отровният й глас буквално омагьоса Сабрина.
— Камеръновата курва може да е лейди, но моят Морган има нужда от жена, която не само получава, а и дава. Една лейди не знае как се общува с мъж. — Тя погледна Сабрина право в очите. — Той ще я разкъса на парченца.
Сабрина се оттегли в сянката на килера. Вече знаеше защо майка й толкова настойчиво я беше предупреждавала никога да не подслушва. В Макдонъл Касъл обаче това не беше въпрос толкова на добро поведение, а на оцеляване.
Тя се обърна и се втурна слепешком по следващия коридор. Ослепяла от сълзи, търсеше пътя си, опипвайки грапавите стени. Празнотата в сърцето й беше по-страшна от глада. Имаше чувството, че е вървяла цяла вечност по пустите катакомби, когато последният коридор завърши с масивна каменна стена.
Задънена улица. Коридор към нищото. Такива бяха и чувствата й към Морган още от самото начало.
Блещукането в другия край на коридора привлече вниманието й и тя се устреми отново напред. През редица счупени прозорци нахлуваше вятър и развяваше изпокъсаните завеси и стенни килими, сякаш разкъсани от огромни лапи.
Сабрина се озова лице в лице със собственото си отражение в огромно огледало с потъмняла бронзова рамка. Главата й бе отделена от тялото, защото огледалото беше счупено. Хипнотизирана от чуждата жена пред себе си, тя бавно разпусна косите си и те нападаха около лицето й като тъмни облаци. Огледалото разкривяваше чертите й. Тя си припомни последните седмици от живота си и изпита чувството, че е попаднала в кошмар, в който всичко, в което беше вярвала досега, се е оказало само жестока илюзия.
Пръстите й потърсиха добре познатата извивка на веждите, правия нос, треперещата долна устна. Никога не се беше смятала за суетна. Не й се беше налагало. Красотата й, богатството на семейството и любовта на близките й бяха просто факти от живота, неоспорими като блестящите й черни коси или белоснежните равни зъби. Цял живот й бяха повтаряли, че е красива.
Ами ако я бяха лъгали? Ами ако й бяха казвали само онова, което й се искаше да чуе? Дали се бяха надсмивали зад гърба й или — още по-лошо — бяха я съжалявали? Само един-единствен човек беше останал студен пред красотата й.
Морган.
Отражението в огледалото се замъгли. Тъмната коса и сините очи се превърнаха в скъпото бащино лице. Изражението му беше мрачно и угрижено като в момента, когато тя отказа да го целуне за сбогом.
— О, татко, защо ми причини това? — пошепна Сабрина.
Още докато го укоряваше, тя притисна ръце към огледалото, търсейки скъпата на ръцете й топлина на лицето му. Ала намери само студеното, измамно стъкло.
Понякога Морган си мислеше, че Поках е единствената свобода, която някога е вкусвал. Конят търсеше пътя си между папратите и беше кротък като агънце. Само на гърба на Поках Морган можеше да избяга от постоянните изисквания, охканията и крясъците на хората от клана си.
