разговаря с Морган беше все едно да приказва на някоя скала.
Един от Макдонълови, възседнал дръглив кон, изтълкува кратката размяна на думи като покана да се включи в разговора.
— Доста бледен ми изглеждаш, Морган. Тежка нощ, а?
— Обаче булката е с розови бузки — намеси се мъжът, който яздеше до него. — Какво ти е, момко? Да не би малката вещица да ти е изпила кръвта?
— С уста като нейната, готов съм да се обзаложа, не е била кръвта му, ами…
Заплашителният поглед на Морган беше достатъчен. Мъжът замлъкна насред изречението. Той сбута съседа си и двамата изостанаха от господаря на клана и съпругата му. Откъслеци от разговора им все пак стигнаха до ушите на Сабрина.
— Според мен получихме най-доброто обезщетение за смъртта на Ангъс. Въпреки това момчето постъпи глупаво. Аз на негово място бих предпочел да отведа в леглото си куцата стара Ев, вместо жена от рода Камерън.
Сабрина се приведе стреснато, когато покрай нея прелетя сянка и падна тежко върху нахалния Макдонъл. От гърлото й излезе дрезгав вик. Поках подскочи неспокойно, но Морган го укроти само с лек натиск на бедрата си. Животното спря и Сабрина проследи с разширени от изненада очи как слугата на Ангъс се нахвърли като звяр върху нещастния планинец.
Дълбокият, вибриращ от злоба глас изпрати студени тръпки по гърба й.
— Искаш ли куцата Ев да ти пререже гърлото, скъпи Фъргъс? Усетил ръждивото острие на камата, Фъргъс изохка уплашено.
— Не, не искам, моля те, Ев!
Острието се завъртя; по издадената адамова ябълка потече вадичка кръв.
— А искаш ли ти сам да се обезобразиш?
— Както кажеш — изхъхри Фъргъс.
Фигурата се изправи, свали качулката и разтърси дебелата сива плитка. Разтреперана, Сабрина погледна в две зашеметяващи сивозелени очи. Очите на жена. Но още по-шокираща беше неприкритата омраза, която отравяше погледа й. Според нея бедният Фъргъс беше само един жалък досадник, докато Сабрина заслужаваше дива омраза. Тя пъхна камата в колана си и се върна при коня, като силно куцаше с единия крак.
— Коя е тя? — пошепна изумено Сабрина.
— Моят ангел-хранител. — В гласа на Морган имаше гордост, но и мъка. — Ев е слугинята на баща ми. Живее у нас, откакто се помня. Макдонълови не понасят слабостта. Не търпят сакати. Ев била малко момиче, когато кланът решил да я изхвърли. Когато я подгонили с камъни, баща ми я взел под крилото си. Откакто умря, тя не е на себе си от мъка.
Сабрина преглътна мъчително.
— Точно така изглежда. — Ако Ев беше натиснала малко по-силно, сега Фъргъс щеше да се дави в собствената си кръв, вместо да се оглежда засрамено.
Сабрина не можа да се удържи и проследи с поглед Ев, която се връщаше към коня си. Тя беше по- различна от всички жени, които беше виждала досега. За седлото й беше привързана проста гайда и Сабрина неволно си припомни прекрасната песен, която беше слушала в нощта преди освобождаването на Морган. Може би коравата черупка на Ев криеше меко женско сърце.
Ев забеляза смаяния поглед на Сабрина, плю на земята и изтри устата си с еднозначно презрителен жест. После подкара коня си в галоп. Мъртвият й спътник отново се залюля застрашително. Двамата скоро изчезнаха зад завоя. Сабрина въздъхна. Още един човек, който я обвиняваше за смъртта на Ангъс.
Вече започваше да се пита дали ще дочака следващото утро. Тази нощ никой нямаше да се притесни, ако чуеше виковете й.
С изключение на Енид. Когато Морган стегна юздите на Поках, кискането на братовчедка й напомни на Сабрина, че Енид беше в много по-добро положение от нейното. Тя се возеше в нещо като кош отстрани на Раналд. Раменете им постоянно се удряха и Енид се кискаше все по-силно. Бледите й бузи порозовяха, когато планинецът пъхна в устата й бонбон, откраднат от кухнята на Камерън.
През това време Пъгсли се беше събудил и жадно смучеше показалеца на Морган.
— Глупаче! — укори го с усмивка Сабрина и го издърпа настрана.
— Остави го. — Морган почеса гъстата кучешка козина. — Животните са по-приятна компания от повечето хора.
В този момент Фъргъс вдигна наметката си, за да се облекчи, без да слиза от коня, и Сабрина бързо отмести очи.
— Както виждам в каква компания се движиш… — Тя се сви уплашено, усетила, че говореше като майка си.
Сякаш за да увеличи още повече потиснатостта й, небето изсипа върху пътниците проливен дъжд и забави пътуването по коварния планински склон. Вятърът забиваше в лицето й ледени водни иглички. Лекото й палто бързо се намокри. Разтреперана, Сабрина се сгуши в Морган, благодарна, че е настанена между топлите му бедра.
— Изправи се! — изкомандва той.
Тя се отдръпна като опарена и се засрами, че бе забравила бдителността си, макар и само за миг. Но вместо да й се скара, Морган разви от раменете си дълъг вълнен шал и направи нещо като палатка над главите им, за да ги пази от вятъра. Пъгсли изръмжа одобрително.
Морган я побутна назад и Сабрина доволно се сгуши на голите му гърди. Не устоя и притисна буза до топлата му кожа. И баща й, и братята й имаха косми на гърдите. А кожата на Морган беше гладка като коприна, опъната върху гранит. Конят се полюляваше равномерно и Сабрина неволно се предаде на ритмичната приспивна песен, която пееше сърцето на Морган до ухото й.
Тя се събуди след няколко часа и се озова в ръцете на чудовище, което се носеше с огромни крачки към лагера на Морган.
Сабрина размаха ръце и изплака от ужас.
— Пъгсли! Къде е Пъгсли? — попита тя, без да отваря очи. — Сигурно съм го изпуснала по пътя…
— Кучето ти е добре — отекна в ушите й гласът на Морган. — Един от хората ми му търси нещо за ядене.
Тя се намръщи и пошепна нещо неразбрано. Морган избухна в смях.
— Не, момиче. Няма да му позволя да изяде кученцето. Ние, Макдонълови, ядем само човешко месо.
— Това ме утешава — промърмори тя и зарови глава в свивката на шията му.
Морган въздъхна тежко. Ако беше видяла жадния израз на лицето му, невинната й усмивка щеше да се изпари. Той я прегърна здраво и се наслади на допира на мокрото й тяло. Май трябваше да върви по-бавно. Колкото по-бързо стигнеха до целта, толкова по-скоро тя щеше да се събуди и той щеше да злоупотреби с доверието й.
Когато минаха под полуразрушена арка, Сабрина запърха с мигли. Морган се подготви вътрешно да види как изисканото й Камеръново носле се смръщва отвратено при вида на бедняшката му къща.
Мътният й поглед се отправи нагоре. Още и още по-нагоре. Накрая спря върху рушащите се зъбери на Макдонъл Касъл.
На лицето й изгря блажена усмивка.
— Велики боже! — пошепна смаяно тя. — Това е невероятно!
— Не се подигравай — изръмжа той. — Може да съм необразован, но не съм глупав.
Тя примигна насреща му, сякаш току-що бе усетила, че се намира в лапите на звяр, после погледът й се върна към замъка.
— Не си глупав, но си сляп.
Морган не беше помислял, че може да ревнува купчина камъни, но точно това стана. Вече знаеше какво ще му се случи, ако един ден Сабрина го погледне със същия този копнеж, с който гледаше стените. Знаеше и какво ще се случи с нея. Той се извърна към заплашителния каменен зид и отчаяно си пожела да разбере какво беше запалило тези искри в сапфирените й очи.
Беше тъмно, дъждът бе престанал, острият силует на замъка беше обвит в сребристосива мъгла.
