Добре познатото лице на баща й се разми пред очите на Сабрина. Инстинктът й подсказа, че това беше последната му възможност да се прояви като неин закрилник.
— Какво ще кажа на брат си? — изкрещя Елизабет. — Скъпи Уили, споменах ли вече, че дъщеря ти замина с банда крадци и главорези, без дори да се е омъжила — колкото и съмнителна да е тази защита! Той ще получи удар!
— Самият аз ще пиша на Уйлям — отговори спокойно Дугъл. — Енид ще остане там само докато Сабрина се устрои на новото място. Морган ще гарантира за сигурността й, докато отидем да си я вземем.
Елизабет изкриви лице в рядък пристъп на ранимост.
— А кой ще ми гарантира за сигурността на моята Сабрина?
Морган сложи ръце на раменете на жена си. Собственическият жест я накара да трепне. Дълбокият му глас изпрати силна тръпка по гърба й. Странно, но този път в него нямаше подигравка.
— Сега тя е под моя защита.
Енид отвори очи и се огледа стреснато. Когато видя, че се намира в скута на едър планинец с лице на ангел и похотлива усмивка на дявол, тя изохка и беше готова отново да падне в безсъзнание. Сабрина застана до нея и се усмихна окуражително.
— Ако не искаш, няма да те насилвам. Ти трябва да вземеш решение.
Енид очевидно се бореше със себе си. Сутринта бе говорила с братовчедка си и вече знаеше, че Сабрина се е пожертвала, за да я предпази от гнева на Морган.
Тя преглътна мъчително и на лицето й се изписа решителност.
— Разбира се, че ще дойда с теб. За мен това е голямо приключение. — Тя стисна до болка ръката на Сабрина. Сянката на Морган падна върху двете момичета и ги закри.
Предпочела известната опасност пред неизвестната, Енид се сгуши на гърдите на Раналд.
— Иди да си събереш багажа. Ще те чакаме горе на хълма — нареди меко Морган. — Раналд, остани тук и се погрижи за момичето!
— С най-голямо удоволствие — промърмори младият мъж и помогна на Енид да се изправи.
Явно търпението на Морган беше свършило, защото хвана Сабрина за рамото и я повлече след себе си. Минаха покрай родителите и братята й и спряха едва пред кошмарния боен кон, който ги очакваше.
— Не мърдай, Поках — проговори тихо, успокояващо Морган и жребецът изду ноздри.
— Мога да ви предоставя каретата си — предложи баща й и в гласа му звънна отчаяние.
— Не приемам подаяния от Камерънови. — Морган хвана Сабрина през кръста и я метна на седлото, сякаш беше лека като перце. Преди възбуденият му кон да е успял да се помръдне, той вече седеше зад жена си.
— Вземам само онова, което ми се полага по закон. Ние, Макдонълови, се грижим за своите. — Той сложи ръка на талията на жена си и собственическият му жест й напомни, че тя беше нещо като стадо овце, рояк пилета — или кобила за разплод.
Майка й се приближи съвсем спокойно до грозния кон и й подаде Пъгсли. Сабрина притисна до гърдите си топлото кучешко тяло и поклати глава.
— Не мога да го взема, мамо. Той е твой.
Елизабет се усмихна през сълзи.
— Но обича повече теб. Грижи се добре за него, обещаваш ли ми? Много съм привързана към бедното животинче и не бих го заменила с друго, даже да му се случи нещо лошо.
Тя погледна пронизващо Морган и очите й молеха за много повече, не само да остави на дъщеря й другарчето от детските й дни. Морган отговори с кратко кимване.
Сабрина се наведе и целуна майка си по ухаещата на рози буза. След нея се приближи баща й. Лицето му издаваше дълбока мъка, ръцете му висяха безпомощно.
Сабрина се вцепени. Копнееше да се хвърли в прегръдката му, да зарови лице в бодящата му брада и да го помоли да й обясни защо я бе пожертвал. Той беше човекът, който я бе поверил на този застрашителен чужденец. Ако не беше баща й, тя нямаше да напусне родния си дом, за да заживее някъде в планините с едно непредвидимо чудовище.
Баща й се надигна на пръсти, за да я целуне, но Сабрина извърна глава. Устните му намериха бузата й и останаха за момент там, след което той отстъпи крачка назад и прие отблъскването с достойнство, което разкъса сърцето й. Тя се намести на седлото, Морган я притисна по-силно към себе си и непоколебимата му твърдост й даде сили да не се разтроши на хиляди парченца.
Морган улови юздите. В този момент Дугъл излезе напред и го хвана за голия прасец. Тъмносините очи блеснаха предизвикателно.
— Грижи се добре за нея, момче, или ще си имаш работа с мен.
Морган прие заплахата, без да трепне. Подкара коня си в равномерен тръс. Сабрина се обърна точно когато минаха през портата. Родителите й се бяха вкопчили един в друг и не можеше да се каже кой кого крепеше. Тя знаеше, че с времето болката им ще утихне. Нали имаха братята й. И се обичаха. Тя беше тази, която си отиваше, лишена от детската си мечта за любов като тази на родителите й. Баща й беше разрушил мечтите й за любов с безпощадност, която нямаше равна на себе си. С един замах бе унищожил всичко, в което Сабрина беше вярвала досега.
Когато високите зидове на Камерън Мейнър останаха далече зад тях, леденият вятър спря дишането й. Една сълза се отрони по бузата й и капна като скъп диамант върху ръката на Морган.
Той се наведе към ухото й и гласът му прозвуча изненадващо меко, макар че думите бяха изпълнени с горчивина:
— За него плачеш, но за мен не. Проклета да си.
Но още докато я проклинаше, той хвана крайчето на плаща си и внимателно изтри сълзите й.
Глава 9
Сабрина беше благодарна на качулката, която я пазеше. Ако погледнеше наляво, виждаше мумията на Ангъс да се олюлява застрашително, завързана здраво за седлото на една кранта. Отдясно беше изложена на похотливите погледи на мъжете от клана Макдонъл. Затова беше втренчила поглед пред себе си и се взираше в тесния път, който се виеше нагоре към земите на Макдонъл. Като талисман срещу неумолимия мрак и желязното мълчание на Морган тя притискаше до гърдите си мирно дремещия Пъгсли.
Ледената мъгла, която се спускаше от върха на планината, се увиваше като змия около глезените й и неумолимо проникваше нагоре по тялото й. Тя се осмели да хвърли поглед наляво и изведнъж се зарадва, че мъртвият Ангъс беше откъм защитената от вятъра страна. Въпреки дребния му ръст някога го беше смятала за великан. Сега увитото в шотландски карета тяло изглеждаше абсолютно незначително. На седлото зад трупа се беше настанила добре познатата фигура със закрито лице, слугата, който се беше грижил за Ангъс по време на онзи злощастен пир.
Сякаш усетила любопитството й, мумията на Ангъс се изви настрана и я облъхна с враждебност, която Сабрина усети съвсем ясно през многото дрехи, които беше навлякла. За да се успокои, тя сведе поглед към ръцете на Морган, които стискаха юздите.
Чуваше се само възбуденото крякане на напъханите в сандъчета птици и тъжното мучене на кравите. В отчаяния си стремеж да сложи край на мълчанието тя изтърси първото, което й дойде на ума:
— Баща ми щеше да му уреди прилично погребение. Трябваше само да го попиташ.
— Никога не бих го погребал в земята на Камерън — отговори студено Морган.
— Не мисля, че щеше да го забележи. — Сабрина си припомни измъченото лице на баща си при сбогуването и попита тихо: — Липсва ли ти?
Последва хладно вдигане на раменете.
— Ако не бе паднал от ръката на Камерън, уискито скоро щеше да го довърши.
Знаейки, че е в малцинство, Сабрина се отказа да защитава честта на семейството си.
— Затова ли не пиеш алкохол?
— Уискито ме прави избухлив.
— Би било наистина позорно да развалиш добродушния си нрав — промърмори под нос Сабрина. Да
