— Все още ми е останала малко гордост. Даже Макдонълови не са толкова луди, че да искат в леглото си уличница, замислила убийство.
Тялото му трепереше от напрежение, но той не направи опит да я отблъсне. Какво щеше да направи, ако тя приложеше на практика съветите на майка си? Дали гневът му щеше да се уталожи, ако си позволеше да целуне пълната, кадифено мека долна устна? Щеше ли яростта му да се стопи, ако помилваше свивката на шията му с върха на езика си? Или щеше да реши, че тя му се подиграва? Че е предприела тази атака, за да укроти опасната му гордост, която носеше пред себе си като щит?
— Какво искаш от мен? — пошепна тя с много по-голямо съучастие, отколкото той би очаквал от нея.
— Меча.
Прозаичният отговор я върна в действителността. За Морган това беше битка, в която тя беше врагът. С надеждата, че послушанието няма да й струва живота, тя придърпа меча към себе си и едва когато сключи пръсти около дръжката му, забеляза, че това беше церемониалният меч на баща й.
Морган беше този, който произнесе мислите й с горчив, примирен глас:
— Не притежавам нито меч, нито годежен пръстен. Даже и проклетата жена насреща ми не е моя.
Пъшкайки от напрежение, той седна и се облегна на вратата.
— Няма да седиш цяла нощ на студения под — заговори ядосано Сабрина. — Болен си. Трябва да си в леглото.
— Заедно с теб? — Резкият му смях издаде, че се отвращаваше от тази възможност. — Не, благодаря. Искам да доживея до изгрева. — Той сложи масивното острие напреки на коленете си.
Сабрина нямаше представа дали смяташе да се защитава срещу евентуални нападатели, или срещу нея. След няколко заредени с напрежение минути, през които той не направи опит да сложи край на мъчението си, тя се сви на кълбо в края на леглото и се опита да прогони нахлулите в очите й сълзи. Беше се заклела да не плаче заради него и нямаше намерение да започне от тази нощ. Последното, което видя, преди да потъне в неспокоен сън, беше Морган, който я наблюдаваше със заплашително свити вежди. Мрачно мърморене, което на следващата сутрин щеше да бъде забравено, проникна в мъчителните й сънища.
— Щом аз не мога да те имам, принцесо, няма да те има и никой друг, кълна се в бога!
Морган Макдонъл посрещна новия ден, загледан в сладката отровителка, която спеше дълбоко в края на голямото легло. Не му се вярваше, че баща й не е знаел нищо за опита да бъде отровен. Лишени от силния си водач, Макдонълови много скоро щяха да се разпръснат на всички страни и да позволят на Камерън, Чишолм и Грант да поделят помежду си планините като ято жадни за плячка лешояди. И все пак — защо му трябваше на Дугъл да организира тази сватба, след като просто можеше да го убие или да го остави да изгние в онова ужасно подземие?
Морган въздъхна. Трябваше да приеме, че Сабрина е действала на своя глава. Той си беше въобразявал, че познава всички коварни номера на Камерънови, но случилото се посипа сол върху прясната рана, отворила се със смъртта на баща му. Не посмя дори да си представи какво можеше да се случи ако роднините му узнаеха за покушението. Щяха да се нахвърлят върху Сабрина и да я убият, а той беше още твърде слаб, за да я защити. Представата, че розовите й бузи можеха да станат пепелявосиви, беше повече от ужасна.
Тъмните коси на Сабрина се стелеха около лицето й в зашеметяващ контраст с кремавобялата, леко порозовяла кожа. Тя бе спала без завивка, а огънят в огнището беше угаснал и в стаята вече се промъкваше утринният хлад. Погледът му се плъзна по тялото й. Нощницата беше залепнала за твърдите зърна на гърдите й Долната част беше вдигната до бедрата. Беше му много лесно да си представи как едната му ръка милва дръзко щръкналите зърна, а другата се плъзга в топлия, примамващ отвор между краката.
Той обърна гръб на леглото и потисна проклятието си. Тя беше негова съпруга, но също както пръстена, меча и собствения му живот му принадлежеше само по милостта на Дугъл Камерън. А никой Макдонъл не беше живял по милостта на другите. Особено по милостта на неприятеля.
В момента обаче имаше по-важни проблеми от дивото, жадно пулсиране в слабините си. Можеше ли да рискува да се разчуе в цял Камерън, че бракът им не е бил консумиран? Да се появят съмнения в мъжествеността му — може би това беше поредната коварна игра, измислена от Дугъл Камерън и дъщеря му? Едно от най-важните задължения на господарката на клана беше да роди наследник. При мисълта, че Сабрина би могла да разкаже на всички засрамващите подробности около първата им брачна нощ, Морган се намръщи като буреносен облак.
Той си представи живо как изтръгваха Сабрина от обятията му, хвърляха го обратно в студената и мокра дупка под кулата или, още по-страшно, изхвърляха го пред портите на господарската къща и го излагаха на подигравките на роднините му.
Морган се обърна рязко и стисна ръце в юмруци. Тя беше негова жена. Той беше длъжен да спи с нея. Да, това беше не само негово право, а и дълг. Трябваше да консумира брака си и тогава нито Дугъл Камерън, нито кралят на Англия, нито дори господ на небето можеха да му я отнемат. А бъдещето на клана му щеше да бъде осигурено.
Сабрина се протегна, притисна юмрук към устните си. Изглеждаше толкова мъничка, толкова безпомощна в съня. Мека, изпълнена с доверие. Можеше да сложи ръка на устните й, да отвори бедрата й и да нахлуе в нея, преди да е успяла да си поеме въздух. Но за разлика от повечето мъже от своя клан Морган мразеше изнасилванията.
Той присви очи. Това нямаше да бъде изнасилване. Трябваше да изпълни задължението си. Щеше да действа хладно и безучастно, сякаш имаше да извърши само една болезнена, но неизбежна процедура. Да изгори една рана или да извади пистолетен куршум от гноясало рамо.
Или да сграбчи крехкото, нищо неподозиращо тяло на сладката си съпруга и да се забие дълбоко в копринената й утроба, докато тя запищи и започне да се извива под него?
Устата му пресъхна, ръцете му затрепериха. Когато се отпусна до нея на леглото, в душата му бушуваше буря. Помилва изкусително гладката й коса и я плъзна между пръстите си — като си беше представял почти всяка нощ в студения, мрачен затвор.
В този миг Сабрина се събуди. Морган може би щеше да се възстанови от погледа й, но безкрайната нежност на усмивката й, след като разбра кой е при нея в леглото, го улучи като смъртоносен удар.
Глава 8
Сабрина се събуди от ръката на Морган в косите си. В хватката му нямаше нищо насилническо, само мека решителност да я държи притисната във възглавниците и да попречи на бягството й, макар че тя изобщо не искаше да бяга. Бронзовият загар на лицето му се беше върнал и беше заличил следите от отравянето. Само зачервените очи издаваха безсънната нощ. Плащът му беше безупречно надиплен, устата му ухаеше на канела и карамфил.
Тя се усмихна, искрено зарадвана, че го вижда в добро здраве. Но веднага усети подозрението в меланхоличния му поглед и се разколеба. Изпита чувството, че се плъзга по ръба на опасна пропаст.
— Прощавай, че те разочаровам, момиче. Боя се, че още не си станала вдовица.
— Не съм имала такова намерение.
— Тогава готварското ти изкуство явно не е на висота.
Той нави един кичур от косата й на ръката си, но не го дръпна, само засили усещането й за присъствието си.
— Какво беше намерението ти?
Съненият му поглед задържа нейния. Устните им бяха само на сантиметри едни от други. Сабрина успя да произнесе само една полуистина.
— Аз… уплаших се… да остана насаме с теб…
Морган се намръщи още повече.
