отдели от нея и видя замаяността и учудването й, той се почувства превърнат като с магия от чудовище в прекрасен принц.
Подобно на красавицата от любимата приказка на мама Сабрина се събуди от омагьосания сън и се видя омъжена за огромен варварин, който миришеше на слънчева светлина и бор. Тя се вгледа замаяно в гостената игла, която държеше наметката му.
— Какво ти е, момиче? — попита шепнешком той. — Никога ли не си виждала шило?
— Това… човешка кост ли е? — попита тя и плъзна пръст по иглата.
Устните на Морган докоснаха косата й и се мушнаха зад ухото.
— Да. Беше на първата ми жена. Честно ти казвам. Ужасно любопитно същество. Вечно си пъхаше пръстчетата там, където не им беше мястото.
Сабрина се отдръпна, готова да извика, но видя веселите искри в очите му, и сведе глава. Не беше свикнала да носи толкова тежък пръстен и изпитваше болка.
После ги разделиха. Сабрина падна в прегръдката на разплаканата си майка, Морган застана пред братята й, които го поздравиха със скърцащи зъби. Дугъл стоеше настрана, сияещ от бащинска гордост.
Раналд се възползва от бъркотията, грабна Енид в прегръдките си и я зацелува страстно. Морган се уплаши, че момичето ще падне в безсъзнание, защото изобщо не се възпротиви. Той сграбчи братовчед си за яката и го метна към вратата. Русичкото момиче остана пред олтара, объркано и задъхано.
— Ей, какво си се разбързал, по дяволите! — възпротиви се Раналд. — Още не съм целунал булката!
— Няма и да я целунеш — отговори сърдито Морган. — Не и докато съм жив.
Той излезе след Раналд, надявайки се да избяга от този варварски ритуал с необходимата доза гордост.
Надеждата му угасна, когато свещеникът застана на пътя му, подаде му перо и го съпроводи до подвързания в кожа регистър, разтворен върху олтарната маса.
— Тук, синко. Трябва да сложиш подписа си, за да узакониш венчавката.
Сабрина се изтръгна от прегръдката на майка си. Морган стоеше неподвижен пред олтара и стискаше перото в ръката си като бойна брадва. По врата му пълзеше червенина.
Веднъж вече го беше виждала в това състояние. В един дъждовен летен следобед Брайън му хвърли „Илиадата“ и настоя, че Морган също трябва да им почете. Сабрина се разсърди, защото брат й я беше подминал, но злото вече беше сторено. Морган захвърли книгата, избяга от музикалния салон и никога вече не се върна, освен по тъмно, когато никой не го виждаше. Сабрина обаче го видя и сега си спомни всичко.
Тя избута настрана слисания свещеник, застана до съпруга си и го дари с дяволита усмивка.
— Много е късно да си променяш мнението. Вече съм твоя законна съпруга.
Правейки се, че милва ръката му, тя освободи пръстите му, потопи перото в мастилницата и изписа името му, като водеше умело пръстите му. След това издърпа перото от ръката му и със замах изписа собственото си име.
С мрачно изражение Морган се наведе към книгата и огледа двете имена — едното написано грубо и недодялано, другото с елегантни извивки. Сабрина бързо посипа подписите с пясък, иначе той щеше да натопи носа си в мастилото. Венецът й се размести и скри едното й око.
Морган се изправи бавно. Сабрина усещаше любопитните погледи на гостите, затова запази сияещата си усмивка и се подготви вътрешно за унищожителната подигравка, която досега беше следвала всичките й опити да се сприятели с Морган.
Той наклони глава, погледна я изпод русите си вежди и внимателно намести венеца на главата й. По пръстите му полепна цветен прашец. Сериозната линия около устата не се разколеба нито за миг, но едното зелено око се затвори и отвори отново в знак на безмълвна благодарност. Сабрина не повярва на очите си.
Намигването на Морган беше едва началото на страданията й.
Тя лежеше по гръб в чуждо легло, вдигнала дебелите одеяла до брадичката си. Балдахинът вибрираше в такт с треперенето й. Очакваше съпруга си. Пъгсли скимтеше жално отвън. Ужасена от представата, че дъщеря й ще бъде обезчестена от потискащата мъжественост на Морган, майка й беше избрала за новобрачните стая в края на източното крило. Морган напразно се бе похвалил. Тук никой нямаше да чуе писъците й.
Всички жестокости от момчешките му години бяха забравени пред дяволската любезност, с която се бе отнесъл с нея след венчавката. Първата изненада дойде, когато намести стола й, за да седне. Тя седна бавно, очаквайки да се строполи на пода, след като той издърпа стола й. Вместо това той разстла салфетката на скута й и излъска сребърните й прибори с крайчето на наметката си, за да станат достойни за красивите й устни, както шумно оповести.
По време на вечерята й избираше най-хубавите късчета агнешко и диви кокошки, като ги вземаше най- вече от чиниите на братята й. Бършеше от брадичката й въображаеми капки вино. Държа се приятелски дори с Енид, а когато похвали задушените гъби, приготвени лично от нея, момичето дори се засмя.
Когато накрая се наведе към нея и най-невинно попита иска ли тя да опита от саламчето му, Сабрина не издържа. Преобърна чашата с вино, която той току-що бе допълнил, и избяга от масата, без да я е грижа за загрижените му викове.
Той й даде достатъчно време да се подготви за появата му в спалнята. Но дори да се беше подготвяла цял живот, тя пак нямаше да бъде готова за този опасен непознат, за този великан, когото й бяха натрапили за съпруг. Минутите се влачеха отчайващо бавно. Сърцето й заплашваше да спре. Пръстите на краката й потреперваха нервно. Тя трябваше да му обясни спокойно и хладно условията за съществуването на този брак. Брак, който според споразумението им трябваше да мине без интимностите и удоволствията, които обикновено споделяха женените двойки. Така се бяха уговорили, нали?
Сабрина отново си припомни какво й беше казала Елизабет. Не беше за вярване, че един божи служител бе дал на Морган правото да извършва всички тези тъмни, мистериозни неща с тялото й. Пред очите й се мяркаха неясни картини. Срамни картини. Великолепни. Шокиращи. Но най-объркващо беше предложението на майка й: да омагьоса Морган с покорство и нежност; да укроти гнева му; да го оформи по своята воля; да омае с чара си могъщото, упорито тяло, да използва ръцете си, краката си… устата си. Сабрина размаха одеялото, за да охлади пламналото си лице. Понесена от греховните си мисли, тя скочи от леглото и отвори прозореца.
Есенният вятър охлади горещото й чело. Есента си отиваше бързо, гонена от неумолимата ръка на зимата. Макдонълови продължаваха да се веселят. Крясъците им се чуваха чак до това крило на господарската къща. В този момент вятърът се обърна и донесе на крилете си пиянска песен:
Сабрина затвори прозореца с трясък и отново се мушна в леглото. По гърба й лазеха ледени тръпки. В този момент по коридора затрополяха стъпки и тя се опита да отдалечи неизбежното, като скри глава под одеялото. Трябваха й няколко минути, докато проумее, че собственото й сърце бучеше в ушите й.
Тя надникна изпод завивката. Скимтенето на Пъгсли престана. Отвън долиташе доволно хъркане. Сабрина се отпусна във възглавниците. Изтощението се промъкна в крайниците й като горчиво лекарство. Очите й вече се затваряха, когато през главата й мина неочаквана мисъл.
Може би Морган изобщо нямаше да дойде.
