лицето й беше абсолютно черно, а нощницата беше покрита с дебел пласт сажди.
Тя се закиска и се опита да почисти лицето си с мокра кърпа.
— Имам по-добра идея. Ще му кажа, че си ме затворил в подземието и слизаш долу само за да ме насилваш.
— Не ме предизвиквай. — Той вдигна едната си вежда. — Щом баща ти си тръгне, ще обмисля много внимателно тази идея.
Сабрина остави огледалото и се обърна към съпруга си. Сърцето й ускори ритъма си. Плащът му беше изпран и грижливо надиплен. Даже беше обул обувки и се бе постарал да ги излъска. Мъжката му суетност и желанието му да се понрави на баща й я трогнаха до сълзи.
Очите им се срещнаха.
— Доволна ли си от мен? — попита с привидна небрежност той.
Ако Сабрина беше научила нещо от съпруга си, то беше, че понякога делата казват повече от думите. Тя се хвърли в прегръдката му и той падна в близкия стол. Тъкмо се бе заела да му покаже колко е доволна от него, когато на вратата се почука.
Морган скочи, пусна Сабрина на пода и намести плаща си.
— Исусе, да не би гостите да са пристигнали?
Раналд провря глава през вратата. Черната му коса беше разрешена, а лицето под нея беше смъртно бледо.
— Морган, имаме проблем с овцете! Едно от дебелоглавите зверчета избяга и проби леда на езерото. Хвърлих му въже, но не мога да го измъкна.
— Проклятие! — Очите на Морган се разшириха от ужас. — Исках да съм тук, когато пристигне баща ти, а не да се боря с някаква си глупава овца.
Раналд го погледна умолително и се разбъбри трескаво:
— Бедното животно блее така жално, да ти се скъса сърцето. Най-добре да дойдеш с мен. Аз отивам да му държа глупавата глава над водата, докато измислиш как да го измъкнеш.
Раналд изскочи от стаята, а Морган се обърна неспокойно към Сабрина. При мисълта, че навън имаше животно в нужда, лицето му се разкриви от болка.
— Хайде, върви — подкани го Сабрина и успокоително сложи ръка върху неговата. — Ако татко се появи, преди да си измъкнал глупавата овца, ще му обясня. Той винаги е държал много на спасяването на заблудени овце.
— Сигурна ли си? Знам, че посещението му означава много за теб. — Той претърси лицето й за признаци на разочарование и Сабрина можеше само да се надява, че ги е прикрила успешно със сияещата си усмивка.
— Върви — повтори тя и го бутна към вратата. — Нали ние, Макдонълови, сме известни с това, че се грижим за своите.
Надяваше се да получи поредната нежна усмивка, която все по-често разведряваше каменните му черти. Но не беше подготвена за сериозния, меланхоличен поглед.
Той сложи ръце на тила й завладя устните й в пламенна целувка.
— Да, момиче. И те моля никога да не го забравяш.
— Със сигурност няма да го забравя — пошепна тя, след като той бе излязъл. Трябваше да изчисти камината и да се преоблече, но не можа да устои да не се порадва на щастието си. Примамена от блещукащия бял свят под прозореца си, тя огледа виещия се под скалите път и се запита дали тя щеше да бъде първата, която щеше да нададе ликуващия вик: „Камерънови идват!“ В стаята нахлу леден студ, но сладката тайна, която носеше в сърцето си, я стопли.
Морган излезе от къщата и се запъти с бързи крачки към поляната, която граничеше с пътя. Подхлъзна се на леда и за малко да загуби равновесие. Сабрина се засмя на цветистите проклятия, които бързо замръзнаха във въздуха. Неочаквано очите й се напълниха със сълзи. Мъжът, когото обичаше, не беше изискан джентълмен с лъскави ботуши, а планински великан, който лично отиваше да спаси давещата се овца.
Когато Морган изчезна зад хълма, тя устреми изпълнения си с очакване поглед към пътя от равнината. Днес двамата мъже, които обичаше с цялото си сърце, щяха да положат ново начало. На единия бе дарила сърцето си, а другия щеше да дари с прошката си. През седмицата беше започнала дузина писма до баща си, но беше скъсала всичките. По-добре беше да погледне в сините му очи, толкова прилични на нейните, и да му каже, че е разбрала трудния избор, който той беше направил вместо нея. Той беше предал своята малка принцеса не на звяр, а на принц в одежди на дивак.
Внезапно й се дощя да сподели щастието си с някого и трескаво се захвана за работа. Измете камината и запали огън. Изтърка ръцете и лицето си и облече скромна рокля от коприна с цвят на слонова кост. Подреди полите си и се огледа с надеждата, че баща й и братята й нямаше да се ядосат, като я видеха без корсет и фусти. Фъргъс обаче щеше да си има ядове с Брайън, който непременно щеше да хареса пищната Алуин, облечена в долните дрехи на сестра му.
Тъй като беше подарила и последната си панделка, Сабрина реши да потърси Енид и да я помоли да й заеме една от нейните. Морган обичаше да милва разпуснатата й коса, но поне днес трябваше да си направи фризура, подходяща за омъжена жена. Засмяна, Сабрина отвори вратата на стаята си.
На пътя й стоеше Ев, скръстила ръце под гърдите, с триумфално блеснали сиви очи.
Гледката беше толкова необичайна, че Сабрина се уплаши. Отстъпи крачка назад и си пожела поне беззъбият Пъгсли да дотича в нейна защита. Ев се възползва от уплахата й и влезе в спалнята.
Миризмата на гнило, която се носеше от плаща й, беше непоносима, но Сабрина не се отдръпна. Отметна глава назад и смело издържа погледа на по-възрастната жена.
— Нямам нито време, нито търпение за поредното ти мрачно пророчество, Ев. И няма да ти позволя да развалиш този толкова важен за мен и за Морган ден.
Ев оголи зъби в усмивка.
— Нищо не може да развали деня на Морган. Това е ден, какъвто не се преживява втори път.
— Радвам се да чуя, че поне по тази точка сме на едно мнение. Имате късмет, че мъж като Морган ще поведе клана към бъдещето.
— Това ще бъде славно, великолепно бъдеще. Жалко, че Ангъс не доживя да го види. — Празните очи на Ев отразиха още по-празна душа.
Осенена от внезапно прозрение, Сабрина потрепери. Един въпрос я измъчваше от седмици и този път не можа да го задържи.
— Знаеш ли кой го уби, Ев? — попита внимателно тя. Това щеше да бъде най-прекрасният дар за Морган и баща й. Камерънови щяха да се освободят от вината, а Морган — от неизвестността.
Ев вдигна рамене и пристъпи към прозореца, влачейки сакатия си крак.
— Стана неволно. Ножът се изплъзна от ръцете ми. Направих го бързо и чисто. Не му причиних болка.
Сабрина преглътна надигащото се в гърлото й гадене.
— Да кажа ли на Морган?
— Ти да не мислиш, че той не знае? — изграчи Ев. — Не видя ли лицето му, когато Ангъс падна? Изненадан ли беше или само ужасен, че ножът улучи не когото трябваше? Този нож беше предназначен за баща ти, момиче. И не ме гледай така с невинните си сини очи, малка мръснице! Морган има видение за своя клан. Страшно и прекрасно. Негова беше идеята да убием могъщия господар на клана Камерън и днес той ще довърши започнатото.
Стаята се завъртя около Сабрина. Тя протегна ръка, търсейки опора, но не намери нищо, за което да се хване. Нищо. Само четири века, изпълнени с подозрения и коварство. Няколко минути преди убийството на Ангъс беше изненадала Морган в музикалния салон на майка си. Наистина ли търсеше спокойствие или
