благодарност.
— Такива са жените — установи примирено Морган и развеселено поклати глава. Изправи се и се опита да раздвижи вкочанените си пръсти. Единствените му обувки бяха абсолютно мокри, стъпалата бяха безчувствени. Той се намръщи и се обърна към далечния път от юг, по който се приближаваха няколко ездачи.
Морган Макдонъл се почувства по-зле от всеки друг път в живота си. Беше далече от дома си, мокър до кости, с разрошена коса и покрит с тиня тартан. Много скоро обаче гневът се превърна в смях и той се закиска развеселено. Камерънови със сигурност щяха да се зарадват, че зет им принадлежеше към работещото население — макар и отскоро. Собствената красива дъщеря на Дугъл се беше погрижила за това.
Мисълта за Сабрина му вдъхна сили. Той изтърси плаща си и забърза към пътя, за да посрещне гостите. Гръмотевичен тропот на копита отекна като плющене на камшик в ледения въздух. Морган смръщи чело. Камерънови идваха от грешната посока.
Той сложи ръка над очите си и се опита да различи ездачите сред ослепителната снежна покривка. Когато погледна към замъка на дедите си, видя нещо, което не си беше представял и в най-страшните си кошмари.
Скован от ужас, той проследи коня, който летеше като сива стрела по тесния път. Вкопчена в гривата, на гърба на едрото животно седеше оскъдно облечена фигурка и буйната черна коса се вееше зад гърба й.
В следващия миг Морган хукна като подгонен жребец. Можеше само да се надява, че ще се хвърли навреме на пътя на Поках и ще го спре. Конят му взе завоя в пълен галоп и копитата му се хлъзнаха по ледената повърхност.
Ала дори когато се надигна и се опита да насочи животното далече от скалите, тя продължи да се държи здраво за гривата му.
Размахвайки ръце и крака, Морган прекоси поляната. Сърцето му се пръскаше, но той не спря нито за секунда. Ала колкото по-бързо тичаше, толкова повече се отдалечаваше Сабрина — поне така изглеждаше. И той се върна в миналото. Беше само на дванадесет години и тичаше през ливадата, над която бяха надвиснали черни облаци, следван от едно малко момиченце.
Морган се намираше някъде между Сабрина и другите ездачи, когато Камерънови стигнаха до купчината скали в подножието на един стръмен склон. Чуха се предупредителни викове, следвани от пронизителното цвилене на подплашени коне. Ала Морган не изпускаше от очи Сабрина. Когато конят се озова на една дълга права линия, той се затича още по-бързо. Трябваше да й пресече пътя, преди да е стигнала до следващия смъртоносен завой.
Защото там пътят минаваше само на сантиметри от пропастта. При тази скорост Поках никога нямаше да се справи. Но и той самият нямаше да успее — Морган го разбра в същата секунда. Имаше само един начин да даде шанс на Сабрина.
Той падна на колене, извади пистолета от плаща си и се помоли барутът да не е овлажнял. Чуха се няколко изстрела. Камерънови стреляха по него. Конският тропот го заобикаляше от всички страни. Но ръката му не се поколеба нито миг.
— Толкова съжалявам, стари приятелю — пошепна Морган, стисна здраво зъби, за да прогони болката, прицели се в голямата глава на Поках и стреля.
Преди конят да се е препънал, Морган беше захвърлил пистолета и тичаше като луд. Поках се завъртя в предсмъртен танц на ръба на пропастта. Ревейки името на Сабрина, Морган скочи от огромната снежна пряспа.
В продължение на един безкраен миг животното увисна на ръба на пропастта. Морган беше готов да се закълне, че е усетил замайващ аромат на рози и косите на Сабрина са се плъзнали между пръстите му. Той се засили и се приземи на пътя с цялата си тежест.
Поках се обърна рязко, копитата му удариха в нищото. В следващия миг изчезна зад ръба на пропастта. За две или три секунди се възцари злокобна тишина. Последваха женски писъци и задавено цвилене, накрая страшният шум на чупещи се кости.
Морган се хвърли към пропастта, готов да полети след жена си. Силен удар го улучи в гърдите и го свали на земята само на метър от ръба. Ослепял от мъка, той се опита да отблъсне ръцете, които го притискаха към снега. Някой го възседна, други хванаха ръцете и краката му, но напразно. Едва когато някой го зашемети с добре прицелен юмрук в брадичката, той утихна.
След минута Морган примигна объркано и се огледа. Запотеният Брайън Камерън беше легнал напреки на краката му, а Алекс, чието лице беше по-бяло от снега, го държеше за раменете. Морган втренчи поглед в лицето на мъжа, който го беше ударил. Брадат мъж с подута долна устна и посиняло око, където го беше улучил ударът на Морган. Мъж с прекрасните очи на Сабрина, изпълнени с мъка, не по-слаба от неговата собствена.
Дугъл го сграбчи за яката.
— Тя е жива, Морган! Една скална издатина спря падането. Моите хора са видели, че диша. — Дугъл го разтърси. — Чуваш ли ме? Не знам колко още ще издържи, но за бога, тя е жива!
След тези думи Морган направи нещо, което си беше отказвал в продължение на дванадесет дълги години. Зарови лице на гърдите на Дугъл Камерън и се разплака като малко дете.
Глава 20
Фъргъс Макдонъл стотици пъти беше гледал смъртта в очите, без да трепне, но до стотната си година нямаше да забрави как изглеждаше господарят на клана, когато влезе в двора с безжизненото тяло на младата си съпруга на ръце. Мъжете и жените от клана мълчаха като на погребение, само децата плачеха в полите на майките си.
Главата на господарката им висеше безсилно, тъмната коса стигаше почти до земята. Пепелявосивото лице накара мнозина да я сметнат за мъртва. Алуин захълца тихо и скри лице в рамото на Фъргъс. Той я притисна силно, за да й спести ужаса да види как изглеждаше Морган.
Лицето на Морган Макдонъл беше като изсечено от гранит. Пълната липса на емоции беше ужасяваща. Само следите от сълзи по замърсените бузи бяха свидетелство за човешко същество.
Зашеметени от случилото се, Макдонълови почти не забелязаха мъжете от рода Камерън, които вървяха зад Морган. Някои водеха конете си за юздите, двама-трима куцукаха, фините им вълнени одежди бяха мръсни и разкъсани, Фъргъс шумно пое въздух, когато мъжете се разделиха и се показа Раналд, чийто ръце бяха вързани с дебело въже на гърба. От рамото му капеше кръв. Събралите се в двора зашепнаха развълнувано.
Енид се втурна отчаяно към него, но Александър я спря.
— Раналд! — изпищя тя и подскочи, за да го зърне над рамото на Алекс. — Какво се е случило? Какво, за бога, си направил?
Стиснал здраво устни, Раналд се взираше право пред себе си и очевидно не чуваше нищо. Едва когато входната врата се затвори след мрачната процесия и мъжете и жените останаха отвън, започна шепот, понесоха се слухове.
Морган забрани на другите да я докосват. Докато мъжете, които обичаха Сабрина повече от всичко на света, стояха мълчаливо около леглото й, той разряза изпокъсаната рокля, за да я свали от тялото й, намести внимателно безсилните й крайници и изми безбройните драскотини и резки, които загрозяваха бялата й кожа. Уви я в чисти чаршафи и изчетка сплъстената й коса. Сабрина лежеше абсолютно неподвижна и очевидно не усещаше нежните му докосвания.
Брайън, най-добрият ездач от Камерънови, беше изпратен да доведе личния лекар на Дугъл. Тъй като не искаше да застраши живота на жена си по ужасния път, който едва не бе убил Сабрина, Дугъл забрани на сина си да й каже какво се бе случило. Имаха нужда от лекаря, за да се погрижи за тежкоболно дете — толкова. Никой не биваше да знае, че Сабрина е в смъртна опасност.
Дугъл оглеждаше стаята и в очите му пареха сълзи. Какъв живот бяха водили Морган и Сабрина? Дали
