от това небесно дихание, което идваше от високите планини? Щом Сабрина отвореше очи, той щеше да я загърне в наметката си и да я изнесе на кулата. От днес нататък щеше да я носи навсякъде. Тя щеше да бъде най-прекрасният товар на света.
Докато доктор Монджой крачеше нервно напред-назад, а Дугъл със задавен глас обясняваше, че Сабрина никога няма да проходи, Морган беше успял да остане напълно неподвижен. Никога вече нямаше да я види да подскача по стълбите със смешните си пантофки. Никога вече нямаше да потропва в такт с баладата, докато пееше с Фъргъс. Никога нямаше да тича пред него по задяната от слънце трева, докато накрая му позволеше да я хване и да я положи върху ухаещия цветен килим. Никога нямаше да тича насреща му с дете във всяка ръка и още едно, хванато за полата й.
Това беше най-страшният удар в живота му. Но той го прие, без да трепне. Нито се развика, нито изруга, не счупи нищо — дори не сграбчи нещастния доктор за яката, макар че много му се искаше да го стори. Благодари на Дугъл за откровеното обяснение и бързо излезе от стаята. Изкачи се на старата кула и оттогава стоеше там, изложил лице на вятъра. Само тук можеше да преживее отново и отново онзи ужасен момент, който беше разрушил живота на Сабрина.
Той беше длъжен да тича по-бързо. Трябваше да скочи от снежната купчина няколко секунди по-рано. Трябваше да пожертва Поках още преди да стигне до пропастта. Трябваше да прати Раналд по дяволите и да остави проклетата овца да се удави. Трябваше много отдавна да види ожесточението и злобните искри в очите на Ев.
А сега Сабрина беше саката и всичко беше станало по негова вина. Не можеше да намести крилцата й, както беше сторил с орела, влетял през прозореца на кулата. Не можеше да налива в устата й мляко, както бе направил с малкото птиче, паднало от гнездото. Не можеше да я увие в наметката си и да я стопли, както беше стоплил премръзналата сива мишка.
Морган претърсваше с отчаян поглед неумолимата снежна равнина. Не биваше да довежда Сабрина тук. Трябваше да я остави в луксозния дом на Дугъл и да я обожава отдалече.
Зад него се чуха стъпки. Морган се обърна изненадано. Никой не се осмеляваше да се изкачва по несигурните стъпала. Доктор Монджой застана насреща му, задъхан от бързото изкачване, с унило изражение.
Морган спря да диша. Нима състоянието на Сабрина внезапно се бе влошило? Или вече беше мъртва?
Без да забележи, той направи крачка към лекаря.
Монджой вдигна отбранително ръце и шумно издиша.
— Нося добри новини, синко. Сабрина дойде в съзнание. Будна е.
Морган се втурна към стълбите, обзет от радост, която в миг заличи чувството за вина. С по-голям кураж, отколкото можеше да се очаква от него, докторът му препречи пътя и го погледна пронизващо над замъглените стъкла на очилата си.
— Съжалявам, но съпругата ви отказва да ви види. — Монджой сведе поглед. — Помоли да ви напомня, че й го дължите.
Откровените обяснения на Дугъл за състоянието на Сабрина бяха само леко шляпване в сравнение с убийствения удар, който му нанесе самата тя с крехкото си юмруче. Морган се олюля и трябваше да събере цялата си сила, за да не се свлече на пода.
Той се вкопчи в каменния парапет и мазилката се разтроши под пръстите му.
— Благодаря ви, докторе — произнесе с чужд глас той. — За всичко, което направихте. Няма да го забравя.
Той й дължеше всичко. Цял живот щеше да изкупва вината си — престъплението, което не можеше да бъде простено.
Някъде долу в гората изпращя клон, поддал под тежестта на снега. Шумът го стресна. Знаеше какво щеше да последва. Писъкът на Сабрина. Писъците на майка му, която бе пожертвала живота си, за да живее той. Писък, ехо на друг шум, който щеше да го преследва цял живот — пращенето, с което се натрошиха крехките кости на Сабрина, както някога розата на Белмонт се строши в непохватните му пръсти.
Глава 21
На третия ден, след като дойде в съзнание, Сабрина благоволи да даде аудиенция на съпруга си.
С мъка удържайки изблика на надежда, Морган влезе безшумно в стаята й. Пъгсли дремеше край огъня. Енид седеше в кресло до леглото и четеше дебела книга. Бледото й лице изглеждаше напрегнато, ситните къдрички висяха безредно по бузите й. Тя вдигна глава към Морган, въздъхна виновно и бързо се оттегли, без да го погледне в очите. Морган знаеше, че Енид — също като него — си приписва част от вината за двуличието на Раналд.
Той спря на прага, скрил зад гърба си букета от повехнала тинтява, и се вгледа с огромна любов в жена си. Принцеса беше тя, истинска принцеса — величествена и недостижима.
Сабрина седеше с изправен гръб на възглавниците. Гъстите й къдрици бяха грижливо сресани назад и привързани с лавандулово-синя панделка. Ръцете й почиваха в скута. На бузите бяха избили трескави червени петна. Морган пристъпи към леглото, чувствайки се като бос селянин, който се приближава към кралски трон. Обзе го гняв, неочакван и смущаващ гняв, който нямаше право да изпитва.
Не знаейки къде да седне и накъде да гледа, той остана в края на леглото и се загледа втренчено в завивката, която скриваше шинираните крака на Сабрина. Без да дава знак, че е забелязала влизането му, тя се взираше в собствените си ръце. Надменното й изражение подсказваше, че не му е разрешено да седне на леглото. Явно не беше добре дошъл в покоите на принцесата. Отново го обзе гняв, заплашителен и горещ. Той протегна ръка и й поднесе цветята. Беше ги изровил изпод дебелия лед и ги откъсна с отчаянието на просяк. Когато Сабрина огледа клончетата изпод полуспуснатите си ресници, те се превърнаха отново в онова, което бяха в действителност — жалка купчина плевели. Жена като Сабрина заслужаваше огромен букет ухаещи рози, не бурени.
Морган беше готов да хвърли тинтявата в огъня, където и беше мястото, но вече беше твърде късно. Сабрина пое увехналите цветя, внимавайки да не се докосне до ръката му.
— Благодаря. Прекрасни са — излъга тя и остави букета на възглавницата.
Морган обърна един стол и го възседна. Мъчителната тишина се проточи.
Накрая Сабрина я прекъсна с мек глас.
— Съжалявам за Поках.
Морган усети, че тя беше искрена, и отново изпита болка.
— Умря, без да страда.
Сабрина издаде тих, горчив смях.
— Същото каза Ев за баща ти. Макдонълови явно разчитат на безболезнена смърт.
Тя вдигна поглед към него и Морган почти си пожела да не го беше правила. Сините й очи святкаха като ледници, които го разтреперваха. Защо, за бога, не плачеше? Загриженият Дугъл му бе казал, че Сабрина е приела вестта за състоянието на краката си с непоклатимо спокойствие. Като че ли всичките й сълзи бяха замръзнали на онази скална издатина. Неканен, в паметта му се вмъкна отново болезненият спомен как солените й, топли сълзи се смесваха на езика му със замайващия вкус на страстта й.
Гласът му прозвуча по-рязко, отколкото възнамеряваше.
— Раналд ми разказа за Ев. Как замислила да убие баща ти и дори моят ба… — Морган не можа да произнесе следващата дума. Коварството на стария Ангъс едва не бе довело до гибелта на всички им. — Даже Ангъс се противопоставил. Раналд ми каза и колко лошо се прицелила Ев. Когато баща ти обезоръжи всички ни, Раналд тръгнал да търси Ев, за да я спре, но било вече много късно. Тя извадила камата си и я скрила зад стенните килими. Както изглежда, аз дължа извинение на баща ти и на целия ви клан.
— Наистина е така — отговори спокойно Сабрина.
Морган я погледна изумено. Имаше чувството, че разговаря с чужда жена, скучаеща, но решила да изтърпи компанията му, защото така изискваше учтивостта. Отчаянието му нарасна.
— Но Раналд не можа да ми обясни едно. Защо ти беше навън. На гърба на Поках.
Сабрина отговори съвсем спокойно, почти безсърдечно:
