— Ев дойде да ме уведоми, че ти също участваш в заговора. Че си се провалил при първия опит и този път си решен да доведеш делото докрай. И че след като избиеш нищо неподозиращите членове на семейството ми, ще се върнеш да убиеш и мен.
Морган загуби ума и дума. Хладно произнесените думи потвърждаваха най-лошите му опасения.
— И ти й повярва?
Сабрина сведе ресници. Във всяко друга ситуация жестът й щеше да изглежда като кокетство. Морган се приведе към нея, без да издава, че от следващите й думи зависеше целият му живот. Сабрина остана дълго време мълчалива. Ръцете й, внезапно загубили спокойствието си, се вкопчиха една в друга.
— Отговори — настоя той с обичайния си пренебрежително-заповеднически тон, който подценяваше значението на отговора й.
Тя отметна глава назад и заговори с нарастващо вълнение:
— Естествено, че й повярвах, глупако! И защо да не й повярвам? Ти прекара половината си живот да ми внушаваш колко силно мразиш клана ми; как ни завиждаш, че живеем като цивилизовани хора, а не като животни. Дал ли си ми някога основание да предполагам, че ще постъпиш като честен човек, след като е много по-лесно да убиваш?
Морган я гледаше изумено. Не можеше да повярва на ушите си. Не можеше да приеме, че нежността му, отдаването му не й бяха казали нищо за мъжа, който беше в действителност. Не можеше да проумее, че омразата между двата клана беше толкова силна, че да победи любовта им. Неспособен да се сдържа повече, той протегна ръка към нея.
Сабрина се отдръпна с отвращение, което изглеждаше истинско. В гласа й звънна паника.
— Не ме докосвай! Няма да го понеса! Разболяваш ме. Ти си само един тромав варварин и аз не искам никога вече да усетя върху себе си мръсните ти ръце!
Морган спря да диша. Пръстите му обхванаха крехката й брадичка и той я притисна назад във възглавниците. Пулсът й удряше безумно бързо под връхчетата на пръстите му. Той не упражни натиск, само я държеше, докато очите му претърсваха лицето й за истина, с която можеше да живее. Ала в очите й светеше само безумен страх.
Морган дръпна ръката си и стана от леглото, разкъсван от презрение към себе си. Мъчителното му дишане отекна в стаята.
Сабрина продължи, сякаш не беше достатъчно да му забие нож в сърцето. Защо трябваше да го напада с толкова злоба?
— Нима не разбираш? — изсъска през зъби тя. С бруталност, която той никога нямаше да й прости, тя нанесе и последния съкрушителен удар. Отметна завивката и разкри красивите крака, които някога беше обвивай около тялото му във вихъра на страстта. Сега тези крака бяха бледи и безсилни, стегнати с дъски и въжета. — Ти ми причини това! Онова, което си искал да сториш с баща ми, вече няма значение. Но аз никога няма да ти простя онова, което стори на мен! Никога, никога!
Морган метна завивката върху краката й и изпъна рамене. Отиде до камината и свали от стената меча на Камерънови. Сабрина пребледня, но дори не трепна.
Той постави тежкото оръжие на края на леглото.
— Не си научила един много важен урок, Сабрина. Когато изтръгваш сърцето на един мъж, по-добре е да използваш острие. То е чисто и е по-милостиво от женския език. — Морган направи дълбок поклон. — А сега те моля да ме извиниш. Нямам желание да ти натрапвам по-дълго нежеланото си присъствие. Напълно съзнавам, че бих могъл да причиня и други вреди. — Той се обърна рязко и излезе от стаята с твърди крачки.
След като Морган си отиде, Сабрина посегна отчаяно към скромния букет, който беше захвърлила без внимание. Притиснала увехналите цветя до гърдите си, тя се сви на кълбо и заглуши отчаяното си хълцане във възглавниците.
След седмица Сабрина седеше гордо изправена в леглото си и очакваше каретата на Камерън, която трябваше да я отведе у дома.
Дугъл я бе облякъл с безкрайната нежност и търпение, която и беше добре позната от детските дни. Безучастна като счупена кукла, тя му позволи да пъхне ръцете й в ръкавите и да нагласи кадифената наметка, която скриваше шинираните крака. След като свърши, Дугъл отиде до прозореца, защото не можеше да понася повече неподвижността й.
Той въздъхна тежко, обърна се и огледа с болка профила на дъщеря си. Бледа като перла и толкова отслабнала, че един по-силен вятър щеше да я събори. Пълните й устни бяха опънати в строга линия, очите бяха хладни и дистанцирани, като че се намираше на място, където никой не можеше да я последва.
Сърцето му се сви от безпомощен гняв. Искаше да обвини Морган, господа или злата съдба, че са разрушили живота на дъщеря му, но всеки път, щом минеше покрай някое огледало, откриваше винаги в собствените си очи. Съжаляваше Морган, прощаваше на господа и сигурно щеше да прости и на съдбата, но никога нямаше да намери в сърцето си милост към себе си.
Най-лошото му опасение беше, че ако отведе дъщеря си у дома в Камерън, щеше да извърши съдбоносна грешка. Тя беше настояла да се махне от Макдонъл Касъл веднага щом снегът започне да се топи и докторът сметне, че има достатъчно сили да издържи пътуването. Отначало Дугъл се опита да я убеди, че трябва да остане и да се бори за мрачния мъж, който не се беше мяркал в стаята й след нощта, когато Дугъл я завари заспала в леглото си с мокри от сълзи бузи, притиснала към устните си букет увехнала тинтява.
— Искам да ме отведеш вкъщи! — беше отговорила гневно Сабрина. — Искам при мама!
Цялата бащина любов на Дугъл избликна като буен поток и отнесе добрите му намерения. Той не беше в състояние да откаже нищо на своята принцеса. И без това й беше причинил вече достатъчно голямо зло с безумните си желания. Ако поне Бет беше тук! Бет щеше да знае какво трябва да се направи. Тя беше строгата майка, която имаше достатъчно морална сила, за да лиши Сабрина от последното парченце сладкиш, от което щеше да я заболи стомахът; тя беше човекът, който заповядваше на малкото момиче да се качи отново на понито си, след като беше паднало и умоляваше да го оставят на мира, скрито зад палтото на баща си.
Най-силно го смайваше търпението на Сабрина. Тя изглеждаше така, сякаш можеше да преседи часове в тази поза, даже каретата да не пристигнеше никога.
Решен да внесе промяна, Дугъл се обърна към дъщеря си.
— Ела тук, момиче. От дни не си напускала това легло. Слънцето току-що се подаде иззад облаците. Ще те отнеса до прозореца, за да погледнеш навън.
— Не, татко! Не искам да…
Без да обръща внимание на шумните й протести, Дугъл я вдигна предпазливо, намести я удобно в прегръдката си и я отнесе до прозореца. Облегна се на перваза, спомняйки си нощите, когато успокояваше плачещото момиченце, сънувало кошмар, и се усмихна меланхолично. От този кошмар тук и двамата нямаше да се събудят.
Притихнала в прегръдката на баща си, Сабрина усети как буцата в гърлото й се разтопи. Не можеше да понесе съчувствието му. Преглътна сълзите, останали неизплакани, след като изгони Морган, и зарови лице на гърдите му, макар много добре да знаеше, че сигурността, която й вдъхваха, бе измамна. Имаше чудовища, с които дори баща й не беше в състояние да се справи.
Дугъл потърка брада в къдриците й.
— Не мога другояче, милото ми дете. Непрекъснато си повтарям, че само аз съм виновен за всичко. Само ако бях помислил, че може да се случи нещо такова…
Сабрина се опита да го прекъсне, но не успя да проговори.
— Обичам синовете си повече от живота си. Но ти, принцесо, ти си най-прекрасното нещо в живота ми. Готов съм да направя всичко за теб. Сигурно съм те разглезил, но никога не можех да кажа не. — Той се засмя тихо. — А ти беше идеалното дете за глезене. Не беше алчна, не се втурваше да вземаш. Винаги казваше „благодаря“ и обсипваше баща си с целувки. — Той я притисна по-силно. — А когато в Камерън се появи Морган Макдонъл, разбрах, че има нещо, което не съм в състояние да ти дам.
